„Аз съм българче… в чужбина“ – приказки за малки и големи

Публикувано:
12:27ч / 23.04.2018г
Брой прочитания:
300
Брой коментари:
0

Една малка книжка с приказки от Катя Гумнерова ми подейства като музика привечер – тя разнежва и натъжава. Самото заглавие „Аз съм българче… в чужбина“ хваща за сърцето. И за гърлото, защото в книгата става дума за българчетата, които израстват извън България и говорят родния си език само в тесен семеен кръг. „Не мога дори да си представя един цял град, в който всички говорят на български.“ – казва героят на първата приказка, дала заглавието на сборника. За народните ни танци, песни и носии българчетата, живеещи в чужбина, също научават само в семейството си и ги описват някак дистанцирано, като нещо, което предизвиква интереса им, но не е част от самите тях.

IMG_8797Особено въздействащ е финалът на приказката „Аз съм българче… в чужбина“, в който героят казва, че е „вече на 14 години“, а от описанията, които е давал до този момент, читателят е добил чувството, че е на не повече 6-7 г., толкова наивен изглежда разказът му. Това е нормално за човек, който пише на чужд език, а точно в такъв се е превърнал българският за децата ни, живеещи в чужбина.

Журналистката и писателка Катя Гумнерова познава отблизо проблема, защото такава е съдбата на любимите й племенници. Самата тя е живяла и работила 5 г. в Берлин, където със съпруга й Валентин Измирлиев бяха кореспонденти на български медии. Гостувала съм в дома им в столицата на някогашната ГДР, когато в края на 80-те години бях там в командировка от БНР. Запомних ги като сърдечни домакини, но едва сега открих Катя като писател. Тя ми подари книгата си преди дни при срещата ни на церемонията по връчване на отличието „Българка на годината“ – то се присъжда от Държавната агенция за българите в чужбина на наши сънароднички, работещи за съхраняването на традициите ни извън пределите на родината. Заглавието веднага ме заинтригува, но приказките грабват не само с него.

В „Аз съм българче… в чужбина“ са събрани истории, които авторката е разказвала на племенниците си по скайп. Всяка от тях е свързана по някакъв начин с темата за напускането на родината и спомените от нея. Катя Гумнерова умее да разказва трогателно и с чувство за хумор, както подобава да се говори на деца… от всички възрасти! Иронията й понякога е горчива, но горчивината може да се усети от вече порасналите деца, а за по-малките тя ще бъде само повод за смях.

Лично мен ме заплени историята на кукувицата от Зоологическата градина, която се почувствала недооценена в родното си място и поискала да си тръгне от него, като все се надявала някой да я спре, да й каже, че е нужна там. Това обаче не се случило и веднага се намерил кой да й помогне да избяга… И тя попаднала сред експонатите в Природо-научния музей, където се почувствала специална.

Катя Гумнерова проявява богата фантазия и съумява да изненада читателя с находките си – това невинаги се получава с авторите на детски книги, които често гравитират около Братя Грим или Андерсен. Приказките в „Аз съм българче… в чужбина“ са съвременни в истинския смисъл на думата. В „Летящата костенурка“, например, се появява темата за необичайните семейства, каквито все по-често има в наши дни – водната костенурка Дони и коса Коста заживяват заедно и успяват с дружни усилия да измътят едно яйце. Случват се и невероятни събития, като полета на костенурката, но кой би казал, че е невъзможно да полетиш, ако приятелите ти косове са вплели телата си в люлка, която да те понесе във висините!

Споменах, че тази книга на моменти ме изпълваше с тъга, но в нея има и много светли малки герои и случки, като тази за северното еленче, което тръгва по света да търси любимата калинка на своя приятел, горското мъхче, за да му я доведе, а калинката не иска да отлети далече от цветята, сред които е родена…

Връщам се на първата приказка, дала заглавието на книгата, и един въпрос на главния герой: „Дали нашият език няма да се нареди до латинския и есперанто? Дали няма да умре?“ Може на моменти читателят да се е колебал дали наистина не ни грози такава опасност, след като толкова наши сънародници напускат страната ни и едва ли ще се върнат. Когато затвори „Аз съм българче… в чужбина“ обаче, човек със сигурност би си казал, че езикът ни никога няма да умре, докато има хора, които умеят да разказват толкова хубави приказки.

Автор: Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu