Мохаммад Физули – газели

Публикувано:
10:16ч / 12.04.2019г
Брой прочитания:
239
Брой коментари:
0

Когато със София Шигаева-Митреска, директор на Центъра за азербайджански език и култура при Софийския университет, превеждаме стихове от азербайджанския поет Мохаммад Физули, творил преди 5 века (1494-1556), имах чувството, че преживявам приключение. София превеждаше от азербайджански, а аз бях улеснена от това, че има преводи и на руски, макар че те понякога не съответстват напълно н азербайджанската версия. В такива случаи София ми посочваше разликите и аз се съобразявах с оригинала. Всеки, който е превеждал поезия, ще се съгласи, че това наистина е приключение. Досещате се, че езикът, на който е писал преди 5 века Физули, е бил доста по-различен от съвременния азербайджански. А руският превод на моменти е твърде свободна интерпретация на оригинала. Имах чувството, че реставрираме старинна рисунка върху коприна – много пръсти са се докосвали до нея, контурите са се размили с времето, цветовете са избледнели, някой друг преди нас се е опитвал да ги съживи, но не се знае дали не ги е променил. Истинска реставраторска работа! А резултатът трябва да е такъв, че нашият съвременник да може да усети красотата в поезията на Физули, заради която споменът за него е жив и досега. 

Шестте стипотворения, които преведохме, са газели – разпространена лирична форма в поезията на източните народи. Газелите бяха подбрани от Института за ръкописи „Мохаммад Физули“ при Академията на науките на Азербайджан въз основа на това, че са сред най-любимите и популярни сред азербайджанците. Преводите прозвучаха по време на литературната вечер, посветена на поета, на 10 април от 18 ч. в Националната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“. Сега споделям три от тях заедно с превода на руски, от който основно съм се ръководила.

Гергина Дворецка

*     *      *

Безсилен е приятелят, коварно – времето и страшна е съдбата,
съчувствието липсва, единствено кръгът от врагове е необятен,

страстта е като слънце – гори, но без надежда,
до падналия честен воин подлецът по-висок изглежда.

Отслабва разумът, а съвестта ме обвинява,
нараства любовта, но с нея и скръбта!

В страната си съм чужд, за мене няма правда
с коварни редове надраскан е света.

Девойките са извор на болка за сърцето,
извитите им вежди са смъртоносен сърп за мен.

На знанието мака, полюшван от ветреца,
водата отразява с образ изкривен.

Желанията свършват, но колко изпитания
и мъки, докато по пътя към целта вървим!

А глътката любов е с вкус на лека пяна
от вино в чаша, стенеща със звук недоловим.

Приятели аз нямам, бягам напосоки.
Кой ще ме упъти? Навсякъде съм сам.

От мъка бръчките на Физули са по-дълбоки,
той прежълтя, по бузите му вече няма плам.

*     *      *

Бессилен друг, коварно время, страшен рок,
Участья нет ни в ком, лишь круг врагов широк,

Лишь страсть, как солнце, горяча, но безнадежна.
Кто честен — на землю упал, зато подлец высок.

Слабеет разум, совесть упрекает глухо.
Растет любовь, а с ней и горе,— все не впрок!

Я чужд своей стране, без родины, без правды.
Исчерчен этот мир витьем коварных строк.

Любая девушка — источник зла для сердца.
Любая бровь — как серп: смертельный завиток.

Вот мак, колеблемый зефиром, — наше знанье,
Вот отражен в воде и искажен цветок.

Желанному предел,- но сколько испытаний
И горя на пути, пока найдешь итог!

Любовь, как тара тонкий стон, неуследима,
Сам виночерпий — легкой пены маленький глоток.

Нет у меня друзей, бегу я от меджлиса,
Кто мне укажет путь? Я всюду одинок.

Морщины Физули от горя стали резче,
Вот почему он желт, вот почему поблек.

*     *      *

Уморих се от обидите ти, мила, а ти не се ли умори?
Със стон запалих небесата, но мойта свещ-мечта гори ли?

