Поредната среща във фондация „Европа и светът“ беше посветена на нидерландската литература. Утвърдената преводачка Анета Данчева-Манолова представи някои книги от холандски автори, преведените от нея, както и от други български преводачи от нидерлански. В разговора участваха преводачките Снежина Здравкова, Зорница Китинска, Алина Караханова, Пепи Енчева, Андрей Манолов, издателят Пламен Тотев, директор на издателска къща „Персей“, Стефан Тотев – фотограф и дизайнер в издателството, Роза Здравкова, бизнес консултант и полиглот, както и представителите на фондация „Европа и светът“ – нейният председател Гергина Дворецка и Богдан Дворецки, хоноруван преподавател по норвежки език в СУ „Св. Кл. Охридски“.

В началото на срещата Гергина Дворецка напомни, че в дейността на фондацията важно място заема темата за изкуството на превода.

„Събрали сме се в този малък формат, в тесен кръг от съмишленици и, повярвайте ми, това е бъдещето – каза Анета Данчева. – Така е и в Холандия. Там никой не чака нищо от държавата, а традицията се крепи на обединения – местни, регионални, но и национални. На това се дължи славата на Холандия като една от водещите страни в света – в момента, а и в миналото. Една малка страна, без никакви природни забележителности, но напреднала, благодарение на народа си, разчитайки на сбирки на хора със сходни интереси, като тази тук. Този формат е нещо, което намирам за много стойностно. Това е прекрасен, клубен формат. Традициите в холандското общество са такива от векове. У нас сега има наченки. Така е било някога и в България, струва ми се, но от години хората чакат институциите да организират нещо и за всичко упрекват държавата.“

Анета, която наскоро се върна от поредната си творческа командировка в Амстердам, сподели впечатленията си от последните тенденции в холандското книгоиздаване:

„И в Белгия, и в Холандия се подкрепя литературата. И в двете страни има фондове, фондации. С риск да ви шокирам, ще кажа, че там всичко е частно, министерства съществуват само за координиране на политиката, а всички дейности са изнесени в дъщерни организации. Те, разбира се, получават много сложно финансиране от държавата, от региони и т.н., но са самостоятелни и никой няма право да им размахва пръст. Надявам се и у нас да стане така, а не да треперим какво ще каже министерството. Екипите в тези фондации са от специално подбрани хора, много компетентни и добронамерени. Що се отнася до издателската дейност, там има големи издателства, които са като фирми, управляват се по законите на корпорациите. Наред с тях съществуват и по-малки, но качествени издателства. В България като че ли има по-голямо уважение към автора, докато в Холандия властва издателят – негова е решаващата дума. Издателствата там притежават авторите и преводачите.

Пламен Тотев: „В България тиражите са по-малки и това като че ли създава повече свобода на авторите да сменят издателите си. Докато в други страни писателят обикновено се ангажира с едно издателство, има договори с него, гони срокове…“

Анета Данчева-Манолова държеше да благодари задочно на Марлийз Хоф, която й е помогнала много за нейната лекция за холандската литература като й е предоставила материали.

„Представям само холандски книги, а не белгийски, макар да се смята, че това е общ регион – уточни известната преводачка. – През Средновековието в цяла Европа е имало множество малки независими княжества. Така е било и по така наречените Ниски земи – Нидерландия. Моята лична прогноза е, че бъдеща Европа ще се върне към тази форма. Официално езикът в този регион се нарича нидерландски, иначе има два отделни варианта на езика в Белгия и в Холандия, но разликата е в произношението, не лексикална. В Белгия се нарича фламандски и има много диалекти – те се ценят, уважават, никой в Белгия не се срамува от диалекта си. В Холандия няма толкова диалекти, макар че географски тя състои от две части: морска част и континентална, където има някои разлики в езика.“

„Диалектите са голяма тема, – продължи Анета Данчева-Манолова – но днес ще говорим за книги.“

Тя направи уговорката, че българският читател не познава холандската литература в цялата й пълнота и спомена творби на автори от различни епохи, които са били знакови за холандците, като Хендрик ван Велдеке, който умира през 1184 г. – от него са останали жития на светци. Има средновековни поетеси, но предимно религиозни, мистични, те не са превеждани на български. Имало е рицарски романи, и после – хубава ренесансова литература…

„В някакъв период културният обмен между Холандия и България не е бил особено активен и тази литература не се познава много у нас – констатира преводачката. – Всъщност, след 1989 г. не са малко издадените у нас холандски книги, но не са достатъчно популярни.“

