Българските кандидат-нобелисти

Публикувано:
16:20ч / 16.10.2016г
Брой прочитания:
3 319
Брой коментари:
0

И тази година раздаването на Нобеловите награди мина, без да се спомене името на България. Това не е никак приятно, като се има предвид, че други държави „от нашата черга“ имат вече по няколко нобелисти. Добре е да направим равносметка на представянето ни досега, за да видим как бихме могли да се сдобием с престижното отличие.

Елиас Канети
Елиас Канети

Както е известно, само един човек, роден в България, е получил Нобелова награда. Това е русчуклията Елиас Канети, който обаче е награден през 1981 г. като австрйски писател. В това няма нищо чудно. Макар родният му град да оставя незаличими спомени („Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук“, както пише в романа си „Спасеният език“), космополитът Елиас Канети го напуска едва 6-годишен и създава произведенията си на немски език.

Любопитно би било да видим, кои българи са били номинирани за Нобелова награда. За съжаление, това е възможно само за номинациите, направени до 1965 г. Нобеловата фондация ревниво спазва принципа тези документи да се разсекретяват едва 50 години по-късно. Не е тайна, че Пенчо Славейков е бил номиниран за Нобелова награда за литература през 1912 г. от своя шведски преводач Алфред Йенсен. Със сигурност нашият поет е имал голям шанс да бъде отличен, тъй като проф. Йенсен е имал солидни връзки в Нобеловия институт на Шведската академия. За съжаление, Пенчо Славйков умира на 10 юни 1912 г. Поради това неговата кандидатура изобщо не е била разгледана, тъй като според завещанието на Алфред Нобел наградите се дават само на живи хора. Не е сигурно обаче дали, ако бе доживял до края на годината, Пенчо Славейков щеше да стане лауреат. Носител на Нобеловата награда за литература за 1912 г. става известният германски драматург Герхарт Хауптман. Сред другите номинирани, но пренебрегнати творци през онази година са Хенри Джеймс, Джордж Бърнард Шоу, Емил Верхарен, Анатол Франс, Томас Харди, Анри Бергсон и Бенито Перес Галдос.

Иван Вазов
Иван Вазов

Следващият български кандидат за Нобеловата награда за литература, очаквано, е Иван Вазов. Той е номиниран през 1917 г. от професора по литературна история в Софийския университет Иван Шишманов. Вероятно поради бушуващата Първа световна война тогава конкуренцията е доста слаба. По неясни причини обаче, патриархът на българската литература е пренебрегнат от Нобеловия комитет. Отличието е поделено между двама скромни датски творци – Карл Гелеруп и Хенрик Понтопидан.

Иван Грозев
Иван Грозев

Най-странната българска номинация от досега известните е на Иван Грозев (1872-1957). Този наш поет, драматург и литературен критик, член на Съюза на българските писатели, е творил през първата половина на ХХ в. Интересен факт от биографията му е, че той е бил учител по литература на Йордан Йовков (който, за съжаление, не е бил номиниран за Нобелова награда). Грозев е бил препоръчан през 1928 г. от друг наш професор по литературна история от СУ – Михаил Арнаудов, който е и член на БАН. Кандидатурата на българския творец е получила и известна държавна подкрепа. Неговата пиеса „Йов“ е била отпечатана в превод на френски, и то в Дворцовата печатница в София. Номинацията на Грозев е била разглеждана от Нобеловия комитет и през 1928, и през 1929 г. И двата пъти обаче той не е имал никакъв шанс. През 1928 г. наградата получава норвежката писателка Сигрид Унсет, а следващата година – германският титан Томас Ман. Авторът на „Буденброкови“ бил пренебрегнат първата година, когато били номинирани също така Максим Горки и Анри Бергсон.

Елисавета Багряна
Елисавета Багряна

През 1943 г. идва ред и на първата българка, номинирана за Нобел – Елисавета Багряна. Тя е препоръчана от проф. Стефан Младенов, преподавател по славянски езици и сравнително езикознание в Софийския университет. Също като при Грозев, и номинацията на Багряна е разглеждана повторно, и то не само през 1944, но и през 1945 г. През 1943 г. Нобеловата награда за литература не е присъдена на никого, въпреки че има силни кандидатури като на тези Джон Стайнбек и Пол Валери. През 1944 г. отличието получава датският писател Йоханес Йенсен, а през 1945 г. – чилийската поетеса Габриела Мистрал.

Андрей Ляпчев
Андрей Ляпчев

Освен тези четири български номинации за най-престижната награда за литература, има и една в друга категория. През 1910 г. известният български политик и бъдещ премиер Андрей Ляпчев е номиниран за Нобел за мир. Тогава той е министър на търговията и земеделието в кабинета на Александър Малинов. Номинацията е подадена от председателя на Народното събрание Христо Славейков (брат на Пенчо Славейков). Документът все още не е публикуван, но очевидно Ляпчев е бил препоръчан за високото отличие заради успешно проведените преговори с Османската империя. Става въпрос за кризата в отношенията с южната ни съседка, след като през септември 1908 г. правителството конфискува железопътните линии в Южна България. Те са собственост на Османската империя и са експлоатирани от Компанията на източните железници. Заради конфискацията отношенията между двете страни се изострят и те провеждат частична мобилизация. Кризата се задълбочава, след като България обявява независимостта си на 22 септември 1908 г. Месец по-късно Ляпчев отпътува за Цариград начело на българска делегация, за да уреди спорните въпроси. Тъй като османската страна иска огромни компенсации, преговорите се проточват повече от пет месеца. Най-накрая на 6 април 1909 г. Ляпчев и външният министър на Османската империя Мехмет Рифат паша подписват протокол за признаване на независимостта на България. На 13 юни същата година бъдещият български премиер, известен с приписваното му мото „Со кротце, со благо“, постига споразумение и с ръководството на Източните железници, като компанията получава около 2 млн. лева компенсация. Миротворческите усилия на Ляпчев обаче са пренебрегнати от Нобеловия комитет. Наградата за 1910 г. е връчена на Постоянното международно бюро за мир.

 

Източник: http://www.nobelprize.org/