Интелектуално пътешествие в тайните на плътта

Публикувано:
10:45ч / 24.04.2015г
Брой прочитания:
127
Брой коментари:
0

Преди да се срещна в София с белгийската писателка Изабел Уери, не бях прочела книгата й „Мерилин обезкостена”, която току-що се беше появила на български език. Вече знаех, че романът е получил наградата на ЕС за литература и че е включен в поредицата на издателство Персей” „Новите литературни гласове и творческото наследство на Европа“, получил подкрепата на програма „Творческа Европа“. Знаех също, че авторката е родена в Лиеж (което веднага отключи симпатията ми към нея, защото съм имала щастието да усетя атмосферата на този град). Знаех, че е и актриса, певица, режисьорка, както и че книгата й представя три момента от живота на една съвременна жена с нейните лутанията в търсене на любовта и смисъла на човешкото битие.
Бях в Чешкия център, където романът беше представен пред българската публика. Когато се срещаш лично с автор, чието творчество не познаваш, впечатленията от този първи контакт със сигурност ще ти влияят, когато четеш книгата му. Както всички присъстващи на събитието, бях спечелена за читател от Изабел Уери, защото тя е естествена, сърдечна, умишлено бягаща от ролята на звезда. Беше по детски развълнувана, че държи за първи път в ръцете си свой роман, преведен на чужд език, и за нея като че ли беше особено радостно, че този език е българският! Всъщност, романът й вече е имал своя дебют и на албански, но Изабел още не е получила екземпляр от това издание.
„Предстои книгата да бъде преведена на всички най-известни световни езици – поясни издателят Пламен Тотев и добави – Става дума за нещо експериментално, различно, нещо, което може дори да бъде отхвърлено. Зачиташ една страница и си казваш: „Това не е моята книга”. Но тя може да ти даде и друга посока на мислене.”
Сега, когато вече прочетох романа, със сигурност мога да кажа, че съм от хората, заинтригувани от стила на Изабел Уери. Какво ме шокира? Странната образност, в която първичното се съчетава с абстрактното:
„В сърцевината на ушите ти ще подскача моята мистериозна граматика.”
Какво още ме шокира? Откровеността, с която писателката говори за детската сексуалност. Нейната героиня, Мерилин (явно неслучайно избрано име), на 6-8 годишна възраст не само мечтае за Голямата любов, както всяко малко момиченце очаква Принца от приказките. Тя усеща, че тайнството на любовта се крие някъде в човешкото тяло и е любопитна да разгадае това тайнство. Любопитството към плътта като скривалище на любовта се развихря с пълна сила в следващия етап от живота на героинята, когато тя е вече 25-годишна. Тогава Мерилин се впуска в експерименти, опитва се да изживее сексуалността при двата пола, дори в един момент се вмъква в кожата на куче. И се натъква на извечния въпрос: Дали този, който кара тялото ти да изпита най-висшата наслада, е всъщност Голямата любов, която душата ти търси?
„Главата ми тръгна нанякъде. Сама.
Силно, силно, усещането Х.
Пъргав елен & теле.
Нощта Х.