Анета Данчева-Манолова започна с представянето на една холандска книга, която доказва, че малки групи от мотивирани хора могат да правят важни неща: „Заглавието в превод звучи „Пуловери край пролива“ и на пръв поглед това е за историята на холандските пуловери. Те са характерни, както носиите – по плетката на пуловерите се познава от коя част на Холандия са. В случая става дума за провинция Зеландия. Дъщерята на мои холандски приятели и мъжът й 3 г. проучват бита на стара Зеландия, така че в книгата пуловерите са претекст, за да се разкаже историята на областта, на пристанищата й. Зеландия е била на два острова, после те се сливат изкуствено с континента и става полуостров. Там е било пристанището, от което са тръгвали корабите с робовладелците – това е тъмната част от историята на Холандия. Там съм видяла паметник на робството. А колкото до самото издание – авторите сами го финансират. Това не е голяма литература, но е издадена на хубава хартия с дебели корици. Случаят показва какво правят обикновените хора по собствена инициатива.“

Преводачът Андрей Манолов, съпруг на Анета, се включи в представянето на последната преведена от нея книга, излязла на български – „Сонибой“ от Анейет ван дер Зейл (изд. „Сиела“): „Това е документален роман, но за обикновени, а не за известни хора. Историята е истинска. Младеж от Суринам идва в Холандия, запознава се с омъжена жена, която има деца.  Тя е католичка, мъжът й – протестант. Суринамецът се влюбва в нея и заживяват като семейство. По време на Втората световна война двамата попадат в концлагер. Книгата показва живота в концлагера отвътре, както и непозната част от колаборационизма в Холандия.“

Анета Данчева-Манолова: „Сложен сюжет. Действието започва в Суринам, там средата е многонационална. Той е тъмнокож студент от местния елит. Заминава за Холандия. Настанява се на квартира в Хага при тази жена, която по това време е избягала от мъжа си… Сонибой е техният син. Той почина наскоро. По романа има и филм. От този исторически период е познат дневникът на Ане Франк, който е много популярен – сега всеки ден се вият опашки от посетители пред къщата-музей в Амстердам – но истории като тази в „Сонибой“ са по-малко известни. Интересна е темата за доносниците по време на войната. В Холандия за тях не се говори. Този въпрос не е решен, както несъстоялата се лустрация у нас. Полицейската им служба е сътрудничила с германците. Холандски граждани, вкл. евреи контролират в концлагерите. Не може да се сложи граница: тук са предателите, там – добрите.

Андрей Манолов: „Във Франция издадоха томче с доноси на съседи, които по време на Втората световна война са долагали, че наблизо живеят евреи. И това е само малка част от огромния архив с такива документи.“

Анета Данчева-Манолова: „Тайните служби на Хитлер пък са враждували помежду си. Отне ми много време да издирвам имена на институции и организации от онова време, дори съм правила справки с цитати на Хитлер,.“

Андрей Манолов: „Стилът на книгата изглежда суховат, но самият сюжет увлича.“

Впрочем, в рецензия за българското издания на „Сонибой“ за преводаческото майсторство на Анета Данчева-Манолова е написано: „Сред достойнствата на превода на първо място трябва да се отбележат ерудираният подход, значителните усилия, положени от преводачката, за адекватно приобщаване на българския читател към цялата тази сложна комбинация от световни региони, исторически епохи, етноси и социална проблематика, и особено – езиковата действителност с въвеждането на нови понятия и обяснителни бележки под линия. Безспорна солидна проучвателска дейност, но поднесена леко и незабележимо, което прави българския текст четивен и близък, почти интимен, и премахва дистанцията между автор, герои и публика.“

Анета Данчева-Манолова показа и други ключови холандски книги, преведени от нея на български: „Кръгът на боговете“ от Й.М.А. Бисхьовел (изд.„Сиела“), „Ритуали“, избрани разкази от Сеес Нотебоом (изд. „Колибри“), който по-миналата година беше кандидат за Нобеловата награда за литература. Преводачката усеща у него влиянието на Гогол. Тя сподели и наблюденията си за съдбата на преводните книги у нас, която е непредвидима – понякога очакванията на издателя дадено заглавие да стане хит не се сбъдват, докато други издания предизвикват траен дългогодишен интерес: „Например, литературният трилър на Саския Ноорт „Клубът на тузарите“ (изд. „Унискорп“), не достигна очакваните продажби в България, въпреки че имаше всички предпоставки за това – действието се развива в луксозните предградия на Амстердам, героите са млади юпита и снобското им обкръжение, има криминална интрига… Докато първата книга, която преведох на български, още когато не бях придобила опит – „Нещо сладко“ от Ян Волкерс (изд. „Литературен форум“) излезе през 1992 г.–  и до ден днешен се търси. Има и второ издание. В нея се разказва за поколението от 1968 г. в Холандия. Дори съвсем наскоро при мен дойде човек, който питаше за нея. Не бях допускала, че ще остави дългогодишна трайна следа сред читателите.“

