Откъс от романа на Кнут Хамсун, изиграл основна роля за отличаването на писателя с Нобелова награда за литература през 1920 г.

Превод от норвежки: Богдан Дворецки

 

И така, Барбру беше заминала за Берген, сиреч, беше станало, както Аксел го мислеше. Той не страдаше за това, да страда? Съвсем не, тя не беше нищо друго освен зъл трол; ала той все още не беше оставил всяка надежда, че Барбру може би щеше да се върне. Дявол го взел, въпреки всичко, той малко прекалено се беше привързал към това човешко същество, към това нечовешко същество, с нея имаше сладки мигове, незабравими мигове, и тъкмо за да й попречи да избяга окончателно в Берген се бе проявил като скъперник, когато й даде пари на раздяла. И въпреки това, тя беше избягала. Бе оставила след себе си някоя и друга дреха по закачалките, а на тавана – сламена шапка с птиче крило, увита в хартия. Е, добре, той може би страдаше малко. Нейният вестник продължаваше да пристига при него, което си беше изключителна подигравка и присмехулство, и явно това нямаше да спре преди Нова година.

Но както и да е, Аксел имаше други работи, за които да мисли, трябваше да бъде мъж.

През пролетта щеше да изгради хамбар на северната стена на новопостроената къщурка, налагаше се тази зима да насече дърва, за да има нарязани греди. Аксел нямаше готово сечище, ала на отделни места в необработената част от неговите владения се извисяваха грамадни борове. Той взе решение да се заеме с онези от тях по пътя нагоре към Селанро, така че придвижването до дъскорезницата да не бъде прекалено продължително.

Та една сутрин нахранва животните обилно, за да могат да издържат до вечерта, затваря портите подире си и отива в гората; освен брадва и торбичка с храна носи и лопата, за да изрине снега. Времето е меко, вчера имаше свирепа буря и валя, но днес е сухо. Той следва телеграфната линия през целия път, докато стига до мястото, сетне сваля връхната дреха и започва да сече. Поваля дърветата, отрязва им клоните и прави стволовете на трупи, подир което струпва върховете и клоните на купчина.

Бреде Улсен минава покрай него и продължава нагоре, значи нещо ще да се е объркало по линията след вчерашната буря. Може би пък Бреде обикаляше без определена задача, той бе започнал да работи толкова усърдно, брей, толкова добър беше станал. Двамата мъже не си продумаха и не се поздравиха.

Аксел забелязва, че времето започва да се променя, вятърът духа все по-силно и по-силно, но той продължава да върши своята работа. Вече е доста след пладне, а той не е ял. И се случва така, че поваля един грамаден бор, който, падайки, го тръшва на земята. Как стана това? Бедата го беше сполетяла. Корените на бора се олюляват под тежестта му, човекът иска да го отмести в една посока, бурята – в друга, човекът губи битката. И това можеше да се приеме, но снегът беше покрил неравната земя, Аксел направи грешна стъпка, стъпи накриво и кракът му хлътна в някаква цепнатина; беше заседнал в скалата, а отгоре го затискаше едно дърво.

Е, добре. И това можеше да се приеме, но той лежеше така ужасно разкривен; доколкото усещаше, крайниците му бяха цели, ала ги беше изкълчил и не можеше да се измъкне от тежкия товар. След малко успява да освободи едната си ръка, другата – той лежи върху нея; не може да достигне брадвата. Оглежда се и мисли, както би постъпило всяко друго заловено животно, оглежда се, мисли и мърда под дървото. Бреде трябва да слезе насам по някое време, мисли си той запъхтяно.

Отначало го приема спокойно, само е ядосан от това, че е заседнал в тази ситуация, при това ужасно стечение на обстоятелствата; никак не се страхува за здравето си, а още по-малко – за живота си. Наистина, усеща, че ръката под тялото му си отива и че кракът в скалната цепнатина измръзва и също ще залинее, но и това трябва да се приеме. Бреде сигурно ще дойде скоро.

Бреде не идваше.

Бурята се усилваше, снежната виелица го блъскаше в лицето. „Виж, сега вече работата става дебела!”, мисли си той и въпреки това е доста спокоен, да, сякаш си намига в снега, за да си подскаже, че сега трябва да бъде внимателен, сега вече работата наистина става дебела! Минава много време, преди да нададе еднократен вик. Той едва ли се чува надалече в тази буря, но се понася нагоре по линията, към Бреде. Аксел лежи и през главата му минават напълно безполезни мисли – да можеше само да достигне брадвата и, кой знае, да се освободи от дървото с нейна помощ! Да можеше поне да си измъкне ръката, тя се опираше в нещо остро, в камък, а той се впиваше бавно и полека в опаката й страна. Да можеше все пак този дяволски камък да се махне, но все още никой не е разказвал за камъни, на които да им е в природата да се движат.

Времето минава, снегът фучи и засипва Аксел, който е толкова безпомощен, снегът се трупа невинно и неразбиращо по лицето му, до едно време се топи, сетне лицето замръзва и снегът вече не се топи. Е, сега вече работата става дебела!

Той извиква мощно два пъти и се заслушва.

