Лондонски наброски от Галя Кларк

Публикувано:
18:25ч / 19.01.2018г
Брой прочитания:
446
Брой коментари:
0

Галя Кларк е българска журналистка, която от 7 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска диссертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. 

С удоволствие предлагаме на вниманието ви нейните „Лондонски наброски“:

В претъпкания автобус 180 окото можеше да се порадва на шарения от цял свят. Възпълни мами с колички, възрастни господа, елегантни бели и чернокожи костюмари. Един космополитен мир. Цяла Африка и половин Азия бе навряна в този докландски автобус.

До ухото ми долетя реч на недобър английски. Озърнах се – до чернокожа симпатична девойка седеше някакъв неособено интересен източноевропеец.

– Как се казваш? – пробва си той късмета.
– Джойс, а ти? – дочух кадифения отговор.
– Валънтайн.
– А, като Св. Валентин…
– Да, аз съм от Сибир – завърши представянето си момъкът и директно навлезе в същността на въпроса.
– Искаш ли да пием чай някой ден, както е английската традиция?

Я виж ти, човекът дава вкратце най-доброто от езиковите си познания , както и показва задълбочено знание по английска народопсихология, заслушах се аз усмихнато.

Отговорът на чаровницата го отряза, но с финес.

– Благодаря, нямам нужда.

Тогава Валънтайн залепна за телефона си и се разговори на руски с приятел. Трябваше да му олекне от усилията му да се изразява на английски и от недодялания опит за свалка.

Седях си кротко на една от първите седалки, за да следя спирките.  Много възрастен чернокож господин, с вид на полусляп, се качи. Докато му отстъпвах, чух елегантна чернокожа жена:
-Папа! Папа, как си, отдавна не съм те виждала?!
– Добре съм, лейди, всичко е наред.
От дума на дума стана ясно, че той е на 87 години. Човекът явно се справяше сам с тежестите на старостта. Дамата искрено се интересуваше от него, оказваше му морална подкрепа в ежедневието. Явно го познаваше отдавна. На видима възраст около 60 години, тя бе единственият човек, на когото копринена риза, щампирана с лъв и тигър, стоеше изискано, без намек за кич.

Семейство с бебе в количка чакаше на автобусната спирка. Млада жена в анцунг и мъж с малка раница на гърба говореха на български с момиче, вероятно студентка. Оказа се, че тя е леля на бебето и ги изпращаше.

– Дай целувка на леля!

Бебето получи команда от майка си. С целувка или без, семейството се качи на автобуса, пълен с хора с етнически произход от няколко континента. Една шарена и огромна „мама Африка“, с пропорционална фигура и яркоцветен тюрбан, най-приятелски ми помогна да надделея притесненията си дали съм на правилния автобус, който да ме отведе на точната спирка някъде близо до Грийнуич, или както местните го наричат – Гренич. Въртях си очите, опитвайки да изразя географско-пространственото си объркване, а тя ми отговори с широка усмивка. Разбрахме се с половин дума.

Толкова бе интересно да наблюдавам хората в автобусите и влакчето на Докландс.  Особено необичаен бе видът на чернокож господин. На средна възраст – очевидно бизнесмен, или поне служител в корпоративния свят; в идеално скроен костюм, но вместо с елегантни обувки – носеше чехли на босо!

Шофьорът на автобуса чакаше да се качат пътниците. Някой спореше с него, а ние чакахме ли, чакахме. Автобусът не помръдваше. Чудехме се какво става. Защо не тръгва?

– Не ми стигат парите за билет, човек – извика на шофьора чернокожият младеж.

Шофьорът, също чернокож, безстрастно си чакаше точната сума за билет. Не възнамеряваше да наруши правилата и да пусне без билет крещящия тип, който настояваше да влезе в автобуса. След дълги минути на спорове друга чернокожа персона – дама на около 50, ни спаси всички. Без да изрече и дума, тя отиде и плати на шофьора, спасявайки младежа от мизерията му. Така, само с няколко пътувания с докландски автобуси, научих повече за човешката солидарност, отколкото преди.

 

Източник: www.evropaworld.eu