***
– Аз нямам семейство, живея си сам-самичък като кукувица в моята панелка – със сериозно изражение отговори Иван Иванич. – Добре ми е така, без грижи, без проблеми и без жена.
– А, така ли? – рече Скот Хорн. – Не си се женил, а?
– В живота ми на ерген е имало опасности, разбира се – призна Иван Иванич, – но винаги съм съумявал да ги избегна с една проста техника.
Иван Иванич сръбна от кафето.
– Щом някоя приятелка започне да намеква за сватба, поканвам я на среща в хубав бар. На срещата занасям един дебел том на „Война и Мир”, обаче подвързан в амбалажна хартия и саморъчно надписан с друго заглавие. Жената идва, целува ме, сяда и взима менюто. Аз в това време изваждам книгата и кротко я поставям на масата, като внимавам заглавието да е отгоре. Приятелката като види заглавието и ме пита каква е тази книга. Отговарям ѝ, че книгата е лично моя и че макар и да е написана за жени, аз си я чета от време на време. Тогава тя става незабавно, взима си чантичката и заминава завинаги… съвсем доброволно и без сцени.
– А какво ли би могло да бъде това заглавие – попита Скот Хорн, като че ли малко смутен от разказа.
– Ами заглавието е „Изкуството да се ловят мъже: ръководство за интелигентната жена”. Има такава книга, от Албърт Елис. Той е американец, може и да си чувал за него – с готовност поясни Иван Иванич. – Приятел от психологията ме научи на номера с книгата едно лято, още докато бяхме студенти. Викаха му Насо Свинята, ама не беше лош човек.

***
– Човек трябва да внимава какво говори – обади се партийният секретар Арсо Бояджиев. – Едно е да издъхнеш от глад или болест, съвсем друго е да паднеш като герой за победата на доброто над злото.
– Така си е – съгласи се Иван Иванич. – Да умреш на бойното поле е много по-достойно от някаква си там гладна смърт. „Какъв късмет извадих“, мисли си военният герой, докато умира разкъсан от снаряд, „че не умрях от глад“. И обратно, чезнещият от гладна смърт сигурно съжалява, че тялото му пропада недостойно и без полза. „Ах, с какво съм по-лош от другите“, вайка се несретникът, „че да не заслужа да бъда продупчен, изгорен или поне разкъсан в името на правото дело“.
След тези думи на Иван Иванич, Рем Баранович се изправи и безцеремонно го покани навън във фоайето, а оттам го отведе в просторната тоалетна. Пред писоарите Иван Иванич се изправи покорно редом с Рем Баранович. Като свършиха, двамата застанаха един срещу друг, като си закопчаваха панталоните и се взираха в лицата си.
– Не си прав ти, Иван Иванич – заговори руснакът, вече леко залитайки и плетейки език. – Смъртта на бойното поле е смърт на достойните. Гладната смърт е за враговете. Не трябва да петниш паметта на героите… Но понеже сега е перестройка, няма да те пратим в Сибир… не се безпокой, ние знаем, че не си лош човек. Движиш се обаче в неподходяща компания.
Рем Баранович щракна с токата на армейския си колан.