Междувременно брадвата му затъва, той вижда само малка част от дръжката. Хей там торбичката му с храна виси на едно дърво, да можеше само да я достигне, със сигурност щеше да си отхапе няколко огромни залъка. И така както е толкова дързък в своите щения към живота, защо да не си поиска и връхната дреха, че става студено. Той надава още един могъщ вик…

Ето го Бреде. Спрял се е, взира се в крещящия мъж, стои само секунда и насочва погледа си натам, за да установи каква е работата. „Моля те, ела и ми подай брадвата!”, извива жално Аксел. Бреде отмества погледа си, той разбира каква е работата, поглежда нагоре към телеграфната жица и изглежда, сякаш всеки момент ще започне да си подсвирква. Да не се беше побъркал?! „Ела и ми дай брадвата”, повтаря Аксел по-силно, „лежа под едно дърво!”. Бреде е станал толкова добър, тъй усърдно си върши работата, гледа телеграфната жица и има желание все така да си подсвирква. И обърнете внимание – май-май иска да си подсвирква жизнерадостно и отмъстително. „Така значи, искаш да ме умориш и изобщо няма да ми дадеш брадвата!”, изревава Аксел. В този момент на Бреде сякаш се налага да отиде малко надолу по линията и да види телеграфната жица. Той изчезва в снежната виелица.

Така, така. И сега на Аксел щяха да са му необходими неимоверни усилия да успее да се освободи дотолкова, че да достигне брадвата. Той напряга корема и гърдите си, за да повдигне смазващата тежест, която го притиска надолу, отмества дървото, раздрусва го, ала единственото, което постига, е, че се затрупва с още повече сняг. След няколко напразни опита се предава.

Започва да се смрачава. Бреде си отиде, но колко далече може да е стигнал? Едва ли много далече. Аксел извиква отново и нарежда това, което му е на сърцето: „Нима ще ме оставиш ей така да лежа тук, убиецо?”, крещи той. „Не искаш ли да си спасиш душата, не ти ли е свидна? Знаеш, че може да получиш една крава от мен, ако ми окажеш съвсем мъничко помощ, но ти си куче, Бреде, и искаш да ме умориш. Но аз ще те обадя, така както сега лежа тук, помни ми думата! И няма ли все пак да дойдеш да ми дадеш брадвата?”.

Тишина. Аксел отново се размърдва под дървото, повдига го леко с корема си и още повече се засипва със сняг. Тогава се отчайва и въздъхва, а и е изтощен и му се спи. Животните, те стоят в колибата и мучат, не са получавали храна и вода от сутринта, Барбру вече не им дава – тя избяга, избяга с двата пръстена. Смрачава се, е, добре, ще стане вечер, сетне нощ, но и това може да се приеме; ала е студено, ето че брадата замръзва, клепачите му също ще замръзнат, би било добре връхната дреха там на дървото да му беше под ръка, а, впрочем, нима е възможно, единият му крак като че ли е умъртвен до хълбока? „Всичко е в Божиите ръце!”, изрича той и изглежда, сякаш може да говори набожно, когато поиска. Смрачава се, е, добре, може да умре и без запалена лампа! Той се размеква и става толкова добросърдечен, усмихва се дружелюбно и глуповато на лошото време, за да се прояви като смирен, това е сняг Божи, невинен сняг! Да, даже може да не обади Бреде…

Той се успокоява и му се доспива все повече и повече, да, като че ли го е парализирала отрова, пред очите му е бяло, гори и равнини, огромни криле, бели цветя, бели корабни платна, все бяло, бяло – що ли е това? Глупости, много добре знае, че това е сняг; той лежи насред земята и не е лъжа, че е погребан под едно дърво.

Пак изкрещява напосоки, реве, грамадната му космата гръд тъне долу в снега и реве, трябва да се чува чак до колибата, до животните, той реве отново и отново. „Свиня си ти, звяр,” вика той след Бреде, „даваш ли си сметка какво правиш, че ме оставяш да погина? Не щеш ли да ми дадеш брадвата, питам аз, и какво си ти – презряно добиче или човек? Но на добър път, ако такава е твоята воля – да избягаш от мен”…

Трябва да е спал, толкова е схванат и безжизнен, ала очите му са отворени, кожата около тях се е втвърдила от леда, но те са отворени; той не може да ги затвори. Да не би да е спал с отворени очи? Може да е задрямал за минута или час, Бог знае, но сега Улине е тук. Чува, че го пита: „Исусе Христе, жив ли си?”. И подир това го пита как така лежи на това място, луд ли е? При всички случаи, Улине е тук.

Да, има нещо у Улине, тя притежава нюх на чакал, появява се, когато някоя злочестина е на път да се случи, надушва толкова безпогрешно. Как ли щеше да протече нейният живот, ако не беше толкова оправна и не надушваше безпогрешно? Та значи тя бе получила посланието на Аксел и със своите седемдесет години беше прекосила планината, за да дойде при него. Бурята я бе принудила да остане вчера в Селанро, днес беше пристигнала в Монелан, не бе открила никого вкъщи, беше нахранила животните, бе излязла за малко навън, на каменната плоча пред вратата и се бе заслушала, беше надоила животните вечерта, бе се заслушала отново, не разбираше…

И тогава Улине чува викове и кима – това или е тоз ми ти Аксел, или са ония, дето живеят под земята, и в двата случая си струва да се подуши малко, да се достигне до всевечната мъдрост на всемогъщия насред толкова много безпокойство в гората – пък и на мен той нищо няма да ми стори, та аз не съм достатъчно силна да му развържа обувката…

Тя е тук.