Галя Кларк е българска журналистка, която от 7 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска диссертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. Членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк.

Поредният неин разказ, който публикуваме на сайта ни, е

Берачът на малини

Галя Кларк

Той влезе в малката стая, стъпките му бяха бавни, изморени . Раменете му, прихлупени, като тавана на стаята. Ръцете му, избодени при брането на малини.  Върна се от работа малко по-рано от жена си  и сина си, не се почувства добре. Тук почти никога не бе сам с мислите си. И как иначе – четирима в една малка стаичка. Семейството. Деляха и доброто, и лошото на гурбета в Англия.

Някога – славен младеж, левент, симпатяга, Петър очароваше девойките с внимателно и мило държание, с културна, образована реч. Беше един от добрите студенти във ВУЗ-а. Усмивката му беше завладяваща, а и можеше малко да свири на китара.  Ценно умение по време на бригади. И за какво ли мечтаеше тогава? Днес, навлязъл в 50-те си години, не можеше да се сети за какво мечтаеше през 1983, например. Да си вземе изпитите добре, после да намери хубава работа, то се подразбира, че по специалността. Да има хубаво семейство – красива и добра жена, деца, разбира се. Да пътуват. Да си живеят добре. Да има вила и кола. Беше изпратен от института в Съветския съюз на обмяна на опит. Беше чудесно времето с колегите, но отлетя.

– Петре, какво си се размислил? Какво ти е? Защо тръгна преди края на смяната? – попита го Гергана.

Ръката й посегна към цигарената кутия. Набързо приготви две нес кафета в големи порцеланови чаши от благотворителен магазин.

– Не ми е добре нещо, Гери, не знам точно какво ми е. Помолих вайзера за разрешение да тръгна по-рано.

Гергана тръсна косите си, разбъркани от работата. Симпатичното й някога лице на момиче с дълги тъмни коси, бе понапълняло, с малка двойна брадичка и скъсена коса. Някогашната секси студентка сега бе с вид на загрубяла лелка. От работа нямаше време за гримове и прически. Какви ти прически, то за едно боядисване нямаше време, та сивобелите й корени се подаваха издайнически

– Я се стегни, Петьо. Малко остава до края на сезона. Ще се връщаме в Ямбол скоро, там ще ни се зарадват

– Гери, така е. Но всички паунди, които с пот и бодлички изкарваме тук от малините, ще отидат за храна и сметки през зимата.

– Пуст живот, пуста чужбина – измрънка Гергана. Тя не се и замисляше, че тези думи са изричани и преди нея, че животът им се е завъртял и няма спиране. Тъпчене на място. Живот клише, живот на десетки емигранти.

– Този живот, изглежда, не е за хора на нашата възраст, Петьо. Синът ни, Станислав, по-може да се справя, бере и за бонуси. Същото и с Мариана, приятелката му. Но какъв друг вариант имаме в България? – попита риторично жена му.

– Да, Гери, права си. Като бях таксиметров шофьор, помня какво беше. И после и това нямаше. Безработица.

Петър допи кафето и с извинителен тон заяви, че ще излезе да се поразходи, да му се изчисти главата.

С провлачени стъпки  тръгна към моста и отново се замисли. Реката бе спокойна и нежно сивкава. Върбите бяха надвиснали над парапета с цялата си нежност и красота. Долу, във водата, плаваха патици с кафяво и синьозелено оперение. Отзад моста се виждаше пъб „Черешата“, с красива старинна фасада и две прекрасни висящи кошници с цветя отпред.

Вече пета година бере плодове в Англия през сезона и така и не научи прилично английски. Та всички, дори шефовете му във фермата, са българи. Ах, това копеленце  Иво – на двайсе и нещо само, а се държи като господар и само нарежда и гледа накриво хората. Не, не е нормално шефът ти да е толкова млад. Всъщност, щеше да не е толкова зле, ако беше млад, но любезен и уважителен. Но неее, нямаа. Как тези хитреци научават да тормозят хората, не ми е ясно, ядосваше се Петър.

Крачката му се замота и едва избегна подхлъзване в една локва. Стискай зъби, Пешо – прошепна вътрешния му глас. Ще се оправиш.

– Хей, здрасти, човече, още ли си във фермата? – прозвуча стряскащо почти до ухото му.

– Да, Венци, да. А ти, в автомивката на албанеца?

– Йес. Слушай, знаеш ли, че довечера има българско парти в града? Ела.

– И какво – цигари и ракия плюс мрънкане и дуене, това ли ще е? – с нотка на тиха болка прозвуча Петровият глас.

– Не бе, човек. То е на цялата общност, правят го едни жени, ако помниш от миналата година. Всеки носи по нещо, така че ще има доста вкусни български неща, приготвени от жените. Може да има и някаква програма, не знам.

– Добре де, ще кажа на моите. Може да се видим там. Чао засега!

***

Залата, която българската местна група ползваше за тържества и училище, постепенно се запълваше. Отстрани жените поставяха баници, питки, палачинки, кексове, натурални сокове за децата. Алкохол нямаше; Методистката църква, чиято зала ползваха под наем,  не разрешаваше.

Всички заеха места за да видят кратката програмка, преди да унищожат баниците. Така им бе домъчняло за домашна българска храна. Тук, вярно, имаше български магазин, но кой ти има време да готви, пък и с английските продукти не се получаваха същите гозби. Особено младите мъже без семейства, те се бяха наточили за здраво похапване по български.

Глъчката и суматохата по откриване на вечерта постепенно утихнаха.  Неработещи микрофони и лош звук. След кратки изпълнения на неколцина деца, на които учителката подсказваше, сцената бе заета от красиви девойки, гримирани прекрасно. Алените им бузи и устни хармонираха с цвета на костюмите и цветята около плитките им.

Стомахът на Петър се сви, от колоните долетяха чудните звуци на български хора . Групата бе аматьорска, да, но доста напреднала.  Какъв късмет, че в този провинциален английски град има българска група по народни танци! Петър и Гергана се спогледаха щастиво съучастнически. Кой би помислил, че Пешо ще се развълнува от тези звуци на народни инструменти и фолклорни танци? През 80-те той беше почитател на западната поп музика – от Ерик Клептън и „Даъйр Стрейтс“ през „Пърпъл“ и „Бийтълс“. Не му трепваше за народната музика. Фолклорът беше нещо вехто, отживяло времето си, той и връстниците му се прехласваха по „жици“.

А сега? Изпод натежалите му от умора клепачи се отрони сълза, след нея друга… Опита се да ги прикрие, но Гери забеляза. Погледна го нежно, погледът й го прободе в сърцето.

 

Още от авторката на сайта ни:

Лондонски наброски от Галя Кларк

„Гръм след гръм“ – разказ от Галя Кларк

„Замразеният“ – разказ от Галя Кларк

„Петелът Пепи и други селски работи“ – разказ от Галя Кларк

Източник: www.evropaworld.eu