„Камбаната“ на Недялко Славов иска да пробуди човещината

Публикувано:
16:25ч / 05.01.2017г
Брой прочитания:
217
Брой коментари:
0

В края на 2016 г. романът „Камбаната“ на Недялко Славов (изд. „Хермес“) получи годишната награда „Хеликон“ за нова българска художествена проза. Книгата заслужава и наградата, и суперлативите на критиците. Наистина, разтърсващо четиво.

Никой досега не е описал така реалистично в художествено произведение какво се случва в запустелите български села с по няколко възрастни жители. В очите на автора тези села са като събирателен образ на днешна България. Но не само с това е силен романът. Невероятно сложен е главният герой Вено – престъпник по стечение на обстоятелствата, но с душа на поет. Голямо майсторство е в един персонаж да се съчетае първичното с възвишеното, а авторът го прави с лекота. Вено не само не е изгубил връзката си с природата, а, за разлика от мнозина в наше време, е част от природата. Както представителите на животинския свят, той долавя първо миризмите наоколо, те се наслагват и преплитат една в друга и му подсказват безпогрешно какво се случва или ще се случи. Вено има предимството да възприема ставащото около него с инстинкта на див звяр, но и със сърцето на обичащ и копнеещ за любов човек.

Като апотеоз над битовата и човешка разруха се издига християнската вяра, която търси душата и у разбойника. Вено е съвременният Варава, който трябва да стане защитник на слабите и да спаси символите на вярата – кръста и камбаната на рушащата се черква в погиващото село…

Романът не се чете лесно, защото на моменти в него има сцени на потресаваща жестокост. Другите моменти обаче – на осмисляне и духовно просветление – са много повече.

Едно от големите терзания на главния герой е откъде идва злото у него, дяволското, което го подтиква на два пъти, волно или неволно, да отнеме човешки живот. Вярва, че е наследил тази зла жилка от баща си, докато не открива в църковния тайник съхранени стари списъци с убийства за земя, битови убийства, самоубийства по любов, трагични истории и случки в мирно време и по време на война…

„Четях и немеех. Какви бяха тия хора? Тия вечни неудачници на съдбата. Синове и дъщери на проклятието! Деца на малшанса!“ – изумява се Вено и осъзнава как като че ли „един и същи човек – през различни тела  – следваше трагичната си съдба, преждевременния си край. И същият тоя невидим неудачник живееше тук, в село, от памтивека и продължаваше неотклонно да прескача от тяло в тяло.

Следващото му тяло бе моето…“

Финалът на романа също е едновременно жесток и извисен. Вено току-що е изгубил любимата си, Лейла, която се е пожертвала и е посечена вместо него, но той  бие селската камбана и на всеки удар откъм къщите отговаря човешки вик. Значи пробуждането е настъпило. Превъзмогнат е малшансът на неудачника с трагична съдба и преждевременен край. Чрез камбаната животът на героя придобива смисъл.

Винаги си личи, когато прозата е писана от поет. От такава проза в паметта остават образи, като красиви стихове – светулки.

От „Камбаната“ на Недялко Славов събрах цели шепи такива стихове-светулки. Един от тях е за сенките на двамата влюбени, които се сливат в една, а когато вече не се сливат, значи любовта си е отишла…

Колко пъти сте чели стихове, в които става дума за звезди? Толкова много, че вече ви се струва напълно изтъркано думата „звезда“ да попадне в поезията. А аз ще ви цитирам едно много хубав поетичен откъс, който за мен е истинско стихотворение, и в него думата „звезда“ няма нищо общо с баналността:

„Гледах я как се отдалечава по улицата и от перспективата ли, от самото отдалечаване ли, сякаш по невидима стълба Султана започна да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре, и ето че прекрачи и влезе в небосвода; светлинката от свещицата й затрепка и взе да си търси място сред останалите трепкащи звездици. Накрая се намести сред тях и потече в широкия светъл разлив на Млечния път.“

Така жената на починалия поп, Султана, напуска селото навръх Великден с горяща свещица за Възкресението Христово.

И още един поетичен „звезден“ къс:

„Домът ми бе рухнал. Стърчеше само лицевата му фасада. От прозореца на моята стая ме гледаше звезда. Огромна, немигаща, оскрежена, самотна звезда. В стаята ми се беше нанесъл нов хазяин – небосводът. За миг си помислих, че там, откъдето някога надничах, вече ще наднича звезда или облак.“

Това е моментът, в който главният герой Вено вижда изгорения си дом, но вместо с ярост, сърцето му се изпълва… с поезия.

Така романът „Камбаната“ ни превежда през различни кръгове на съвременния ад, но накрая ни възвисява до звездите.

 

Автор: Гергина Дворецка

 

 

Източник: www.evropaworld.eu