Да пишеш литературни творби на френски, без да си французин II

Публикувано:
22:57ч / 30.12.2019г
Брой прочитания:
367
Брой коментари:
0

В Софийският международен литературен фестивал през тази година участваха автори, които пишат на френски език, но повечето от тях не са родени във Франция. Всеки от тези участници в даден момент даваше отговор на въпроса: Какво означава да създаваш художествени творби на френски, без да си французин? 

В конференцията на тема „Да пишеш на френски“, която предшестваше фестивала и се проведе в Софийския университет на 9 и 10 декември, се включиха не само писатели, а и университетски преподаватели, както и дипломати. Един от тях беше посланикът на Уругвай в Букурещ, Н.Пр. Омар Меса. Той говори за родения в Монтевидео поет Изидор Дюкас (1846-1870), известен като Лотреамон – авторът на „Песните на Малдорор“. „Писал е на френски, но е мислел на испански“ – каза за него посланикът. Някои изследователи твърдят, че псевдонимът Лотреамон идва от вариация на Латреомон, герой на Йожен Сю. По-вероятна е обаче версията на Н.Пр. Меса, че Lautreamon, както се изписва на френски, произлиза от L’autre à Mont(evideo) – „Другият в Монтевидео“, което подсказва, че поетът е оставил част от сърцето си в Латинска Америка, макар че по-късно живее и умира в Париж. Уругвай е страна наблюдател в Международната организация на Франкофонията. „У нас има много заселници от Франция и от други франкофонски страни“ – обясни Н.Пр. Меса близките връзки на Уругвай с Франкофонията.

Приблизително в другия край на тази географска дължина, в канадската провинция Квебек, френският език трябва да устоява вече 300 г. на англосаксонското присъствие. Това обясни гостът от Канада Дени Терио и допълни: „В Квебек пазим френския език повече от самите французи, които напоследък охотно използват англицизми като „шопинг“. Той уточни, че предпочита да пише литературните си произведения на „международен френски“, в смисъл, че не използва квебекския му вариант, който има своите особености, защото от даден момент нататък се е развивал самостоятелно. По време на Софийския международен литературен фестивал в НДК беше представен бестселърът на Дени Терио „Странните преживявания на един пощальон“ (изд. „Лист“), преведен на български от Калоян Праматаров.

Виетнамката Анна Мои емигрира в Париж и избира френския език, за да изгради чрез него литературната си кариера. Основна тема за нея в творбите й обаче си остава Виетнам. Направи ми впечатление нейната лекция, която беше включена в официалното откриване на Литературния фестивал на 9 декември в Аулата на Софийския университет. В нея Анна Мои между другото спомена за една особеност в книгите си: често някой от родителите на героите й умира. През следващите дни по време на самия фестивал в НДК я попитах какво означава тази особеност в творчеството й. Тя обясни, че отговор й е дала литературна критичка, която била открила подобна особеност и у други писатели емигранти, пишещи на езика на страната, в която пребивават. Обяснението й било, че по такъв начин авторът подсъзнателно показва, че е „заровил в себе си“ своя майчин език.

Тук е мястото отново да напомня колко голям успех беше за тазгодишното издание на фестивала участието на франкофонски писатели от различни континенти.

Струва ми се обаче, че особен интерес предизвикаха българските автори, пишещи на френски. Разговорът с Аксиния Михайлова, Велина Минкова, Елица Георгиева и Албена Димитрова мина под надслова „Езикът като дом“. Водеща беше доц. д-р Рени Йотова, директор на Регионалното бюро на Международната организация на Франкофонията за Централна и Източна Европа, съорганизатор на конференцията и тазгодишното издание на литературния фестивал.

