Клети Сотириаду е родена в Солун и живее постоянно в Атина, където пише и превежда литература.

Следвала е английска филология и има магистърска степен (Μ.Α.) по Теория и практика на литературния превод от университета в Есекс в Англия.

Преподавала е в работилници по литературен превод в магистърската програма на Атинския университет „Йоанис Каподистриас“ и в ЕКЕМЕЛ (Гръцки център за литературен превод). Също така три години е преподавала литература в Deree College (Атина).

Авторка е на няколко стихосбирки, сборник с разкази, едно изследване за радиестезия със заглавие „Махалото“, както и на два романа. В Amazon може да бъде намерен романа й на английски език „One Click Away“ (На едно кликване разстояние“), а с марката на „Въздаден дар“.

Нейни стихотворения, есета и разкази са превеждани на английски, френски, турски, български и испански със заглавие „A BORDO-ΕΝ ΠΛΩ“ в двуезичното издание Tercer Mundo Editores, (Colombia, 1994).

Превела е стихотворения от Силвия Плат, (изд. „Диагониос“ двуезично издание, 1974).

Превела е почти цялото литературно творчество на Габриел Гарсия Маркес, тринайсет романа от Исабел Алиенде, както и произвдения от Марио Варгас Льоса, Карлос Фуентес, Хуан Хосе Саер, Лаура Ескивел, също и романи от други известни испаноезични автори.

Нейни стихотворения, есета и разкази с публикувани в различни литературни списания и тематично посветени издания на периодичния печат.

Член е на Сдружението на писателите, била е член на неговия управителен съвет. Има четири мандата и е била представител на Сдружението към Националния център за книгата на Гърция (ЕКЕВИ) и в CEATL (Европейска асоциация на литературните преводачи).

На сайта ни вече публикувахме два нейни разказа в превод от гръцки на Здравка Михайлова. Днес ви представяме

ЛЕЕНЕ НА КУРШУМ

Клети Сотириаду

– Покрий я! – заповяда тихо тя и червеното платно я обгърна. Внезапен шум, като изстрел, много близо до лицето й, я накара да подскочи.

– Не се страхувай, няма нищо – успокои я Елени. Отдръпна бързо плата от нея, разрошвайки косите й и тя се опита да различи в мрака онова, което Виолета държеше в ръцете си и изучаваше със съсредоточен вид.

Всичко започна, когато се оплака на Елени от неудачите, които срещаше, с каквото и да се захванешe. За всичко трябваше да тича, дори за най-дребните работи, да се разкарва до различни кантори по два, че и по три пъти, за да си получи парите, да се връща несвършила нищо, тъй като подходящият човек отсъствал или бил на съвещание, и така нататък. Дори плащанията се бавеха, малки или големи препятствия, които се възправаха без предупреждение по пътя й. Какво ставаше? Преди това животът й течеше като по вода, нямаше нужда от нищо друго, освен да си върши работата и заплащането я чакаше зад ъгъла, пей сърце.

Елени я бе изгледала малко странно и й бе разказала собствената си история: как в продължение на цели две години се събуждала и заспивала с главоболие, как обикаляла като зомби по цял ден, как всички лекари, които я преглеждали казали, че не е болна от нищо.

– Уроки, уроки са това, – заключила майка й и давай, захванала се денем и нощем да разваля уроките. Виолета „прочела“, че нещо не било наред с тази хубава млада жена, сама подходила към нея и предложила услугите си с такава убедителност, че не оставяла възможност за отказ. Най-напред й гледала на кафе. В голяма чаена чаша, когато слънцето все още било високо. С особената си чувствителност открила семейните проблеми, кахърите и й казала, че трябва да ги отпъди далеч от себе си. Завистниците, клюките, озлоблението. Трябвало да се моли по три пъти на ден, като следвала специален ритуал и така щяла да ги разкара от себе си. Така и станало. Елени се кълняла в името й. Главоболията й преминали, отношенията с мъжа й се изгладили, деверите и шуреите не ги притеснявали повече. Истинско малко чудо! Така убедила и Александра, която решила също да отиде при гледачката!

