„Белвю“ – един роман за съзряването

Публикувано:
09:04ч / 12.06.2018г
Брой прочитания:
126
Брой коментари:
0

Романът „Белвю“от словашката писателка Ивана Добраковова (изд. „Наука и изкуство”) беше представен в София по време на Пролетния базар на книгата. Тогава литературният критик Георги Цанков изтъкна, че преводачът на книгата, Асен Милчев, умее и талантливо да представя творбите, които превежда. Ще се убедите за пореден път, че това е така, от рецензията, която той предостави на сайта ни, озаглавена

БЕЛВЮ – ЕДИН РОМАН ЗА СЪЗРЯВАНЕТО

Ивана Добраковова (1982, Братислава) е млада и изключително талантлива словашка писателка. През 2007 г. спечелва общонационален конкурс за млади литературни таланти, а през 2008 г. печели също национален конкурс за разказ. Прави литературния си дебют през 2009 г, със сборника с разкази „Първата смърт в семейството”. През същата година й е присъдена и литературната награда „Ян Йоханидес” за автори до 30 години. През 2010 г. се появява първият й роман „Белвю”, за който е отличена с наградата (категория книги) за млади таланти на Фондация „Татрабанка” (2011). Добраковова е трикратна финалистка (2010, 2011 и 2014) на най-голямата словашка литературна награда „Anasoft Litera”.  Третата й книга „Тохо” (2013) – сборник със седем разкази – убедително спечели авторитетната читателска анкета на братиславския в. „Правда” за книга на годината. Ивана Добраковова е носителка и на награда  за преводаческо майсторство на името на Ян Холи.

    Сигурно ще бъде интересно за нашите читатели, че Добраков(ова) е от български произход (това личи и от името й). Дядо й е бил земеделец, преселил се в Словакия от великотърновското село Пчелище, а баща й Иван Добраков е ядрен физик и математик с международна известност (дори неговото име носи един от важните инструменти  на математическия анализ – „интегралът на Добраков”). 

Поколението на литературните номадки

Авторката на предлагания от издателство „Наука и изкуство” роман „Белвю” от поредицата „Новите лица на литературна Европа” по програмата за преводна литература „Творческа Европа” на Европейската комисия е част от настъпващото поколение на „литературните номади” или по-скоро номадки в съвременната словашка литература. Това се момичета и млади жени, които отворено и настойчиво формулират опита си със света, през който бродят и често намират мястото си за живот другаде, а не в Словакия. Установяват се и пишат в чужбина, интегрират се в различна културна и езикова среда, както например Александра Салмела – словачка, приютила се във Финландия, където издава романа си 27-и  или смъртта прави артиста и получава най-напред местна литературна награда там, а чак после е призната и в родината й.

В историите си по-младите автори отразяват собствения си опит от живота в чужбина, доколкото вече става дума за поколение, което възприема отворените граници като нещо напълно естествено и факт, който се разбира от само себе си, тъй като не са изпитвали на гърба си действителността на миналия политически режим (затворените граници и невъзможността да се пътува).

В творчеството на младото поколение „чужбина” е преходно обиталище на литературните им герои – възможност за външни перспективи и конфронтация на първо място и преди всичко със собствената си идентичност, която сякаш остава извън вниманието, извън зрителното поле на поколенията, светът се смалява, глобализира се, въздейства в своята цялост. Родината и останалият свят се сливат, свързват се и се преплитат, всякога обаче това зависи от субекта – какво място ще отсъди той да заема пространството в схващането му за реалността. Разполагането на случки в чуждестранна среда отчетливо се забелязва едва след 2000-та година и до голяма степен зависи от размера на младежката емигрантска вълна – било то за следване, за работа, или за откриване на духовен път. Към тази група спада и Ивана Добраковова, която също приема чуждестранната среда като родна. Тя живее в и работи в Торино (Италия).

Новите възможности за младежите в обединена Европа

Ето накратко фабулата на романа „Белвю”: Като се възползва от новите възможности за младите хора в обединена Европа без граници, деветнайсетгодишната словашка девойка Бланка отива през лятната си ваканция да се грижи за хора с телесни и психически увреждания в медицинския център Белвю в Марсилия, да им помага в ежедневните нужди.  Там с среща и с доброволци от различни краища на Европа  и света, открива очарованието на френската Ривиера – плажовете под крайбрежната улица, парковете, нощните заведения, следи взаимоотношенията между останалите доброволци. Така тя заживява с измамното чувство, че тук ще бъде най-полезна. Но тази илюзия не трае дълго. Отначало потискащата безпомощност на инвалидите я безпокои, после я затормозява, а накрая подкопава и без това лабилната й психика.Тя потърсва изход от самотата си сред другите от групата , но не намира отклик.  Остава се да я обладае депресията. Колебае се дали да не напусне, но накрая остава, изправяйки се очи в очи със своите демони.

