Необичайната премиера на „Достатъчно дълго“ от Петър Чухов

Публикувано:
15:09ч / 15.04.2019г
Брой прочитания:
872
Брой коментари:
0

big-dostatuchno-dulgoНевинаги успявям да пиша за премиерите, на които ходя, както и за книгите, които са ми харесали. Държа обаче да споделя впечатленията си от премиерата на новия сборник с проза на Петър Чухов „Достатъчно дълго“ в Литературния клуб на Столична библиотека на 2 април т.г., защото тя наистина беше необичайна. Казвам необичайна, не само защото залата беше препълнена с народ – слава Богу, напоследък присъствах на няколко представяния на книги, където имаше същото стълпотворение и после се извиваха опашки за автографи. Петър Чухов започна да надписва книги още преди откриването на събитието.

Необичайно беше четенето на кратки откъси от книгата, които се редуваха със също толкова кратки изпълнения на саксофониста Иван Бороджиев. Четеше самият автор и обикновено спираше на най-интересното място, там, където на други премиери обикновено се подсказва, че е момент за ръкопляскания. В случая обаче време за аплодисменти нямаше, тъй като веднага засвирваше саксофонът, като че ли музиката беше продължение на текста. Един дует на проза и музика.

Истински необичайното на тази премиера за мен обаче се състоеше в това, че на нея не се чуха никакви суперлативи за представяната книга. Някой веднага ще ме контрира: стига вече с тези суперлативи! И аз казвам: стига суперлативи, когато са неоснователни! Когато обаче една книга има качества, е добре да се чуят похвали за нея. Аз ли нещо не съм доловила добре, но онова, което чух при представянето на „Достатъчно дълго“, не би ме подтикнало да си купя този сборник с проза, ако вече нямах интерес към творчеството на автора.

Ето какво е останало в паметта ми от думите на издателката му Божана Апостолова („Жанет 45“). Тя подчерта, че е пристигнала от Пловдив специално за премиерата. Каза, че Петър Чухов е от нейните автори, които по-бавно вървят по своя литературен път, докато други изведнъж са скочили нависоко. Откровено сподели, че тази негова книга й е „трудна“. Не уточни какво има предвид, предположих, че самата тя разбира от по-друг вид проза. Също толкова откровено добави, че е питала приятелите на Пешо проф. Михаил Неделчев и Пламен Дойнов, които присъстваха на събитието, дали са чели книгата, та да знае колко да я похвали, но те не я били чели. В крайна сметка обаче препоръча да прочетем тая книга. Първото, което изтъкна като аргумент, беше, че разказите са кратки. Имало все пак и един по-дълъг. Накрая посочи с широк жест залата и завърши: „Вижте колко хора обичат Петър Чухов!“

Сигурна съм, че и Божана Апостолова обича своя автор. Също така, разбирам добре, че някои от репликите й бяха проява на чувство за хумор и приятелите й са ги приели като много забавни. Само че такива събития са отворени за по-широк кръг от почитатели на литературата и е добре всеки, който се е наел да се изказва, да има предвид, че го слушат и хора извън неговия приятелски кръг.

Директорката на Столична библиотека Юлия Цинзова говори възторжено за творческите идеи, с които Петър Чухов обогатява програмата на библиотеката, откакто е част от нейния екип като организатор на литературни събития.

След това за сборника „Достатъчно дълго“ говори редакторът му Ангел Игов. Той наблегна на експериментаторския момент в книгата – Петър Чухов пише за неща, за които друг не би писал, дори измисля свои форми (например „пиесказ“ и „разказеса“), явно не планира как ще се развие историята, която разказва, поема рискове, но „не му пука“ – изразът е на редактора. Той обърна внимание и на една особеност в съвместната му работа с автора – неговото уважение към чуждото мнение. Ако му кажеш, например, че този разказ не е достатъчно добър, той веднага се съгласявал да го махне от книгата. Или пък ако му обясниш, че финалът трябва да е по-убедителен, той не спорел, а написвал нов, подходящ финал. Тази особеност по отношение на собственото творчество, според Ангел Игов, е вероятно резултат от заниманията на Петър Чухов с музика – той участва в различни музикални формации, а там създаването на песни често е колективно дело.

Как реагира Петър Чухов на тези уводни изказвания? На редактора си Ангел Игов подхвърли шеговито, че май той претендира за съавторство на книгата, което е добре – значи я харесва! За издателката Божана Апостолова с искрено уважение поясни, че й е много благодарен, защото се съгласява да приеме неговите експерименти.

Накрая режисьорът Николай Георгиев, основател на студентския театър „Алма Алтер“, поиска думата, за да сподели, че е поставял пиеса от Петър Чухов и го определя като създател на алтернативна драма. 