Първия следобед пристигнали двете с Елени заедно, влезли в апартамента на приземния етаж и седнали да чакат кафето, което Виолета приготвяла в кухнята. Подносът пристигнал с кафето в огромна чаша и курабийка отстрани, „тя винаги поднася и сладкиш, да си подсладиш живота“, и чаша студена вода. Гледачката Виолета седнала до тях, докато си пиели кафето, изчаквайки и говорейки за дъщерите си и техните юношески проблеми. От време на време поглеждала малко неспокойно към прозореца, да не се стъмни. Когато най-после Александра си допила кафето, обърнала филджана й, а след няколко минути го поела в ръце и започнала да го разглежда. Колкото повече го изучавала, толкова повече помръквало лицето й. Александра хвърлила поглед крадешком и замръзнала! Филджанът бил съвсем черен, при все че я видяла как го разклаща, за да се разнесе утайката. Такава чаша дотогава не била виждала.

– Ти си много притеснена – казала й след това Виолета. – Това черното, дето го виждаш наоколо, са злите езици, един мъж те обвинява, нарочил те е, каквото и да тръгнеш да правиш, няма да се получи. Само препятствия ще срещаш по пътя си.

И посочила с показалец затворените пътища, пътуванията, които не се осъществявали, парите, които очаквала и се бавели, мъжете, които я искали, но не можели да се доближат до нея.

– В змии са се превърнали думите му, – обяснила тя малко по-разлютено. Очите й се били забелили.

– Я си представи наум пътуването, което би искала на предприемеш,- казала й тя. И натиснала с показалец на едно място утайката във филджана. – Препятствие се издига пред теб, – казала й.

После я накарала да се замисли за парите, които очаквала да получи, за онзи, който се бил отдалечил от нея, за неиздадените книги.

– Отново същият се изпречва пред теб – признала тя вече искрено разтревожена, сякаш се затварял нейният собствен път. И така решили да отиде на следващия ден да й прочете една молитва, за да развърже злочестината, да изгони куцузлука от живота й.

На следващия ден, вече по обедно време, взела електрическото влакче до онзи отдалечен квартал. Блъсканица във вагоните, отдавна не се била качвала на влака в този час, хората натъпкани като сардели, един върху друг. Някъде в тази тълпа наблюдавала себе си и се подсмихвала сама на себе си леко подигравателно.

– Къде си тръгнала, бе Александра? –  мислела си и се смеела. Пристигнала първа, Елени още била на път, затова седнала в салона, докато малката дъщеря на Виолета – истинска кукла с огромни черни очи, първокласничка – гледала детска програма по телевизията. Виолета донесла най-напред едно газово котлонче, малка запалка, бяла емайлирана тенджерка без дръжка, сгънат вестник, стара метална лъжица и парче яркочервен плат, голямо колкото чаршаф. Оставила ги върху ниски скамейки, а котлончето на земята, и й съобщила, че ще изчакат и Елени. Още недовършила изречението и звънецът иззвънял. Приятелката й нахлула вътре запъхтяна, оправдала се за няколкоминутното закъснение и после седнала до Александра. Със сериозен вид Виолета попитала как точно било кръщелното й име, а и името на майка й. След това я накарала да се замисли кой би могъл да й желае злото и да й кажела името му. Александра могла да се сети само за един  човек, никога през живота си не била имала врагове, напротив вярвала, че неизменно до нея бдял ангел-хранител. Казала й едно име, това на майка му не знаела. Виолета вече се намирала в някакво друго измерение. Със сериозен вид й заповядала да седне на скамейката, тя застанала права пред Александра, накарала я де седне с изправен гръб, изопната, и започнала да мърмори нещо подобно на молитва. След това се обърнала наляво и нещо нареждала. После се навела, запалила газовото котлонче долу на пода и пуснала квадратно парче метал в лъжицата. Седнала кръстато там пред нея и задържала лъжицата над огъня.