Това казано, ди, ди, ди аз отново намирам сока си, кръвта си, колата си, живота си, ди, ди, ди, трилили.
Възможно ли е да бъде Той, Х, Моя Любов???”
В третата глава на „Мерилин обезкостена” главната героиня е вече зряла жена и отговорът на този въпрос е намерен. Да, Х е Голямата любов! Осъществена, окриляваща. Плътта е намерила верния отговор кой е човекът, който кара душата да се извиси до най-висшите измерения. В тази последна част от книгата разгадаването на сексуалността остава на по-заден план. Идва моментът да бъде осмислена тленността на човешката плът, уязвимостта на тялото, досегът със смъртта, срещата с Бога.
Но книгата, започнала с търсения из най-неосветяваните лабиринти на човешките инстинкти, завършва с апотеоз на сътвореното от човешкия дух. Завършва с възходяща оптимистична нота. Как точно? По-добре е да откриете самите вие, прочитайки книгата!
А сега ще се върна към онова, което каза Изабел Уери при срещата си с българската публика на 16 април в Чешкия център:
„За първи път идвам в България, познавам малко тази част на Европа. Много съм им признателна на издателство „Персей”. Виждам колко професионална и отговорна работата е свършена по издаването на книгата ми. Моята книга е специална, това е истината. Благодаря на Румен Руменов, който я е провеждал на български 7 месеца. Не съм написала романа си, за да провокирам, само се опитах да разкажа историята на една съвременна жена, която се старае да изгради живота си по свой начин, а не според предписанията на другите. За мен писането е и рисуване, начинът, по който е разположен текстът върху страницата, също разказва история. Пунктоацията е много добър инструмент.”
Присъстващите буквално засипаха Изабел с въпроси. Ето какво още научихме за нея от отговорите й:
„Първо винаги пиша на ръка, защото ми се струва, че така мисълта идва по-отдалеч, отколкото когато съм на компютъра.”
„ Езикът е бил винаги моя страст. В битието ми на актриса думите на Шеспир и Брехт, на великите автори са станали част от плътта ми, тялото ми е пропито от тях, това е моето богатство… Приятно ми беше да се чувствам свободна в използването на езика, забавно е да търсиш двойния смисъл на думите, за да създадеш вселена за читателя.”
„Книгата ми беше сред финалистите за най-голямата белгийска литературна награда, но не я получи – с аргумента, че е твърде експериментална. Но бях много близо до белгийската награда!”
След представянето на романа „Мерилин обезкостена” пред Изабел Уери се изви опашка за автографи. Наложи се да чакам дълго, не само защото желаещите бяха много, а и защото Изабел се стараеше да напише на всеки специално посвещение. В очакване да дойде моят ред разговарях със съпруга на писателката, който я придружаваше – Марсел Берланже, известен съвременен художник. Помолих го да каже нещо за самия себе си като творец.
– Използвам специални техники, работил съм за театъра, работя често със светлини, правя светлинни инсталации. Рисувам обаче и класически картини, в които понякога се вмъкват абстрактни елементи. Не обичам да разграничавам реалистичното от абстратното.
– Би могло да се каже, че това напомня стила на жена ви.
– Може би да. При нея има картинно раздробяване на езика.
– Рисували ли сте портрети на жена си?
– Обмислям да го направя, но все още не съм. Само серия от фотографии!
– Отдавна ли сте заедно?
– Скоро ще станат 5 години. Може би това не е много време…
Доста време е! Вдъхновявате ли се един от друг?
– Да, имаме общ живот, изпълнен с изкуство. За мен е много приятно да се срещам с писатели, а за нея – с художници. Често обсъждаме творчески теми. Аз ходя много на театър, а тя – на изложби и споделяме впечатленията си.
– Тя шокира ли ви с романа си?
– Някои неща ме изненадаха, но не бих казал, че са ме шокирали. Харесва ми работата й с езика, при която изникват неочаквани образи. Това е великолепно, невероятно! „Мерилин обезкостена” е нейният втори роман, но е издала и сборник със стихове. В момента пише третия си роман.
– Разбрах, че живеете в Брюксел.
– Да, предпочитаме да сме там. Той е център на много събтия.
Най-после дойде и моят ред за автограф. Когато й обяснявах как да изпише името ми и казах, че в превод на френски то означава наименование на цвете, Изабел, вярна на желанието си да измисли специално посвещение за всеки, ми написа: „На Гергина… Имате много хубаво име!” После заговорихме за срещата, която току-що беше приключила.
– Очарована съм, че имаше толкова много хора и че някои от тях говорят различни чужди езици!
