Откъс от пътепис на Никос Казандзакис за Кипър

Публикувано:
14:55ч / 23.05.2021г
Брой прочитания:
267
Брой коментари:
0

В рубриката ни „Творби“ ви предлагаме откъс от книгата с подборка от пътеписи на Никос Казандзакис, която се появи на книжния ни пазар тези дни под заглавието „Пътешествайки“ (издателство „Ентусиаст“).

Превод Николай Костов, под редакцията на Здравка Михайлова.

КИПЪР – ОСТРОВЪТ НА АФРОДИТА

Кипър е истинската родина на Афродита. Никога не бях виждал остров с такова женствено излъчване, никога не бях вдишвал въздух, толкова изпълнен с опасно и сладостно загатване. Обземат ме лека летаргия, дрямка и отпускане на наслада, а на свечеряване, когато слънцето захожда и от морето подухва лекият ветрец и за миг, вляво и вдясно, малките каици започват да се полюшват, а към брега се втурват дечица с жасмин в ръце, сърцето ми се отпуска и се отдава като Афродита Пандемос4.

[4 Αφροδίτη Πανδημος – Пандемос (древногр. „обща за всички хора“) се среща като епитет на древногръцката богиня Афродита. Платон и Павзаний описват Афродита Пандемос (Venus vulgivaga или popularis) като богиня на чувствените удоволствия – Земната Афродита, за разлика от Афродита Урания (Ουράνια Αφροδίτη) или „Небесната Афродита“. В Елида, където се намира древна Олимпия, тя била представена от скулптора Скопас като яздеща овен – бел. ред.]

Всичко, което другаде изпитваш в мигове на летаргия, тук го преживяваш неспирно, усещаш го да те пронизва бавно, дълбоко, подобно дъхът на жасмина: „Мисълта е усилие срещу посоката на живота; душевната екзалтация, будността на ума, настъплението нагоре са големите първородни грехове противно на волята Божия“.

Завчера все още обикалях из планините на Юдея и слушах как от цялата земя се въздига един отекващ безпощаден вик: „Нека бъде отрязана ръката в прослава на Господа, нека отрежат крака, за да танцува вечно“. Сред маранята на зноя пясъкът трептеше, а от планинските върхове сякаш се издигаше дим. Един бог жесток, безводен, без дърво, без жена, се разхождаше и усещаш как костите на главата ти хлътват. Целият живот се мяташе в нажежения мозък като зов за битка.

А сега Кипър лежи в средата на морето, тихо напява като Сирена и успокоява свирепо пламналата от отсрещните планини на Юдея моя глава. Прекосихме неголямото морско пространство между тях и от бойния стан на Йехова за една нощ се озовахме в ложето на Афродита. Вървях от Фамагуста към Ларнака, от Ларнака към Лимасол, като все повече се приближавах до свещеното място на морския бряг, до Пафос, където сред пяната на неспирната, непобедима водна стихия се е родила тази женска маска на мистерията.

Почувствах вътре в себе си ясно да се борят две големи страшни течения: Едното тласка към хармония, към търпение и нежност. Работи спокойно, без никакво усилие, следвайки единствено волята на природата. Хвърляш нависоко един камък, за миг го насилваш да надвие собствената си гравитация, но – радостен – той отново бързо пада. Хвърляш нависоко една мисъл, но мисълта бързо се уморява, негодува в празното пространство, отново се снижава и се пригажда към земята.

Другото течение, струва ми се, е противоестествено. Един невероятен абсурд. Иска да победи собствената си тежест си, да изтреби съня, да избута напред всемира, с камшичен удар.

На кое от тези две течения да заложа и да изпитам хармония, да кажа: това е моята воля, да различа, със сигурност вече, доброто от злото, като поставя в йерархичен ред добродетелите и страстите?

Върху всичко това размишлявах сутринта, когато потеглях от Лимасол към Пафос. Пладне. Пейзажът суров и незабележителен. Рожкови дървета, ниски планини, червена пръст. Понякога един цъфнал нар сред избелялото пладне просветваше и мяташе пламъци, понякога две три маслинови дървета раздвижваха затишието и опитомяваха пейзажа.

Минахме през сухо речно корито пълно с олеандри. Малка кукумявка се бе свила върху каменен мост на пътя, неподвижна, вцепенена, парализирана от ярката светлина. Пейзажът бавно притихваше. Прекосихме едно село, потънало в градини – кайсиите като жълтици, а сред тъмния, плътен листак просветваха мушмулите.

Жените излизаха по праговете тежко облечени, яки. Някои мъже извръщаха глава от кафенетата, други встрастено продължаваха играта на карти. Малко момиче държеше на рамо голяма кръгла стомна изрисувана с примитивни черни геометрични мотиви. Отмести се, скочи на един голям камък, изплашена, но щом ѝ се усмихнах, лицето ѝ светна, сякаш го бе огрял слънчев лъч.

Колата спря. Попитах момичето:

– Как се казваш?

Очаквах да каже Афродита. Но момичето отвърна:

– Мария.

– А далеч ли е още Пафос?

