Непоисканата и поисканата прошка на един егоцентричен грешник

Публикувано:
13:12ч / 28.10.2021г
Брой прочитания:
217
Брой коментари:
0

Публикуваме на сайта ни рецензията на уважавания писател и преводач Асен Милчев за превeдената от него новоизлязла книга на словашкия писател БАЛА „В името на бащата”.

Владимир Бала (1967) – с творческия псевдоним (само!) БАЛА –  със сигурност принадлежи към най-големите перфекционисти, но и най-загадъчните съвременни словашки писатели, Майстор на кратката проза.  С точния си изказ, съвършената стилизация, оригиналния диалог и неповторимата си креативност е завоювал признание не само в родината си, но и в чужбина. Превеждан е на над 15 европейски езици. Всичко това изигра роля при решението ми да преведа за пръв път негово самостоятелно произведение и на български. Но коя от книгите му да избера? Ето какво казва  кратката творческа  биография на словашкия писател от унгарски произход БАЛА:

Роден е в гр. Нове Замки (Южна Словакия), където работи в местното Управление по труда, социалните грижи и семейството. Завършил е Висшият икономически институт в Братислава. Започва да публикува разкази от 1992 г. Дебютира със сборника Лептокария (1996), за който получава литературната награда Иван Краско. Основна характеристика на героите в неговите произведения е самотата. В този дух е написана и втората му книга с новели Аутсайдери (1997). Още един сборник с разкази излиза на книжния пазар през същата година – Отровно дихание.  През 2000 г. издава сборника с кратка проза Бременност, година по-късно Тихият кът, а през 2003 г. – Унглик. Книгата с разкази и миниатюри Де ла Круз се появява през 2005 г. Следват сборниците с разкази Чуждият и На живо (и двете през 2008 г.), както и Миниромани (2009). Следват още две книга с новели – Око (2012),  Голямата любов (2015) и сборникът с разкази и афоризми Мъртъв е (2018).

Отдадох предпочитанията си на най-успешната му в родината (с три издания) и в чужбина книга V mene otca ( В името на бащата – 2011), за която авторът е отличен с най-голямата словашка литературна награда за оригинална проза   – книга на 2012 година  – Anasoft litera. ( Изд. „Безсмъртни мисли”, 2021). Де да съм знаел какъв проблеми щях да си навлека? Тъй като в някои славянски езици думата ”отец” (баща) и „Отец” (Бог) се припокриват, най-напред  се изправих пред дилемата как да преведа по-точно заглавието. Дали в семейния вариант: „В името на бащата”, или в библейския: „В името на Отца” ? Според текста имах основания и за двата варианта. Посъветвах се с автора, но той ми даде пълна свобода да решавам. И аз реших. Дано да не съм сбъркал.

Бащи и синове

Темата за взаимоотношенията между бащи и синове е стара колкото света. Да си припомним само библейската притча за Авраам, който е готов да принесе в жертва сина си Исаак, за да засвидетелства любовта си към Бога. Литературните произведения, които третират този сюжет, също са безбройни (например прочутият роман на класика на руската литература Иван Тургенев „Бащи и синове”). БАЛА обаче използва по-различен подход, съобразен със съвременната обстановка.  С присъщата си непринуденост той разказва както за баналното ежедневие, така и за метафизичните тайнства на човешкия живот, Повествованието му е заложена точно върху противопоставянето на тези раздалечени области. Така то излъчва настойчиво послание за състоянието на човешкото съществуване във времената, когато се подкопава индивидуалния ни опит, БАЛА постига припокриването на личното и общественото, като избира за предмет на своето литературно изследване един самотник, който  преживява бесовете на своето житейско падение.

Може да се спори дали тази книга е класическа новела, или става дума за един поколенчески роман, сътворен в малък обем страници. Основните герои (бащата, майката и двамата синове) са безименни, с което авторът безспорно е целял максимално обобщение на главните си тези. Изненадващо обаче това не води до  объркване при четенето.

Разказът се води от името на бащата, който вече в пенсионна възраст признава, че собственият му живот е бил „празен”, а той се е изявил в него като „плиткоумен егоист”. Така оправдава пред себе си съпружеските изневери и равнодушния си подход към възпитанието на двамата си сина, което е довело до крушение на семейните взаимоотношения –  развод и отблъскване на децата. Но за провалите си той търси винаги причината у другите.: „Синовете ми не бяха истински синове” – обявява той.  Според него на тяхно място някога той е бил безупречен. И никога не се е затруднявал да изпълнява прищевките на своя баща, макар че не е срещал емоционална подкрепа от отсрещната страна  „И аз имах някога баща – разказва той. – Имаше кон, който обичаше повече, отколкото мен”. Главният герой не съзнава (или се прави), че всъщност винаги е вземал повече, отколкото е давал. Може би защото когато е бил на тяхната възраст, към него не е имало толкова високи изисквания.

