„Ковидки“ – разкази от Галя Кларк

Публикувано:
10:38ч / 27.10.2020г
Брой прочитания:
715
Брой коментари:
0

Галя Кларк е българска журналистка и преводачка, която от 10 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска дисертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. Членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк.

Галя Кларк беше отличена с почетен плакет като най-активен автор на сайта ни по повод неговата 5-годишнина през 2020 г.

Днес ви предлагаме нейните

Ковидки

Галя Кларк

 

Венци

(разказ за деца)

Събуди се, протегна се и впери поглед в прозореца: видя светлина, дори птича песен чу ухото му. В следващата минута мозъкът му напълно се разбуди. Венци бе наясно, че коронавирусът бе още тук, не бе изчезнал и преборен, всичко бе затворено, училището не работеше. Априлската пролет в София изглеждаше нереално от прозореца вкъщи.

Какво ли прави милата му баба? Не трябва да позволи тя да умре, бе решил Венци, момче на 12 години. По биология бяха учили за вируси и бактерии, но всичко му се бе изпарило от паметта му. Пълнеше си главата с информация от лаптопа, общуваше с приятелите си онлайн. Непрекъснато се паникьосваше, че вирусът може да покоси любимата му баба, както и много други възрастни.

Баба му като малък му четеше приказки за  тримата братя, златната ябълка и злата ламя, разказваше му за Крали Марко, бе му чела по няколко пъти „Пипи“, „Карлсон“ и „Емил от Льонеберя“.

Венци изхлузи пижамата, навлече анцуга и реши да потренира футболни движения в коридора. На балкона бе приятно, но неудобно.

Сашо, близък негов приятел от другия клас, му писа в чата:

– „Венци, чувал ли си за „Тимур и неговата команда“? Някаква много стара книга. За някакво момче, организирал тим, за да помагат на възрастните в квартала.

– Не съм чувал, братле. Чел ли си я?

– Не, не съм, не може да се намери. Чух за нея от дядо ми. Отдавна беше, но сега се сетих.

– За този Тимур си нямам идея, но трябва нещо да направим за старите хора. Как си по биология?

– Е, ся, кво да ти кажа, горе-долу. Защо? Да не разработваш ваксина?

– Не бе, човеко. Просто така, да се намирам на приказка. На колко години е дядо ти, как се пази?

– На 72. Седи си сам в апартамента.

– Ясно. Като моята баба. Трябва да им занесем храна.

– Да.

“       “       „

– Мамо, нека отида до „Фантастико“.

– Вчера ходи, Венци, не може да се пазарува непрекъснато, това е опасно, трябва на няколко дни веднъж.

– Искам да купя храна за баба и за дядото на Сашо.

Майка му го погали по главата, в очите й се четеше обич. Не успя да измисли отговор. Разбира се, че тя пазаруваше на майка си и не се съмняваше, че семейството на Сашо също се грижи за дядо му. Не й се искаше обаче да попари с вряла вода детското идеалистично намерение на сина си, а да го окуражи. Разговорът отключи всичките й притеснения, но тя не даде израз на уплахата. За момент детето й върна вярата, че всичко ще е наред.

Едно изречение бързо прекоси ума на Венци, прелетя като ракета: „Искам да стана микробиолог“. Не го каза на майка си. Епидемиолозите бяха станали по-важни от политиците. Медиците в Китай, показвани по телевизията, изглеждаха като астронавти в костюмите си. Светът бе заприличал на медицинска военна база.

 

Преводачката

Бе средата на март 2020. В Норфолк, източна Англия, вятърът бе все така пронизващ, зимата още не бе си отишла.

Лиана седна на метър от стола на пациента и на метър от стола на доктора. Той й беше познат вече, бе превеждала на няколко негови пациентки. В условията на дебнещ коронавирус бе странно, че той трябваше да работи, да докосва с ръка пациентката по кръста, гръбначния стълб, врата, да почуква с чукче коленете й, за да разбере къде е източникът на болка.. Тя се превиваше като в агония, когато той й даваше знак да се завърти наляво, надясно, нагоре и надолу… Накрая лекарят й отправи комплимент, че има чудесен гръбначен стълб, пациентката ведро разкри красива усмивка. Тя тръгна да се ръкува с доктора, той за момент забрави за новите правила. Сети се обаче, когато понечи да се ръкува с Лиана, поспряха се и двамата, тогава докторът свойски  удари с лакът лакътя й, по най-новата офис мода, идваща някъде от дебрите на Уолстрийт. Преводачката прихна, беше й забавно – за първи път я поздравяваха така.