След въпросната премиера прочетох книгата на Петър Чухов „Достатъчно дълго“. И се възхитих колко майсторски е написана. Оригинално, но без никакво позьорство. На пръв поглед – разни измишльотини, които хрумват на всеки, но не всеки умее да ги разкаже така интригуващо. Уж всичко става на фона на познатия ни градски пейзаж, но на този банален фон се случват необикновени неща. Случват се предимно във въображението на автора и читателят добре разбира това, но искрено се забавлява. Само да ви предупредя, че идеята да четете книгата в градския транспорт не е добра. Защото на моменти най-непредвидено може да прихнете и да се чудите как да замаскирате смеха си. Това преживях веднъж в трамвая, докато четях разказа за писателя, който мечтаел да нарече героя си Карузо, но се колебаел дали той да бъде петел, магаре или мъжка тиквичка. В други моменти пък се трогвах до сълзи – например от историята на слепеца, който чака пред огромната асфалтова река на уличното платно не да преминат труповете на враговете му, както е в една древна китайска мъдрост, а някоя приятелска ръка да го преведе на отсрещния тротоар. Чака достатъчно дълго, но за съжаление – напразно. Този разказ е дал и заглавието на книгата…

Странни герои си избира Петър Чухов, такива, които някои автори направо гнусливо биха подминали – ексхибиционист или пък един от ония чичковци, които използват блъсканицата в градския траспорт, за да се притиснат до женска плът. Само че тези гротескни персонажи са показани в неочаквани ситуации и в различна светлина – ексхибиционистът, тъй като няма палто, което да разгръща пред шокираните жени и да им показва голотиите си, започва да разтваря душата си пред белия лист и да пише стихове. А чичката, който в автобуса се притиска до пищната жена пред него и е в ужас, че все някога ще си изпати заради порочния си мерак, в даден момент забелязва, че жената не само не се отдръпва възмутено, а приема охотно допира. И точно когато вече се заливаш от смях, финалът на разказа внезапно те кара да изтрезнееш от развеселяването, защото разбираш, че жената е сляпа.  Голям майсторлък е да издигнеш читателя до небесата на забавното, а после рязко да го приземиш и да го оставиш замислен.

Особено силен в това отношение е най-дългият разказ от сборника – „Лисица и лилав телефон“. Отново гротескни персонажи и гротескни ситуации. Странната връзка на героя с неговата доста по-възрастна приятелка. Комичният мъж с двуцевката, който се оказва някогашен неин обожател. Загадъчният лилав телефон, който седи зад една картина в стената и предизвиква любопитство – кой ли звъни на него? А когато се разбира кой е този, който звъни, смехът ти се изпарява и очите започват да парят. След като прочетох този разказ, си спомних стихотворението на Тадеуш Ружевич „Желание“, което беше една от причините на младини да се влюбя в полския език. В него поетът обяснява как би искал да пише: „…by ludzie mogli ze mną odpoczywać, śmiać się i płakać i milczeć i śpiewać.“ „… хората да могат с мен да си почиват, да се смеят и плачат, да мълчат и да пеят“. Точно това преживях, когато четях „Лисица и лилав телефон“.

В името на истината ще добавя, че не всички разкази в книгата възприех по този начин. Финалът на „Зима“, например, доста ме шокира. Други вероятно ще се шокират от това, че пред семейния съвет на починалите си роднини героят представя като своя бъдеща съпруга самата Божия майка. Или пък от разказа за минувача край „Попа“, който за един прилича на Владимир Набоков, а друг го взема за Христос. Редакторът на „Достатъчно дълго“ Ангел Игов е прав, че авторът поема рискове с тази своя книга, защото не се знае кой как ще възприеме експериментите му. Всеки непредубеден читател обаче ще признае, че става дума за майсторски написана проза.

Чувствам се щастлива, когато прочета книга от талантлив автор. И да ви кажа, за мен нямаше никакво значение, че от нея по препоръка на редактора са отпаднали разни текстове, които той е преценил като недостатъчно добри. Също така нямаше никакво значение, че някои автори на издателство „Жанет 45“ изведнъж били скочили нависоко, а Петър Чухов по-бавно вървял по своя творчески път – все неща, които чух по време на необичайната премиера на „Достатъчно дълго“ в София, когато не бяха казани никакви суперлативи. А трябваше!

Все по-често се питам защо някои литературни корифеи са склонни да възхваляват до небесата средностатистически книги, залагайки името и авторитета си. Нали всеки що-годе разбиращ от литература човек, когато прочете прехвалената книга, ще открие всичките й кусури и ще се разочарова не само автора й, а и от онзи, който незаслужено я е превъзнесъл. А за майсторски написани творби понякога на лит.експертите като че ли им се свиди да кажат някоя по-силна хубава дума. Ами той авторът и без това си има качества, няма нужда от хвалби! Само че не е точно така, защото вниманието трябва да се насочва към хубавото, а не към посредственото четиво. Кой ли не се е изкушавал да си купи прехвалена книга? Лично аз редовно съгрешавам. Все се заричам, че е за последен път и че на прехвалени ягоди повече не само с голяма кошница, а и изобщо няма да ида, и пак не ми издържа читателската душица и купувам онова, за което предварително се досещам що за стока е. А сигурно пропускам много стойностни произведения, които никой не е счел за нужно да похвали.

Признавам, че не съм следила редовно изявите на Петър Чухов и нямаше да си купя новата му книга, ако наскоро талантливата преводачка Лили Табакова не беше казала, че преди години е харесала стиховете му и ги е превела на испански, а в Испания те са направили изключително впечатление. Тогава реших да се поинтересувам какво пише и започнах да го откривам като поет и писател. Преди това го свързвах най-вече с негодуванието, което беше предизвикал у някои с едно свое стихотворение, в което перифразира стих от Вапцаров. И аз не харесах тази поетична перифраза, защото обичам Вапцаров, но когато прочета нещо хубаво от един автор, не мога да не му го призная. За мен прозата на Петър Чухов е необичайна, свежа, интригуваща.

Желая на „Достатъчно дълго“ успеха, който заслужава!

Гергина Дворецка

Още снимки от премиерата в София може да видите на страницата на фондация „Европа и светът“ във Фейсбук.

Източник: www.evropaworld.eu