Както вече стана дума, основният мотив в произведенията на БАЛА е самотата, която се установява дори и в отношенията мъж  – жена. Това той описва като „самота между двама”.  Затова героите в книгата му са индивидуалисти, изпълнени с грубост и непоносимост, но и със скрит копнеж да живеят честно и пълноценно и да преодолеят скуката на всекидневието. Но те не изпитват чувство на щастие дори и в ситуациите, когато всичко изглежда привидно наред. Така читателят постоянно е измъчван от някаква вътрешно чувство на емоционален дефицит.

В основата на семейната история е построяването на обичайната за младоженци семейна къща от един полумитичен брат (също безименен), който след това почти изчезва от повествованието. Както казва самият той, „задачата ми е да построя къща, чието обитаване ще стане смисъл на живота на младите”. Тя е трябвало да се окаже тяхното семейно убежище, където да се концентрира и умножава енергията от съвместното им съществуване, като едновременно с това в нея ще се трупат и съхраняват техните постъпки. (Накрая се оказва, че това са само напразни надежди).

Игдрасил – Дървото на живота

И за да стане по-интересно, в историята се преплита и окултно-мистичен, ирационален елемент. Така новопостроената къща на улица „Ловецка”, където се разиграва по-голяма част от действието, би могла спокойно да се нарече призрачна. Дори я посещава католически свещеник, за да установи какво свръхестествено дърво отглежда съпругата на главния герой в мазето:  Игдрасил – Дървото на живота. Според скандинавската митология това е axis mundi, оста на Всемира, скелетът, който крепи целия свят. То се асоциира с баланса на световните сили и в частност със семейството, с хармонията и просперитета в него. Съпругата се опитва на няколко пъти да разкопае и освободи дървото от прегръдката на бетона, като така да даде шанс на брака им, но останалите членове на семейството смятат, че тя полудява. Тук разказът преминава от строго реалистичното до фантастичното или дори фантасмагоричното. Реалността се преплита с абсурдни представи.  Както например провалилият се окултно-спиритически сеанс в подземието на къщата за материализиране на чудовището, въплъщение на патологичното напрежение между съпрузите, което те не успяват да унищожат и то продължава да трови атмосферата на дома. Гледайки „убитите” в междуособната им война родители, децата им се отдалечават от тях: „С години не виждах синовете ми, с години не разговаряхме, всичко, което е било, бе избледняло, изчезнало – твърди бащата… – Живеехме безсмислено…като всички останали около нас…Сами трябваше да осмисляме живота си, но не го правехме”. Така тази книга се превръща в изповед за неизползваните възможности на свободните решения: Домът би трябвало да стори всичко за вас. Мислели сте си, че вие самите не трябва да се грижите за нищо. А той се превръща в символ не само на семейството и отношенията в него, но и на обществото.

За един нов свят, с нови хора

Да се върнем към заглавието на тази книга. Не напомня ли то малко  за покана за молитвата ? (…В името на Отца, и Сина, и Светия Дух…). Може би за автора, който не е никога извън своите герои, не му остава нищо друго освен да се покае? Но дори молитвата на бащата, този егоцентричен грешник, не е както трябва. Както я изрича, тя може да му донесе само умерено облекчение, все пак някаква перспектива: всичко, което е било лошо и несполучливо, би могло да стане другояче, ако… останалите бяха постъпили, както трябва…Чрез нея не се търси опрощение, а по-скоро разбиране. Бащата не иска прошка от своя баща, че  го е  „натопил” в света на „работническо-селските кланове на алкохолици”, някъде на границата между града и пустата, където „никой няма нищо общо с никого”. Той не търси прошка от синовете си, че ги е напуснал, тъй като не е можел да живее със съпругата си, нито затова, че те са го напуснали и не са разбрали смисъла на семейната мистична къща, вдъхновена от облагородените мисли за истинската свобода, напук на всички комунистически забрани. Не  моли за прошка мъртвата майка на синовете си, затова, че я е тероризирал с лекомислието си и я е изоставил заради нова съпруга, която впрочем я очаква същата съдба. Не се отрича от състоянието си на необщителност, с което е засегнал и отдалечил всички. Моли се обаче останалите да разберат, че няма да помогне да се строят жилища като неговото, чието благотворно психологично излъчване от обединените сили на членовете на семейството „да ги освободи от апатията”, тъй като те по природа са си такива, имат го в характера си. Просто се оставят да им се качат на главата, понасят мълчаливо всеки режим, покорно привикват, вдигат ръце да гласуват като баби, в това няма дори грам мъдрост, будистка всеотдайност, накратко това е само техният „робски характер”. Все пак след като разкрива  шокиращата  истина за призрачната действителност на примиренчество и овчедушие, той се моли за един нов свят с нови хора.

При четенето на книгата човек има чувството, че написаното не може да бъде вярно. Но греши! Може! Не сте ли срещали хора, които не изпитват угризения на съвестта, че не са предложили на най-близките си каквото биха могли, а дори са ги унищожили? Аз съм срещал.

Източник: Издателство "Безсмъртни мисли"