– Какво ли прави? – питала се Александра. Щяла да разтопи оловото, това й го били казали, но защо и какво щяло да последва след това, не знаела. Гледачката държала лъжицата и Александра си задавала въпроса дали дръжката му парела, кога ли щяла да започне да я усеща, а после една мисъл се забила неканена в ума й: „Да се разтопи злото, да се размекне сърцевината му, да се стопят препятствията, на вода да станат, да ги отнесе реката“ – повтаряла непрекъснато тя сама на себе си, сякаш някой я задължавал да произнася тези думи.

– Покрий я! – наредила Виолета с приглушен глас и Елени я загърнала цялата в червения плат. Внезапен шум, като изстрел, много близо до лицето й, я накарал да подскочи. Като отдръпнала платното от себе си, видяла гледачката да разглежда оловото, което била извадила от водата в тенджерката; вече не било провоъгълно парче метал, нито течно като живак, а нещо ново, с различна форма, миниатюрна топчица цялата с остри връхчета, почти като средновековно оръжие.

За втори път го положила в лъжицата, а лъжицата поднесла над пламъка, който не бил угаснал. Секундите, понеже не може да са били минути, били безкрайни, „защо не се разтопява бързо“, питала се, „дали има връзка с това колко са ми въздействалиι?“ А един непознат глас продължавал ритмично да напява в главата й: „да се разтопи злото, да се размекне сърцевината му, да се стопят препятствията, на вода да станат, да ги отнесе реката“.

– Покрий я! – заповядала отново Виолета и този път завила цялото й тяло до гърдите. Държейки тенджерата на височината на гърдите си, жената изляла разтопеното олово във водата, което отведнъж, със силно съскане, си възвърнало предишната твърда форма. Веднага бръкнала с ръка вътре и го извадила и отново се заела да го разглежда. И отново не останала доволна. Потретила се същата процедура, само че като се разтопило оловото, покрила само краката й и тенджерата се намирала ниско долу пред нея, когато пуснала оловото.

– Виж колко чиста е водата, – показала й Елени. –Когато тя пусна моето олово, водата беше почерняла, – казала й тя и Виолета поклатила мълчаливо глава, потвърждавайки разказа, загръщайки внимателно безформеното олово в парче хартия, преди да го положи в шепата си.

– Довечера ще го сложиш под възглавницата си – казала й тя. – А сега отпий три глътки от водата – и поднесла тенджерката към устата й. Александра отпила, както отпиват от филджана за разваляне на уроки и след това Виолета с нежна майчина милувка, като да била нейна рожба, поръсила с вода челото й, страните й, врата, косите й, опаката страна на лявата ръка, глезена на десния й крак, опакото на дясната ръка и глезена на левия крак. След това, с голяма увереност и без да й се изплъзне нито капчица, напълнила малка пластмасова бутилка със съдържанието на тенджерката и й я дала.

– Като си идеш у дома, поръси с нея възглавницата и чаршафите си. Когато се срещнеш с онзи човек, ще поръсиш няколко капки върху краката му. Излей малко вода на земята, там където ще стъпи, или върху него, уж погрешка.

Станаха да си тръгват. Определиха си следваща среща за събота, леенето трябваше да се направи три пъти, за да хване дикиш. Много дискретно Александра извади десетте евро, които бе приготвила в чантата си и ги остави до вече изключеното газово котлонче…

– А, и да внимаваш, – предупреди я Виолета. – Не трябва да се виждаш с никого довечера, нито да се поздравяваш с никого, преди всичко да не подаваш ръка, да не прегръщаш никого. Иди си у дома да си легнеш и утре всичко ще ти бъде наред.

– Защо?, – попита тя Елени като излизаха, чувстваше се толкова невежа там вътре, при все че бе убедена, че всичко бе видяла в живота си.

– Обляла те е с доброта и ще се отмие, ще я предадеш на друг – беше простичкото обяснение, което даде приятелката й.

 

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

 

 

 

Източник: www.evropaworld.eu