Когато човек се отдалечава във времето от едно пътуване, онова, което изниква в спомените му, е фрагментарно. Така е и с двуседмичното ни пребиваване в Аржентина и Бразилия през ноември 2017 г. Първото, с което ме изненада Буенос Айрес, бяха странните редички от хора, застанали един зад друг на тротоарите. Оказа се, че чакат автобус. Никога в Европа не бях виждала хората да спазват такъв ред пред спирките на градския транспорт. Другото, което ме шокира, бяха трицифрените, а понякога и четирицифрени номера на сградите. Градът наистина е огромен и не е чудно на къщите да има номера като 456 или 1020.

Всъщност, Буенос Айрес ме изненадваше постепенно. Няма да забравя как, когато пристигнахме и от летището взехме автобус, край прозореца му се занизаха квартали, които много ми напомняха софийските „Младост“ или „Надежда“. Казах си: „Затова ли пропътувах толкова километри, та да видя познати гледки?“ Още първото място, което посетихме обаче ми доказа, че това съвсем не е така – колоритният квартал „Ла Бока“, с пъстрите му къщи и легендарната улица „Ел Каминито“, на която , казват, се е родило тангото.

После се отправихме към друга голяма забележителност на Буенос Айрес: президентския дворец, известен като „Ла каса росада“ (Розовата къща) заради розовия си цвят. Местната ни екскурзоводка Патрисия ни показа прозореца, от който е говорила пред множеството, събрано около двореца, прочутата Ева Перон – Евита (първият вдясно в еркерната част на сградата). Пред Каса росада е известният площад „Майо“ (Май). Някога той се е наричал Площад на победата и на него през месец май 1810 г. започва революцията, която 6 г. по-късно довежда до независимостта на страната от Испания. Оттогава вече носи името площад „Май“. На него се намира катедралата на града, в която е мавзолеят на генерал Хосе де Сан Мартин. Около саркофага на генерала се издигат три мраморни женски фигури в естествен ръст, символизиращи трите държави, които той е освободил: Аржентина, Чили и Перу.

На площада се намира и сградата Кабилдо, запазена от колониално време, когато в нея се е помещавало кметството на Буенос Айрес, а днес там е Националният музей на Майската революция.

От площад „Майо“ започва и булевардът със същото име, популярният авенида де Майо.

Площадът е известен и с това, че на него редовно идват протестиращи. Някои от тях си правят палатки и постоянно стоят там, други идват периодично, но неизменно, като майките с бели забрадки, изгубили децата си по време на политическите репресии през 70-е години на миналия век. Бели забрадки са изрисувани на площада, на мястото, където майките се събират всеки четвъртък следобед.

Наоколо са разлепени плакати, снимки. Тук могат да се прочетат и левичарски лозунги като „Частната собственост причинява нова смърт“.

Наблизо, в тревните площи, се виждат 17 бели кръста и надпис, който пояснява, че това е напомняне за 649 загинали аржентински войници през 1982 г. във войната между Аржентина и Великобритания за Малвинските острови. На площад „Майо“ видяхме и ученици, седнали на тревата под едно дърво – вероятно провеждаха учебен час на открито. Пак там научихме, че дървото с невероятно красиви червени цветове, което веднага привлича погледа, се нарича сейба и е типично за Аржентина. 

Металното цвете на Буенос Айрес или Floralis Genérica, както е точното му название, е толкова впечатляващо, че заслужава да покажем няколко снимки с него. Намира се близо до Юридическия факултет, на Площада на обединените нации. Високо е 23 метра и е разположено е в средата на кръгло изкуствено езеро. Цветето е подарено на града от архитекта Едуардо Каталано през 2002 г. и в него е вграден специален механизъм, благодарение на който то може да се разтваря всяка сутрин и да се затваря вечер.