„Орфеева приказка“ от Валери Кирилов

Публикувано:
16:30ч / 21.06.2019г
Брой прочитания:
345
Брой коментари:
0

Валери Кирилов по образование е юрист с интереси в областта на историята и литературата. Има публикации в пресата, сътрудничил е на в. „Българска армия“. Във Военно-исторически сборник е публикувана негова научна студия за войната на България и Византия през 917 г. Занимава се и с рисуване. Илюстрацията към настоящага публикация е негова.

Във време, когато технологиите навлизат навсякъде в живота ни, е истински полъх на свежест да прочетеш „Орфеева приказка“ от Валери Кирилов, за да преоткриеш, че съществува природа, че тя е одухотворена и в нея се пази богатството на митовете.

„Орфеева приказка“

Валери Кирилов

Сред дърветата цареше достолепно мълчание. То не продължи дълго, изведнъж върховете  им започнаха да се огъват. Този разбойник, вятърът, арогантно си проправяше път към групата брези. Без да обръща внимание на стария бор, който някак си досадно му пречеше с оределите  си клони, той се изви около брезите в лудешки танц. Фучеше, свистеше, издигаше се високо във вихрена спирала, а после  отскачаше долу в ниското, повдигаше воал от цветове и го хвърляше върху брезите. А борът ядно проскърцваше, че му е отминало времето за такива лудории…

Денят превали и мракът хвърли своята невидима паяжина. Брезите, уморени се сгушиха  до клоните на бора и сякаш му се извиняваха за шумната забава.

Езерото заспа и в него се събуди луната. А в луната се огледа самотен вълк. Пи вода и после се качи върху една скала. Дълго се гледаха луната и вълкът. Колкото повече се издигаше тя, толкова вълкът извиваше нагоре главата си. Сякаш подразнен, че гората му е осветена, той се опитваше с върха на муцуната си да изтика луната и да я търкулне там, зад боровете. А месечината се взря във вълчето око и, уплашена, побърза да се скрие зад един ухажващ я облак. Така полуосветен, вълкът приличаше на вкаменено гротескно чудовище, изплувало от нищото. Доволен от победата си, горският звяр се оттегли с достойнство.

Минаха часове, когато на скалата се появи дълга сянка. Това беше човек. Той приседна, извади една арфа и засвири. Над притихналата гора се извиха вълшебни звуци. Стреснат в спокойствието си, вятърът тихичко разбуди езерото и се завъртя около арфиста. Плуваше в косата му, дори закачливо се опитваше да изтръгне арфата от ръцете му. А певецът свиреше и пееше все по-силно, той сякаш се обясняваше в любов на звездите.

Зората постепенно попи мрака и загърна с розовият си воал заспалия върху скалата музикант. В съня си той беше толкова щастлив, че чак слънцето му завидя. А в гората вече всички припяваха неговите песни и разнасяха името – Орфей, Орфей, Орфей…

Още от автора на сайта ни:

„Паметта на дърветата“ от Валери Кирилов