„От 1977 г. се занимавам с този език, не мога да кажа, че го владея, защото, когато пиша стихотворения, се съмнявам дали владея и български. През всички тези години правех преводи и в един момент започнах да пиша поезия на френски. Никога не мога да кажа предварително дали стихотворението ми ще бъде на български или на френски.“ – каза Аксиния Михайлова, първата и единствена засега българска поетеса носител на френската наградата за поезия „Аполинер“.

Младата писателка Велина Минкова, която вече от 15 г. живее и работи в Париж, уточни, че за разлика от останалите участнички в разговора, й е трудно да определи френския като език, на който пише. Първите й авторски текстове са били на английски и ги е превела на български, а после е правила обратното. Нашумелият й в България роман „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ („Колибри“, 2015) е бил преведен на френски от английска му версия. Велина се пошегува, че причината майка й, известната преводачка и учителка по френски Юлия Минкова, да не я научи на този език, който е любовта на живота й, е, че е била прекалено отдадена на своите ученици, между които е Елица Георгиева.

От своя страна, Елица нарече своята преподавателка по френски в 35-а софийска гимназия, „първият човек, който й е вдъхнал любов към френската литература и към писането“. Когато, малко неочаквано за самата себе си, отива да живее в Париж, започва да се занимава с кино. Романът й „Космонавтите само минават („Колибри“, 2017) е написан на френски език, което е било нелека задача, защото „българският винаги изплува във френските изречения. Оказва се, че някакъв български израз е преведен буквално на френски и французите не могат да разберат защо героинята е сгазила лука. Но и френските изрази са не по-малко странни“ – добави Елица. За нея това, че е написала романа на френски е предимство именно заради тази странност на езика.

„С френския език се срещнахме по случайност, не съм го учила в училище – сподели четвъртата участничка в разговора Албена Димитрова, чийто дебютен роман „Ще вечеряме на френски“ е публикуван в издателство „Галаад“ през 2015 г. – Пристигнах във Франция със завършена английска гимназия и се възхищавах от музиката на езика, който чувах по улиците. Езикът влезе в мен, както у новородено дете. Така аз се родих на френски на около 19-20-годишна възраст. Когато човек вече е погълнат от този език, има един сблъсък между музиката и смисъла. Изпитах малко тъга, когато започнах да разбирам френски, защото по уличите и французите си говорят онова, което и българите, а музиката на езика ме караше да си мисля, че си казват нещо много поетично. После ми трябваше известно време, за да мога чрез поезията отново да се върна в музиката на френския език.“

Не е маловажно, че книгите на българските авторки излизат в престижни френски издателства. За Аксиния Михайлова, например, това е „Галимар“. Поетесата разказа, че още от 1984-85 г. е започнала да прави за списанието „Ах, Мария“ преводи на произведения, публикувани от издателството, така че отдавна поддържа връзки с него. Когато написва достатъчно стихотворения на френски и ги събира в сборника „Небе за изгубване“, се замисля къде във Франция би могла да го предложи. Решава да опита в „Галимар“. За нейна изненада и радост, стихосбирката бива одобрена и издадена в известната „Бяла колекция“.

Романът на Елица Георгиева пък се появява във „Вертикал“. То е свързано с „Галимар“, но функционира като независима издателска къща. Там се издават по-особени по стил романи, работи се с автори, изявяващи се и в други изкуства, например режисьори, които искат да представят литературните произведения по нови начини.

Краткият извод е, че един автор, пишещ на френски, може и да не е роден във Франция, но талантът му да отвори за неговите книги вратите на световноизвестни и авангардни издателства.

В следващи публикации на сайта ни ще ви представим още участници в тазгодишното издание на Софийския международен литературен фестивал.

Автор: Гергина Дворецка

В рубриката Francophonie може да прометете френската версия на публикацията.

Още по темата на сайта ни:

Да пишеш литературни творби на френски, без да си французин

Международен литературен фестивал и панаир на книгата в НДК 2019 г.

Френскоезичните литератури – акцент на Международния литературен фестивал 2019 г.

Източник: www.evropaworld.eu