„Момиченца“ – разказ от Клети Сотириаду

Публикувано:
10:07ч / 18.01.2020г
Брой прочитания:
385
Брой коментари:
0

Клети Сотириаду е родена в Солун и живее постоянно в Атинакъдето пише и превежда литература. Следвала е английска филология и има магистърска степен (Μ.Α.) по Теория и практика на литературния превод от университета в Есекс в Англия.

Преподавала е в работилници по литературен превод в магистърската програма на Атинския университет „Йоанис Каподистриас“ и в ЕКЕМЕЛ (Гръцки център за литературен превод). Също така три години е преподавала литература в Deree College (Атина).

Авторка е на няколко стихосбирки, сборник с разкази, едно изследване за радиестезия със заглавие „Махалото“, както и на два романа. В Amazon може да бъде намерен романа й на английски език „One Click Away“ (На едно кликване разстояние“), а с марката на „Въздаден дар“.

Нейни стихотворения, есета и разкази са превеждани на английски, френски, турски, български и испански със заглавие „A BORDO-ΕΝ ΠΛΩ“ в двуезичното издание Tercer Mundo Editores, (Colombia, 1994).

Превела е стихотворения от Силвия Плат, (изд. „Диагониос“ двуезично издание, 1974).

Превела е почти цялото литературно творчество на Габриел Гарсия Маркес, тринайсет романа от Исабел Алиенде, както и произвдения от Марио Варгас Льоса, Карлос Фуентес, Хуан Хосе Саер, Лаура Ескивел, също и романи от други известни испаноезични автори.

Нейни стихотворения, есета и разкази с публикувани в различни литературни списания и тематично посветени издания на периодичния печат.

Член е на Сдружението на писателите, била е член на неговия управителен съвет. Има четири мандата и е била представител на Сдружението към Националния център за книгата нkleti i zdravkaа Гърция (ЕКЕВИ) и в CEATL (Европейска асоциация на литературните преводачи).

Разказът „Момиченца“ на Клети Сотириаду, от която сме публикували на сайта ни и други кратки творби, е отличен с първа награда за кратък разказ на електронното списание за литература „Пери у“ (старогр: „За когото): www.periou.gr, издавано от поетесата Павлина Пампуди.

Снимката към публикацията е на авторката като ученичка в трети клас, а на снимката вляво тя е заедно с преводачката й на български Здравка Михайлова при връчване на наградите на Съюза на гръцките писатели 2019 г.

„Момиченца“ 

Клети Сотириаду

Опасна съм! Зная това, понеже всичко започна в трето отделение, през септември, малко след като бях приключила с урока в школата „Валаянис“, на две пресечки от дома ни.

– Момиченце, можеш ли да позвъниш на звънеца на вратата на първия етаж, звънецът на входа е развален, очакват ме и не мога да се кача, болят ме краката.“ И аз, гърл-скаут от малка, извършвам доброто дело за деня за господина с прошарените коси, който ме е спрял пред входа на една жилищна кооперация на улица „Митрополеос“. Изкачвам се по полутъмното стълбище, звъня веднъж, два, три пъти, и отново, никой не отваря, но подире ми пристига запъхтян и онзи с болните крака. „Да ти покажа ли как се целуват по филмите?“, казва той и простира ръце върху мен. Мъжът леко се олюлява, когато неочаквано го блъскам силно, понечва да се хване за парапета, второто блъскане го събаря, той се търкаля надолу по стълбите безмълвно, и гък не каза, може би едно „ох“, което само аз съм чула.

На партерния етаж го подминах, загледана право напред, към светлеещия отвор към улицата. С крайчеца на окото видях, мислех си че съм видяла да се разлива червена ивица около него, на долната стълбищна площадка. С бърза крачка завих край ъгъла, пресякох улицата внимателно и изкачих две по две стъпалата до къщи.

Следобяд се чуха сирени от линейки или полицейски коли. Не казах никога нищо за това, той беше първият.

Вторият, или вторите, бяха някакви непознати със сгънати шлифери в киносалоните. Виновна бе кръстницата ми, която ми беше подарила иглата с перлата от шапката си. Бях я забола на ревера на връхната си дреха, тогава,  когато майките ни завеждаха до касата и ни съветваха да сме седнели всички заедно, три-четири дванайсетгодишни момичета, за да гледаме Дорис Дей или Грейс Кели, вече не си спомням филмите, които ни приковаваха като хипнотизирани. Приятелките ми сядаха на местата на реда откъм пътеката, а аз винаги последна до свободното място, когато нямаше друго наблизо, на което седяха жена или дете. Първият път осъзнах с известно закъснение, че някакво чуждо тяло се приплъзваше по бедрото ми, някой дишаше тежко до мен, отдръпнах се, поставих лакътя си като преграда и след това си спомних за иглата. Когато я забих с всичка сила в ръката на нашественика, се убодох леко дори аз самата. Седящият до мен скочи и побягна. По-късно у дома забелязаха, че съм изцапала с нещо червено ревера си, от карамелен бонбон ще е, оправдах се аз. Обаче следващите пъти се прицелвах в краката им и улучвах целта. Компанията ми винаги следеше с интерес операцията, когато видеха до мен да сяда шлиферджия. И, разбира се, избухваха в смях, щом той си плюеше на петите, стенейки.