***
Съпровождана от Мик Сарджънт, до масата се приближи деканката Уилма Снайдър, суха жена с къса и права прошарена коса и с тяло на плувкиня. Уилма седна на празния стол отляво на Линдзи, на другия край на масата, точно срещу Иван Иванич. Мик седна отляво на Уилма. Линдзи довърши изречението и млъкна. Хората около масата помълчаха няколко секунди, втренчени в бялата покривка. Уилма започна да разменя любезности с тоя-оня.
– Имате много интересно си-ви – обърна се Уилма към Иван Иванич. – Пътувал сте в Русия, а разбирам, че сте поел нагоре и по административна линия.
– Това стана случайно – поясни доцентът. – Наложи ми се да стана заместник декан. Просто трябваше да помогна в критичен момент, понеже действащият заместник декан изведнъж реши да се включи в политиката.
– Разбирам – каза деканката.
– Щом се върна в България, ще гледам да се отърва – продължи Иван Иванич.
– Ще гледаш да се отървеш – повтори като ехо деканката.
– Да, така е, ще се отърва – рече Иван Иванич. – Някои колеги се впиха в политиката, също пиявици в мътна вода. Но аз от политика не се интересувам. Не ми трябва.
– Разбирам – каза деканката.
Иван Иванич отпи хубава глътка вино и продължи да разказва.
– Не ме интересува нито администрацията, нито политиката. Винаги съм се пазил от такива неща. Предпочитам да съм свободен. Да съм просто един от тайфата. Да мога да казвам това, което мисля и да правя това, което ми се струва правилно.
– Хм – каза деканката Уилма Снайдър от другата страна на масата.
– Хм – каза до нея шефът на департамента Мик Сарджънт.
– Хм – каза до него асистентката Линдзи Шуорц.
– Хм – каза Иван Иванич, – хубаво вино – и отпи пак, – а и пилешките шишчета си ги бива, терияки значи – и отхапа, после задъвка с наслада и допи чашата до дъно. – Аз май пак ще отида до тоалетната.
Иван Иванич стана от масата, влезе в къщата, подмина отворената врата на тоалетната и заслиза по стълбището към приземния етаж. Надяваше се Тони Солано да е още там, на Нинтендото.

***
В пет и половина следобед по улица Бийвър се зададоха Мик Сарджънт, Анди Пийкок, Линдзи Шуорц и Марк Горман. Стигнаха до отдръпнатата зад обширен преден двор бяла къщурка със сини прозоречни капаци, в чийто тавански апартамент Иван Иванич беше живял през последните четири месеца, закрачиха по покритата с баластра алея към задния двор, спряха досами външното стълбище, което водеше към таванския апартамент и се спогледаха. Отгоре се носеше усилен докрай звук на телевизор. Чу се мъжки глас. Последваха ръкопляскания. Засвири оркестър. Над двора се понесе гласът на Елвис Пресли. Оплакваше се.

There’s no joy in my heart, only sorrow,
And I’m sad as a man can be.

Марк Горман се усмихна на останалите, кимна им подканващо с глава и закрачи нагоре по дървените стъпала. Другите го последваха, а Елвис продължи да се жалва.

I sit alone in the darkness of my lonely room
And this room is a prison to me.

Групата стигна до междинната плoщадка. Проеча отсеченият акомпанимент на оркестъра – китари, ударни, контрабас. Гостите продължиха нагоре. В този момент Елвис заряза оплакванията и постави изисквания, които се състояха в това да бъдел свободен като птицата на дървото отвън. Мъжете от оркестъра започнаха да припяват, че и те искали да са свободни.

I look out my window (I want to be free)
Аnd what do I see (I want to be free)?
I see a bird (I want to be free)
way up in the tree (I want to be free).
I wanna be free (Oh yes), free (Oh yes), free-ee-ee-ee.
I wanna be free like the bird in the tree (Wanna be free).

Откъм тавана се чуваше и гласът на самия Иван Иванич, който припяваше мощно, ведно с музикантите. В края на всяко повторение се донасяше гръмкият удар на чук.
Спрели на горната площадка пред входната врата, гостите изчакаха края на песента, след което Марк Горман натисна бутона на звънеца. Изчака малко, после повтори. Потрети, този път продължително.
Телевизорът внезапно затихна. Вратата се отвори широко и в рамката застана Иван Иванич, препасан с червена кухненска престилка, същата, която беше демонстрирал още през август в класа по история на сексуалността. С дясната си ръка доцентът държеше окървавен дървен чук.
– Начуквам пържолите – усмихнат поясни доцентът, като размаха чука пред корема си, после посочи подканващо с ръка навътре.

