Галя Кларк е българска журналистка, която от 7 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска диссертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. Членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк.

Поредният неин разказ, който публикуваме на сайта ни, е

Окото на фазана

Галя Кларк

Джейн биешe ли, биеше храстите, заедно с другите съпруги на ловците, пожелали да дойдат тази събота на лова. Валеше напоително, беше хлъзгаво и кално. Всички бяха с ботуши Уелингтънс /1/. Ролята на биячките бе да вървят и бият с едни тояги по храстите, фазаните се плашеха от шума и излитаха от близкото поле със жълтеещ се синап. Той бе специално насаден от фермата за фазани.  Следваха серия изстрели от разположилите се на подходящи места ловци. Голдън ретривърите и други ловни породи кучета донасяха падналите фазани и пъдпъдъци. Кучетата бяха забавна гледка, чакаха с нетърпение сигнала, с който да скочат и да тръгнат да търсят плячката. Бяха добре обучени и не тръгваха безразборно без сигнал. С такъв тържествуващ вид се връщаха и я носеха на господарите си, сякаш съзнаваха важността и отговорността си. Джейн се ядосваше на решението си, за какво й трябваше да излиза в такъв мрачен ден, студен и без слънце.

Сутринта потеглиха с джипа в ранни зори. Тя бе приготвила и взела със себе си разни солени и сладки специалитети, домашно правени. Всички се появиха – ловците, съпругите – в залата на църквата на селото. След малко подкрепа с кафе, чай и бисквитки и шеги за времето, тръгнаха към земите на фермата за фазани. За поредна десета година мъжът й беше абонат за лов в нея. Скъпо удоволствие, но отговаряше на класата и позициите в бизнеса му. Ловният клуб правеше интересни партита; членовете им бяха все от средната класа, най-често бизнесмени, изпращащи децата си в частни училища.

Джейн се похлъзна на една кална буца, падна и натърти коляното си. Ставата  болеше зверски, Джейн не беше в първа младост. Стройната, поддържана дама, облечена в зелен туид, се нервираше с какво трябва да се занимава, за да поддържа социалния си календар. Точно като в училище, всички се коментираха един друг зад гърба си с лека насмешка, но се уважаваха и си помагаха при нужда. Най-интересните разговори не бяха в залата при тръгване или връщане, когато се пиеха  кафета и шери, а отзад, в джиповете, с които ловците отиваха до местата за лова. Някой раздаваше дребни бонбонки и историите почваха.

– Синът ми за първи път тази година ще участва в стрелби по яребици – похвали се с тържествуващ тон Джон, който бе облечен от глава до пети знаково като кънтри джентълмен:  бяла риза с фино каре, вратовръзка – с фазани по нея, разбира се, костюм от висококачествен туид.  Бащината му гордост се преплиташе с елемент на класов снобизъм.  И как не – та ловът на червена яребица е най-скъпият възможен. Престижната стрелба се откриваше на 12 август всяка година и от стари времена бе аристократично хоби /2/. Джейн седеше до Карън, нейна приятелка и съпруга на Джон. Едва изтърпя, болката в коляното се засилваше.  Трябваше да запази присъствие на духа. От дума на дума стана ясно, че шефът на лова се е разболял от рак. Всички бяха като вцепенени и се чудеха какво ли ще е занапред.

– Джейн, много ли те боли? Бъди внимателна!

Мъжът й, Роджър, й съчувстваше. Той вътрешно се гордееше с нея – руса, елегантна, умееща да поддържа нивото на разговора с лекота.  Нямаше много време за анализиране на социалните победи и успехи на „колегите“ по оръжие. Нито пък за коментари за калибрите патрони. Той обаче забеляза как Карън, жената на Джон, го стрелкаше с поглед. Много интересно! Тя съвсем не бе привлекателна, но Роджър се почувства особено важен. Не искаше обаче Джейн да забележи тези аванси на чуждата съпруга и нейна приятелка. Стрелбата ги очакваше. Кучетата бяха нащрек.

Банг! Бум! Куршуми засвистяха един след друг, пернатите падаха наоколо. Мъжките фазани бяха особено разточително красиви, с техните многоцветни дълги пера на опашките. Женските бяха някак по-прибрани и „сиви“. Сам, белият лабрадор на Джейн и Роджър, тържествуващо донесе между зъбите си поредния фазан. Джейн видя изцъкленото око на убитият мъжкар и към физическата й болка се добави и бодване в сърцето. Великолепна птица! Домъчня й, а не биваше, тя знаеше принципите на отглеждане на фазани във ферми, ловците спазваха точно всички норми на лова.  И все пак. Перцата на застиналите крила преливаха от изумрудено до маслено зелено, тюркоазено синьо и всякакви още неописуемо чудни нюанси. И те повече нямаше да трептят в летеж.  Синьосивите очи на Джейн се помрачиха, отвесна бръчка се вряза в челото й.

На връщане, след като приключи ловът, Джейн едва издържа на суетнята в залата. Шумът от чашките за кафе, описанията на подвизите на ловците и превзетите усмивки на жените им още повече усили болката в коляното й. Кога ще свърши този ден, помисли се тя и се учуди на себе си. Та тя обожаваше всичко свързано с живота сред природата, включително лова и ездата.  Бивша фермерка и настояща бизнес дама имаше вкус към красотата на природата, на конете, обичаше животните.

Пред залата бяха подредени в свързани двойки фазаните и пъдпъдъци, убити в стрелбата. Разпределяха ги между ловците. Заради лошото време бяха убили едва 98 птици, обичайно за малката им дружинка бе към 120 – 130. Джейн щеше да запази филето от фазанските гърди във фризера.  Сега обаче мисълта й бе разсеяна, отнесена някъде отвъд горичката, отвъд полето, отвъд наредените мъртви птици. Смеховете и закачките на спътниците й не й въздействаха, нито пък фактът, че Карън с цялото си нахалство се заглеждаше по мъжа й. Умората и болката, която изпитваше, я караха да гледа с други очи на света около нея. Джейн притвори клепачи, тутакси ясно видя приказните пера на мъртвия фазан и пронизващото око. Болката  се засилваше и беше една, единствена, неделима  – физическата от коляното и душевната, от пълното безсмислие на смъртта на красивия мъжкар.

Листата на дърветата бяха мокри, капчици се стичаха отвсякъде, светлосенките бяха сивкаво виолетови и подготвяха земята за срещата й с нощта.

1. Уелингтънс – гумени ботуши – масово се използват при лов и други дейности на открито. Разбира се, има различни марки и заможните от седната класа са с изключително скъпи гумени ботуши.
2. 12 август е специална дата в лова на яребици – наричат го „Великолепният Дванайсти“. Цената на ден за лов на яребици може да стигне до 33 000 паунда.

„Статуетката“ – разказ от Галя Кларк

Източник: www.evropaworld.eu