Третият се появи много години по-късно. Една вечер валеше и духаше силен вятър;·улиците по склона на Ликавитос, над Френския институт, тесни и тъмни. Още нямаше и девет, но изглежда дъждът бе изпратил всички по домовете им. Стисках с една ръка чадъра пред себе си, срещу посоката на вятъра, гледайки в земята, като се опитвах да избягвам локвите и калта; с другата крепях кутия със сладкиши. Бях поканена на вечеря и бях предпочела да се изкача по улица „Сина“ пеша, но внезапна буря развали вечерната разходка.

Непонятно бръщолевещ мъжки глас ме накара да се поспра. „Ела, ела“, извика ми един мъж от отсрещния тротоар, държейки напълно разтворен шлифера си и показвайки разголени интимните си части. Такова нещо не ми се беше случвало до онзи момент. Ускорих крачка и усетих как лицето ми пламва. Вървях внимателно и малко по-забързано, тъй като шляпах  в локвите и калта и вътрешно се молех да ме остави на мира, да си върви по живо, по здраво.

По-нататък обаче, с крайчеца на окото го видях да се запътва непоколебимо към мен. Паниката ме накара да се извърна рязко и, както държах чадъра като щит, за да не го виждам, го тласнах с всичка сила към него, слепешком. Усетих как целият остър връх влиза като в мек сюнгер, без съпротивление, и натиснах още, след това още повече и го изтеглих едва когато почувствах да натежава и видях мъжа да се олюлява и да пада – голотата му на пълен показ, докато се свличаше на земята и всичко около него почервеняваше. Водата течеше като река, в която изплакнах върха на чадъра.

На следващия ден, хубав слънчев ден, влязох в книжарница „Елефтерудакис“, оставих чадъра в специалната поставка до входа и като си тръгвах го забравих.

Превод то гръцки: Здравка Михайлова

Още от авторката на сайта ни:

„Леене на куршум“ – разказ от Клети Сотириаду

„Пет сливи“ и „Царе“ – разкази от Клети Сотириаду

По-надолу публикуваме и оригинала на разказа:

Κοριτσάκια

Κλαίτη Σωτηριάδου

Είμαι επικίνδυνη! Το ξέρω γιατί όλα άρχισαν στην Τρίτη Δημοτικού, Σεπτέμβρη μήνα, μόλις που είχα σχολάσει από τη Βαλαγιάννη, δύο τετράγωνα από το σπίτι.

„Κοριτσάκι, μπορείς να χτυπήσεις την πόρτα στο πρώτο πάτωμα, χάλασε το κουδούνι, με περιμένουν και δεν μπορώ ν’ ανέβω, πονούν τα πόδια μου.“ Κι εγώ, προσκοπάκι από μικρή, κάνω την καλή πράξη της ημέρας στον ψαρομάλλη κύριο που με σταμάτησε μπροστά σε μια ανοιχτή εξώπορτα στη Μητροπόλεως. Ανεβαίνω τη μισοσκότεινη σκάλα, χτυπάω, μια, δυο, τρεις και ξανά, κανείς δεν ανοίγει, αλλά πίσω μου καταφτάνει λαχανιασμένος κι εκείνος με τα πονεμένα πόδια. „Να σου δείξω πως φιλούν στο σινεμά;“ κι απλώνει τα χέρια του πάνω μου. Λίγο παραπατάει ο άντρας όταν απρόσμενα τον σπρώχνω δυνατά, κάνει να πιαστεί από την κουπαστή, το δεύτερο σπρώξιμο τον ρίχνει κάτω, κουτρουβαλάει τα σκαλοπάτια βουβά, δεν έβγαλε μιλιά, ίσως ένα „ωχ“ που μόνο εγώ το άκουσα.

Στο ισόγειο τον προσπέρασα, κοιτώντας μόνο μπροστά, το φωτεινό άνοιγμα προς τον δρόμο. Με την άκρη του ματιού είδα, νόμισα πως είδα, μια κόκκινη κηλίδα που απλωνόταν καταγής, τριγύρω του, στο κεφαλόσκαλο. Με γρήγορο βήμα έστριψα στη γωνία, πέρασα τον δρόμο προσεχτικά κι ανέβηκα δυο-δυο τα σκαλοπάτια του σπιτιού μου.

Το απόγευμα ακούστηκαν σειρήνες από νοσοκομειακά ή αστυνομικά αυτοκίνητα. Δεν μίλησα ποτέ γι’ αυτό· ήταν ο πρώτος.