***
Чашите звъннаха.
Иван Иванич мина в кухненския бокс и се зае да соли начуканите пържоли и да ги ръси с черен пипер. Марк остана на масата. Двамата продължиха да си говорят.
– Всяка сутрин Линдзи идва в Карсън Хол в 10 часа – каза Иван Иванич. – Първата ѝ работа е да си налее кафе, а втората е да се отбие в кабинета на Мик. Прави го всеки ден, без изключение.
– Някои хора са привлечени от шефовете си като майски бръмбари от кравешки лайна – обади се Марк. – Мислят си, че могат да намерят нещо за ядене там.
– Хей, хей, подбирай си думите, забрави ли, че и аз съм шеф? – извика Иван Иванич, докато пъхаше тавата с пържолите във фурната. – В София съм заместник декан по учебната работа, а това звучи гордо, нали така?
Върна се на масата и продължи да бърбори.
– Сега нека ти обясня, малкия – с престорено-пренебрежителен тон заяви доцентът. – Да си шеф е горе-долу като да си доктор. Налага се понякога да се преструваш, че ти е ясно как вървят нещата, да демонстрираш увереност и да се държиш, все едно, че разбираш какво правиш. От личен опит го знам.
Шегата не развесели високия, с осанка на патриций Марк. Остана си мрачен.
– Мик Сарджънт не хареса моя коментар за свободата – каза Марк. – Затова си тръгна. Ядоса ми се. Другите двама се солидаризираха с него.
Марк допи чашата и си наля нова. Продължаваше да се тревожи.
– Цял живот се стремя да постъпвам правилно. Каквото и да направя обаче, винаги се намира някой да се обиди, някой да се начумери. Все ще се намери някой да ме изкара лош.
– Лош си, разбира се – ухили се доцентът. – Всички сме лоши. Единственият добър човек е мъртвият човек. От мъртвия никой не се обижда, никой не се засяга. На мъртвия никой не се гневи.
– Много искам да съм добър и хората да ме харесват, още докато съм жив, само че не знам как.
– Не е нужно да си добър, че да те харесват – обясни Иван Иванич. – Достатъчно е да си намериш подходяща шапка. Аз моята я купих в Гудуил за един долар. Като я сложа, всички ме харесват. Хич не се замислят дали съм добър или лош.
– Още утре отивам в Гудуил! – изръмжа Марк.

***
— Не можем да спим в едно легло – каза Марк. – Аз хъркам.
– Няма нищо – успокои го доцентът. – Ще легнем в противоположни посоки. Ти ще гушнеш моите обувки, а пък аз – твоите. Така ще съм далече от главата ти и хъркането ще е с намалена сила.
Марк Горман легна с глава към стената и заспа на часа. Иван Иванич духна свещта и легна успоредно на Марк, но в обратна посока, с крака към стената. Повъртя се пет-шест минути и се унесе.
След час го събуди хъркането на Марк. Човекът хъркаше съвсем тихичко.
„Ще оставя Марк да се наспи“, помисли си Иван Иванич, „той е добър приятел, а пък аз съм истински джентълмен“. „Нека си похърка, аз ще потърпя, докато му мине хърколявицата“.
Хъркането на Марк обаче премина в кресчендо. Зазвуча като банциг. От гърлото на Марк се чу звук като от счупване на трион. Марк се събуди и се надигна.
– Иване, хъркаш! – рече, след което отпусна глава и заспа отново.
Иван Иванич стана от леглото и се премести на фотьойла Лейзи Бой. „Не е лесно да си джентълмен“, помисли си.
От друга страна, Марк вече не хъркаше. Иван Иванич се усмихна и заспа блажен като бебе.

 

От романа „На парти при президента“ от Атанас Раденски, издателство „Изида“

Още за автора в сайта ни:

Калифорнийският професор Атанас Раденски и романът му „На парти при президента“