Друга книга, която не намери добър прием у нас, е на евродепутатката Елс де Хрун „Благодетелите и благотворителната мафия“ (изд. „Фама“). Основната тема е за далаверите с парите, отпускани за ромите, но това е и книга за съдбата на гражданския сектор в днешна Холандия, а и не само там. Някои хора превръщат участието си в неправителствени организации в професия, в машина за консумация на средства – ходят по семинари, по конференции и др. Книгата е написана като роман, а не като документална проза. Авторката беше в България, посети „Столипиново“, всъщност, половината от действието се развива у нас. Тук оплюха книгата и някои наши медии създадоха чудовищен образ на Елс де Хрун, а тя е много симпатична жена. Само че критикува много смело и си печели врагове. Издателката Мария Коева очакваше историята за далаверите с помощите, които не помогнаха на ромите, да има читатели, а не стана така.“

Роза Здравкова: „В България и досега всяка година се отпускат пари за интеграция на ромите, а се знае какъв е резултатът.“

В последвалия разговор за пореден път беше поставен акцент върху тънкостите в работата на преводача.

Зорница Китинска попита Анета Данчева-Манолова: „Нужно ли ти е да се срещнеш с автора, когото превеждаш?“

Анета Данчева-Манолова: Вече не държа на това. Не изпитвам интерес към личността на писателя, нямам желание да ида в дома му, това нищо не ми носи.

Зорница Китинска: Мен също ме интересува само текстът.

Гергина Дворецка: Когато превеждате съвременен автор, не искате ли понякога да го питате за уточнение?

Анета Данчева-Манолова: Ако не го разбереш от самия текст, няма голяма полза да питаш автора… Той е създал един текст и това е всичко. Не трябва да подпомагаме писателя като с патерица. Мисля, че трябва да има дистанция между преводач и автор. Макар че, когато превеждах книгите на принцесата на Холандия Лаурентин ван Оранйе за „Мистър Фини“, понякога съм си говорила с часове по телефона с нея.

Зорница Китинска: С единия от авторите, които превеждам, сме приятели във Фейсбук. Той е мистична фигура, не се знае точно кой е, предпочита да е забулен в тайнственост. Запитах го нещо във връзка с един пасаж от книгата му, по която работя, а той ми отговори, че няма време, отива да си довършва дебелия роман някъде далече от Wi-Fi. Повече няма да го питам!

Снежина Здравкова, която се занимава със специфичния превод на театрални пиеси, заговори и за друг проблем в отношенията между преводач и автор: „Ясмина Реза държи заглавията й да се превеждат буквално дума по дума, предлог по предлог. Не можеш да интерпретираш нейното заглавие. Затова най-новата постановка на нейна пиеса в Народния театър се нарича „Богът на касапницата“ (Le Dieu du carnage), а не „Богът на разрухата“, както беше моето предложение. Докато Ерик-Еманюел Шмит ми се доверява напълно. Но аз съм достатъчно отговорна и не си позволявам волности.“

В края на срещата, когато общата дискусия премина в индивидуални разговори, Анета Данчева-Манолова сподели скъп личен спомен: холандският поет Ханс ван де Ваарсенбург ги е събрал двамата с Андрей в младостта им.

„Андрей беше в специалния „щаб“ на Съюза на българските писатели, който обработваше професионално преводите от подстрочници от редки езици на млади и неопитни, като мен тогава – припомни си Анета – Аз бях превела стихотворение от Ханс от холандски буквално, а Андрей го „обработи“ така, че после не можах да го позная! Сблъскаха се две преводачески школи – аз мисля, че трябва да сме максимално близки до авторовия текст, а Андрей си позволява да доизмисля и разкрасява. Още тогава, та и до ден днешен, дискутираме у дома по тези въпроси!“

По онова време Ханс ван де Ваарсенбург още няма издадена книга у нас. Стихотворението му, преведено съвместно от Анета и Андрей, излиза в списание „София“ – двамата още си пазят броя.

„А Ханс доскоро ръководеше чудно, суперкачествено списание и сайт за поезия – допълни Анета. – И въобще, всичките му издания бяха библиофилски. Българският му сборник се нарича „Морски камък“, мое заглавие и подбор.“

За съжаление Ханс ван де Ваарсенбург почина миналата година, но за двамата ни талантливи преводачи Анета Данчева-Манолова и Андрей Манолов, които вече от 31 г. са семейство и успешен творчески тандем, холандският поет ще си остане завинаги човекът, който ги е събрал!

Още снимки от събитието може да видите на страницата на фондация „Европа и светът“ във Фейсбук. На нея е и фотоалбумът с личния авторски поглед на фотографа Стефан Тотев.

 

 

Източник: www.evropaworld.eu