Ο δεύτερος, ή οι δεύτεροι, ήταν κάτι άγνωστοι με διπλωμένη καμπαρντίνα μες στο σινεμά. Και φταίει η νονά μου που μου χάρισε την καρφίτσα με το μαργαριτάρι απ’ το καπέλο της. Την είχα μπηγμένη στο πέτο του πανωφοριού μου τότε που μας πήγαιναν οι μαμάδες μας ως το ταμείο και μας συμβούλευαν να καθίσουμε όλες μαζί, τρεις-τέσσερις δωδεκάχρονες, για να δούμε την Ντόρις Ντέη ή την Γκρέις Κέλυ, δεν θυμάμαι πια τα έργα που μας υπνώτιζαν. Οι φίλες μου κάθονταν στη σειρά από το διάδρομο κι εγώ πάντα τελευταία δίπλα στην ελεύθερη θέση όταν δεν υπήρχε άλλη κοντά σε γυναίκα ή παιδί. Την πρώτη φορά συνειδητοποίησα κάπως αργά πως κάτι ξένο ανέβαινε στο μπούτι μου, κάποιος λαχάνιαζε δίπλα μου, τραβήχτηκα, έβαλα τον αγκώνα μου εμπόδιο και ύστερα θυμήθηκα την καρφίτσα. Όταν την έμπηξα με όλη μου τη δύναμη σ’ εκείνο το χέρι, τον εισβολέα, τσιμπήθηκα λίγο κι εγώ. Πετάχτηκε πάνω ο διπλανός μου και τράπηκε σε φυγή. Στο σπίτι ύστερα πρόσεξαν πως είχα λεκιάσει με κάτι κόκκινο το πέτο μου, από καραμέλα, δικαιολογήθηκα. Όμως τις άλλες φορές σκόπευα στα δικά τους πόδια και πετύχαινα το στόχο. Η παρέα μου πάντα παρακολουθούσε μ’ ενδιαφέρον την επιχείρηση όταν έβλεπαν καμπαρντινάτο στο πλάι μου. Και βέβαια ξέσπαγαν σε γέλια μόλις το έβαζε στα πόδια βογγώντας.

Ο τρίτος εμφανίστηκε πολλά χρόνια αργότερα. Ένα βραδάκι έβρεχε και φυσούσε· οι δρόμοι του Λυκαβηττού πάνω από το Γαλλικό Ινστιτούτο στενοί και σκοτεινοί. Δεν ήταν ούτε εννιά ακόμα αλλά φαίνεται πως η βροχή τους είχε στείλει όλους στα σπίτια τους. Κρατούσα σφιχτά με το ένα χέρι την ομπρέλα μπροστά μου, κόντρα στον άνεμο, κοιτάζοντας καταγής και προσπαθώντας ν’ αποφεύγω τις λακούβες και τις λάσπες· με το άλλο ισορροπούσα ένα κουτί με γλυκά. Καλεσμένη για φαγητό είχα προτιμήσει να ανέβω τη Σίνα με τα πόδια αλλά η ξαφνική μπόρα χάλασε τη βραδυνή βόλτα.

Μια ακατάληπτη ανδρική φωνή μ’ έκανε να κοντοσταθώ. „Έλα, έλα“, μου φώναζε ένας άντρας από το απέναντι πεζοδρόμιο κρατώντας ορθάνοιχτη την καμπαρντίνα του και επιδεικνύοντας τα γυμνά του απόκρυφα. Αυτό δεν μου είχε ποτέ ξανασυμβεί. Άνοιξα το βήμα μου κι ένιωσα το πρόσωπό μου να φουντώνει. Περπατούσα προσεκτικά και λίγο πιο βιαστικά καθώς τσαλαβουτούσα κι από μέσα μου παρακαλούσα να μ’ αφήσει ήσυχη, να πάει στο καλό.

Πιο πέρα όμως, με την άκρη του ματιού μου, τον είδα να προχωράει ακάθεκτος καταπάνω μου. Ο πανικός μ’ έκανε να γυρίσω απότομα κι όπως κρατούσα την ομπρέλα σαν ασπίδα για να μην τον βλέπω την έσπρωξα με όλη μου τη δύναμη προς την κατεύθυνσή του, στα τυφλά. Την ένιωσα να μπαίνει σε μαλακό σφουγγάρι, χωρίς αντίσταση, όλο το έμβολο της ομπρέλας κι έσπρωξα κι άλλο, ύστερα περισσότερο και την τράβηξα μόνο όταν ένιωσα να βαραίνει και τον είδα να παραπατάει και να πέφτει, σε πλήρη θέα η γύμνια του καθώς σωριάστηκε καταγής και κοκκίνησε ο τόπος τριγύρω του. Το νερό έτρεχε ποτάμι εκεί που ξέβγαλα την άκρη της ομπρέλας.

Την επομένη, μια ωραία ηλιόλουστη μέρα, μπήκα στον Ελευθερουδάκη, την τοποθέτησα στην ειδική υποδοχή στην είσοδο και φεύγοντας την ξέχασα.

 

Източник: www.evropaworld.eu