Коронавирусът вилнееше из Китай от месец-два, Европа наблюдаваше с интерес, с лек страх, но без паника.  Но ето, че вирусът удари мощно Италия, в сърцето на континента – страна, която всеки обичаше, без значение в колко северна държава живееше.  Дойде и в Британия, държава, която се стремеше да унищожава паниката в зародиш. „Короната е вече в Есекс“, изпищя телефонът почти в полунощ в началото на март, когато хонгконгската приятелка на Лиана, живееща от 20 години в Норфолк,  й изпрати есемес..“Джени, не се вълнувай толкова, лягай си“. Лиана не искаше да страда от параноя, опитваше се да приема нещата спокойно, да ги обмисля и ако възникне проблем, тогава да го разрешава някакси.

Докато политиците се натуткат и начудят какво да правят, вирусът  се разпореждаше в страната, заговори се, че ще затворят Лондон. Във Фейсбук страницата на градчето, в което живееше Лиана, мнозина признаха, че са загубили родителите си от Ковид. Работата ставаше все по-сериозна.

Лиана не можеш да спи, въртеше се с часове, мислите не й даваха покой. А какво, ако? Дори не смееше да изрече на глас името на страшното. Не можеше да се излиза, освен по веднъж на кратка разходка, хората престанаха да си на гости за вечеря или на кафе. Заявки за работа не идваха, всички сякаш замръзнаха, като вкаменени от магия. Всеки се сви в черупката си, уплашен какво ще последва.

В края на март въведоха извънредни мерки. Маските не бяха задължителни, дезинфекциращите средства липсваха, появиха се дефицити. Всеки пазаруващ бе като враг за другия. При кратките разходки непознатите се отбягваха, дори не се поглеждаха, някои от страх забравиха какво значи да кимнеш с глава, да поздравиш. В същото време други пък отвориха сърцата си. „Безплатно”, „Вземете си, раздавам тези неща”: тези надписи красяха кашончета, кошници и кутии с всевъзможни джунджурии – от книги и порцелан, до стативи и рамки за снимки.  Почти на всяка улица имаше такива кашони. На Фейсбук страничките на градчето доброволци предлагаха помощ за пазаруване за възрастни и болни, които нямат право да излизат заради самоизолацията. Купуваха им храна и се редяха с часове на опашка пред аптеката в студа. Приятели и роднини не се виждаха реално, но си разменяха виртуални съобщения, а понякога и смешки за вируса, причинил пандемията.

Хората се впуснаха ди си чистят къщите като луди. Чудеха се какви занимания да си откриват – прелистиха старите архиви, подредиха снимките. По уличките на градчето вече не се виждаха бързащи ученици с униформи, не се чуваше детски смях по затворените площадки.

– Лиана, искаш ли да се разходим? – попита я приятелката й Катрин.

След нея втора, трета приятелка и предложи същото. Дългите разходки замениха пиенето на кафе.

Пешеходната алея неочаквано се оживи – докато преди по нея се виждаха предимно собственици на кучета с питомците им, сега тя стана почти като градска улица – появяваха се цели семейства, преоткрили този начин да бъдат извън къщи, на въздух. Старите кучкари гледаха с подозрение неочаквания наплив от разхождащи се, сякаш мястото им не беше там. Новите любители на разходките, още невярващи, че не са на работа пред компютрите в офисите, не бяха сигурни как точно да се облекат за „излетите“ си по алеята, да си носят ли раничка с термос или пластмасова чаша кафе. А, това е дъб, още един! А това пък е кестен! В един ъгъл им кимаше дива роза… Те се чудеха и радваха на малките си открития. Някои снимаха природата, за да има какво да пускат във Фейсбук. В друг свят сме, направо в друга вселена, без закачките и интригите в офиса, без суетата на градския пейзаж, чудеха се те. Като стигаха до моста, смръщваха вежди, странно им беше да  виждат графити сред цялата тази избуяла пролетна красота.

Още от авторката на сайта ни:

„Статуетката“ – разказ от Галя Кларк

„Окото на фазана“ – разказ от Галя Кларк

„Шампанското“ – разказ от Галя Кларк

„Тайната стая“ – разказ от Галя Кларк

„Звезди и лед“ – разказ от Галя Кларк

„Перли и роботи“ – разказ от Галя Кларк

Интервю на Галя Кларк с Енио Мориконе от 1992 г.

Източник: www.evropaworld.eu