Малко философстване

С дебютния си роман „Белвю” авторката изявява своята типология. Това е темата за (женската) интимност – отвън компактна, но отвътре атакувана, разкъсвана от живота, в която не можеш нито да останеш, нито да избягаш.  Тук негативната символика на човешкото тяло, което вече не е „само” пасивно, излишно, но (във физиологическата си непредвидимост) е и опасно, сътворено едновременно да вреди и да овладява. То е разделителната линия между живота и живуркането, надеждно функциониращ инструмент, но и несполучлив биологичен експеримент, от който трябва да се избавиш, за да стане възможно да започнеш наново. Излизането извън телесното обаче донася множество проблеми, вместо облекчение, настъпва страх, обезверяване и накрая бягство пред самия себе си.

Третирането на смисъла на човешкото съществуване в литературата често придобива познати контури, изпълва се с банални фрази за безнадеждността и душевната пустота на вътрешните светове, които не влияят върху нищо, или го правят, когато всъщност вече е прекалено късно.Изглежда, че съзнанието е загубило защитната си функция, преобразувало е реалността в агресивен вирус, който предизвиква усещане за безпокойство, дисхармония между живота и автономната му същност. Затова как и къде да избягаш от самия себе си, вече е писано много, финалните линии са само няколко, а трасето не се променя много. Следва уместният въпрос – има ли смисъл отново да търсиш това, което вече мнозина са (не)разкрили. Може ли да се отиде по-нататък? В страха си да не заболее накрая Бланка се изолира и остава заклещена в параноиден вакуум на представите и визиите, които я деградират до недостойно положение, сходно с пациентите на „Белвю”.

Да се изправиш срещу собствените си демони

За да схванеш процеса на разпадане на личността, се изисква емпатия – съпричастност, и точност в описването на патологията на човешката същност. На Добраковова се удават и двете, тя оставя да прозвучи пълният инвентар на симптомите на душевните разстройства, които разтърсват героинята. Бавно развиващата се история привидно не води наникъде, градацията се разиграва в съзнанието на героинята, което в своята безпомощност става все по-нападателно, характеризира се с невротични жестове на физическа и вербална агресия. Стремежът на героинята да превъзмогне раздвоението на вътрешния си свят е движещият мотив на романа, но от началото му авторката се съмнява в това. Стремежът за хармонизация с околните се сменя с чувство на обезкуражаване, което изостря и контакта й с околните.

Негативните обстоятелства в текста са най-отличителният белег на прозата на Добраковова. Безпокойство, несигурност и агресия характеризират не само лабилната героиня, но са просмукани и в ежедневната реалност, в състояние непосредствено преди разпада на личността.

Когато човек започва да чете тази книга, отначало може да я приеме като депресивна, но ако я дочете до края ще изживее истински катарзис.Това не е само песимистичен роман за егоизма, невъзможността да се спасиш от собствените си капани, в които са те впримчили собственият страх, опасенията, недоверието, но и безразличието към другите, но и тест за съзряването, за вътрешните промени, търсенето и откриването на собственото аз. Героинята доста се лута и страда, карайки читателя да следи промените в психиката й и да проникне в мисленето на депресираните. Здравният център с многозначително-ироничното наименование „Белвю” (красив изглед) е същи така дом на грозното и болезненото, пълен контраст на света на младите и щастливи доброволци. Спокойно може да се каже, че „Белвю” не е само книга за живота на доброволците в някакъв си здравен център, а е по-скоро творба за израстването, изясняването на отношенията със самия себе си, за това как да се справиш с предизвикателствата на този странен и нелогичен свят, изпълнен с омраза и неразбиране, и с хора, които често се радват на чуждите страдания. И Бланка успява да измине този болезнен, но спасителен път към зрелостта. Или поне си мисли, че е така…

Асен Милчев

Ивана Добраковова, Белвю, роман, превод Асен Милчев, изд. „Наука и изкуство”, поредица „Новите лица на литературна Европа”

 Окъс от романа може да прочетете тук:

 

 

Източник: Асен Милчев