– Казахте, че книгата е шокирала белгийските читатели, но все пак тя получи наградата на ЕС за литература. Съпругът ви, Марсел Берланже, пък ми каза, че не е бил шокиран.
– Да. Всичко зависи от гледната точка към живота, от опита на човека. Марсел чете много, но майка ми, която е чела по-малко от него, беше шокирана. Зависи от човека. Не съм писала, за да шокирам, бях вярна на себе си. Исках да разкажа историята на тази жена. Провокацията е у този, който гледа, аз не мога да предполагам кой как ще реагира на прочетеното.
– Вие говорихте за професионализма на българския ви издател…
– Издателство „Персей” спечели доверието ми. Забележителен труд е вложен в превода, за което съм много благодарна. Самото издание е впечатляващо. За мен това е важно. Ние поддържаме връзка от месеци и когато дойдохме в България, открихме колко много организационна работа е свършена около излизането и премиерата на книгата – имахме интервюта в телевизии, радио, вестници, а и програмата за престоя ни тук е подготвена в детайли… Искам да се върна в България, за да я опозная по-добре.
– Вие сте родена в Лиеж – това, впрочем, е и родният град на писателя Жорж Сименон. Оказал ли е градът влияние върху вас?
-Да, аз живях там до 18-тата си година. Хората в Лиеж са много мили. Имат отношение към изкуството. В училище наши преподаватели по френски език, например, ни водеха на театрални представления, които са ми оказали въздействие. В града израстнах в артистична среда… слушахме по-специална музика. Там съществуваше почва, която помага на човека да се развие.
– Но все пак в момента за вас е по-добре да сте в Брюксел.
– За работа – да, със сигурност, но аз редовно се връщам при семейството си в Лиеж, където имам и много приятели. От време на време играя в спектакли там. Контактите ми там са стойностни. Тук, в София, понякога си мисля за Лиеж. Това са градове по мярката на човека, такова е усещането, когато се разхождаш по улиците и гледаш дърветата. Тук се чувства сладостта на живота. Разбира се, слънцето допринася за това впечатление, но и хората са гостоприемни и мили.
– Попитах мъжа ви дали е рисувал ваш портрет и той ми отговори, че засега не е! Самата вие вдъхновявате ли се от съпруга си, за да го опишете като персонаж в книгите си?
– Много ме интригуват двойките – не само влюбените, а и партньорството между двама души, дуетите. Когато сте двама, създавате своя култура, която е само на вашата двойка – имате свой език, ритуали. Това винаги ме е вълнувало. Има толкова много начини да си представиш приятелството и любовта чрез дуетите – това е богатство. А за мъжа ми… трудно е да говоря, защото той е тук в момента! Но едно от нещата, които ми харесват у него, е силната му връзка с природата. Разхождаме се в гората и той знае имената на дърветата, на птиците – разпознава ги по пеенето им. За мен всичко е просто природа, а той я познава в детайли. Обяснява ми навиците на животните. Вярно е, че съм израсла във фермата на дядо и баба край Лиеж и там съм виждала животни, но не съм ги опознавала научно, както Марсел, и сега се уча от него… Да, може би в следващия ми роман ще се появи и той, като герой. Това е хубавото в литертурата, че човек използва моменти от живота си и ги преобразява в книгите, които пише.
Това ми каза белгийската писателка Изабел Уери, когато я интервюирах след представянето на книгата й в София на 16 април. Сега обаче, след като прочетох „Мерилин обезкостена”, ще споделя една своя находка: стори ми се, че открих образа на нейния съпруг Марсел Берланже в персонажа Х от книгата, който се оказва Голямата Любов на главната героиня! Как го разпознах? Марсел ми беше казал, че като художник експериментира със светлини, прави светлинни инсталации. А ето какъв е персонажът Х в романа:
„ПОСЛЕ СРЕЩАМ Х (той наистина е едно момче). Х е човекът, който се грижи за светлинната украса на магазина на семейство Дортю.
Няма никакво съмнение, това същество Х има око, способно да погълне светлините в най-интимните дълбини на орбитите си. Не знам по какви траектории тръгва светлината вътре в тялото му… Но когато влезе в него, тя се превръща в седмоцветно сияние.”
Значи все пак, макар и може би подсъзнателно, Изабел е превърнала съпруга си в герой на своя роман! Или поне на мен така ми се струва. Кой може да отгатне напълно алхимията на творчеството!

Автор: Гергина Дворецка

Още по темата в сайта ни:

Белгийската писателка Изабел Уери в България