На болни даде утешение, на страдащи поднесе лек.
Подай отвара и на мене, приличам ли на здрав човек?

Любовната си болест крия, приятел шепне ми: „Кажи й!“
Но щом й кажа, тя какво ли на моя зов ще отговори?

Изгарях в нощните раздели, с очи, от кървав плач изтлели,
пробуждат се всички заспали, но моят късмет – кога ли?

На милата по нежните страни проблясват аленеещи сълзи,
така през пролетните дни са мътни речните води.

Не аз привързан бях към тебе, а моят съдбоносен жребий,
а ти си толкова мила, че хулите губят сила.

Физули, мъдър и влюбен, унижен и прокуден,
от любовните заблуди няма ли да се пробуди?

*     *      *

Я устал от обид милой, она неужели не устала?
Небеса я сжег стоном, свеча мечты не сияла?

Всем больным та угодила, к хворающим была мила,
Не подаст мне же зелья, не подобен ли больным я?

Я все время таил недуг, «раскрой милой», молвит мне друг,
Коль раскроюсь, она вдруг тем секретам бы не вняла?!

Горел я в разлуки ночи, или жемчуга очи,
Пробудились все прочие, участь та не пробудима?

Против алых, милых щек кровью блещет слез поток,
Ведь весной, как велен бог, воды струятся мутнее.

Не был я к тебе привязан, в тебе рок был сказан,
Хулитель будет наказан, видя тебя столь же мила.

Физули, мудрый, влюбленный, униженный, оскорбленный,
Любовью он будто сонный, пора очнуться не настала?

*     *      *

В болката сам изгарях, без тебе да опаря.
Защо, неразцъфнало цвете, бих те ранил в сърцето?
 
Пий само чисто вино, от любов сме пияни!
Всички влюбени в тебе, изгарят от терзания.
 
Ако си пред чаша вино, правещо кръвта гореща,
потърси в него погледа, който те боготвореше.
 
Много случайности могат виното да вкиселяват,
както са много багрите в цветчето, което те радва.
 
Ти иди във градината. Там всяка пъпка на цвете
би проляла за тебе цялата кръв във сърцето си.
 
В тяло кипарис напомняш, но той пред тебе бледнее!
С твоята външност божествена сред света хубавееш.
 
Ако за миг се превърнеш в къдрица или в камък,
на тях аз бих изплакал любовните си страдания.
 
Докато още в твой плен съм, мъката ме оковава,
ала на друг не те давам.
 
Душата ми е пълна с любов към чистото вино.
Няма ли как сълзите ми да измолят от теб взаимност.
 
О, Физули, колко черен дар ти даде съдбата –
непрестанна мъка да ти изпълва душата.

*     *      *

Я горем сам горел, но им не опалил тебя.
Зачем, раскрывшийся бутон, я б огорчил тебя?
 
Пей только чистое вино, любовью мы пьяны.
Горит в огне терзаний тот, кто полюбил тебя.
 
И если чаша пред тобой и в ней горит вино—
Ищи в вине того, чей взор боготворил тебя,
 
Окислить красное вино случайности могли.
Как много красок в том цветке, что оживил тебя.
 
Ты выйди в сад. Ни одного бутона нет в саду,
Что кровью сердца своего не залил бы тебя.
 
Я думал — стан твой кипарис, но что там кипарис!
Божественною красотой мир наградил тебя.
 
Я горе камню изолью иль локону волос,
Кому-нибудь, кто б хоть на миг мне заменил тебя.
 
Пока тобою я пленен, в тоску закован я,
Хочу, чтобы никто другой не получил тебя.
 
Любовью к чистому вину наполнена душа.
О, неужели слез поток не умолил тебя.
 
О Физули, твой черный рок к тебе благоволит —
Неутомимою тоской он одарил тебя.

 

Преводите са направени от азербайджански и при съпоставяне с руския превод на газелите от София Шигаева-Митреска и Гергина Дворецка

 

Източник: www.evropaworld.eu