Момичето се притесни, не разбра какво го питах.

– Искаш да кажеш Куклия ли, синко, Куклия5, – намеси се една старица. Там където е дворецът на Кира Родафнуса6. Ето тук, зад рожковите дървета.

[5 Куклия селището е наречено така заради множеството фигурки на идоли намирани там, то е съвременното име на поселението от ново време, до античния град на Пафос, някога укрепен, където се намира и храмът на Афродита – бел. ред.]

[6 Богородица на наровото дърво и лавъра (букв. гр.) – бел. ред.]

– А защо го наричат Куклия, стрино?

– Какво, не знаеш ли? Там, чедо, намират кукли, някакви малки глинени фигурки на жени. Ето, копай и ти и ще намериш. Не си ли лорд и ти?

– И какво правят с тези малки жени?

– Знам ли? Едни казват, че са божества, други казват, че са дяволи. Кой може да ги различи?

– А религията какво казва?

– Какво да каже и тя горката? Да не мислиш, че тя знае всичко?

Тук приказката замря. Шофьорът бързаше, преминахме през селото и отново вляво от нас се ширна морето, безкрайно, тъмносиньо, разпенено. И изведнъж, като се обърнах надясно, видях далеч от пътя, на върха на един нисък хълм, открита полуразрушена крепост с множество сводести прозорци. Досетих се, това бе прочутият катедрален храм на Афродита. Погледнах очертанията на планината наоколо, морето, тясното поле, където са лагерували поклонниците, опитах се да съхраня тази свещена рамка на многоцелуваната, многогърда богиня и да преживея отново видението. Но, както често ми се случва, сърцето ми бе замряло, не приемаше всички тези безплътни фантасмагории.

Шофьорът спря пред една таверна и извика:

– Кира Калиопи!

Малката врата се отвори бързо, на прага се появи и застана за миг кръчмарката.

Никога няма да я забравя. Висока, пълна, около трийсетте, закръглена кокетка, изпълнила цялата врата, тази народна, чаровна Афродита се усмихваше. Шофьорът я погледна, въздъхна леко, и засука младежкия си мустак. После ѝ подметна:

– Приближи се, де, да не би да те е страх?

Тя се засмя и пристъпи през прага. Аз нетърпеливо нададох ухо да чуя диалога. Шофьорът каза:

– Утре да ми приготвиш две оки локум, от най-хубавия.

Тя го погледна сериозно и рече:

– Двайсет и четири гроша, не по-малко.

– Двайсет и два.

– Двайсет и четири.

Мъжът я изгледа, въздъхна отново и рече:

– Тъй да бъде. Двайсет и четири ли? Двайсет и четири!

Сделката бе договорена. Целият пейзаж придоби неочаквана мекота. Тази незначителна кратка размяна на реплики бе разтърсила сърцето ми. Големият храм не можеше да ме развълнува, внушението на прочутия пейзаж, спомените, историческите мъдрости и този кратколетен човешки миг възкресиха в мен, изведнъж, цялата Афродита.

Така радостен поех и бавно се изкачих на свещения хълм. Дивата чубрица, маковете, всички познати, случайно срещани присъщи щрихи на гръцкия планински пейзаж. Дребен овчар, кози, овчарски кучета, добродушно, мъхесто, новородено магаренце, което подскачаше и все още гледаше изумено хората.

Слънцето вече бе изгряло, сенките растяха и падаха върху земята, Звездата на Афродита7 блестеше, подскачаше, търкаляше се надолу по небето. Влязох в пустеещия храм на „Кера“8 спокойно, без никакво вълнение, сякаш влизах у дома си. Седнах на един камък, бях опразнен от мисли, не правех никакво усилие да разсъждавам. Бях леко уморен, леко радостен, удобно разположил се върху камъка. Лека-полека се загледах в някакви насекоми, които се гонеха във въздуха и подскачаха от време на време от трева на трева и се заслушах в сухото-метално стържене на крилата им.

[7 Планетата Венера, Зорницата – бел. ред.]

[8 Импозантно имение, известно като La Cavocle, от епохата на латинското владичество в Кипър, установено след Кръстоносните походи. Построено от династичната фамилия Лузинян (Lusignan), френски феодален род с владения и в Йерусалимското кралство, в Киликийска Армения – бел. ред.]

Внезапно, така както наблюдавах насекомите, бях обзет от загадъчен страх. Отначало не можех да проумея причината, но по-късно изпитах ужас. Както бях погълнат от всичко, се сетих, първо смътно, а след това все по-ясно, за една страшно зрелище, което бях видял в юношеска възраст.

Обикаляйки по обяд из коритото на пресъхнала река, бях видял върху листо от чинар две насекоми да се съешават. Бяха две зелени, стройни, прелестни богомолки. Бавно се доближих до тях, сдържайки дъха си. Но се спрях като закован, изплашен: мъжкото, дребно и безсилно, бе отгоре и се бореше, извърши своята свещена задача, но аз с ужас видях че главата му липсваше. Женската нежно я сдъвка и щом свърши, се обърна отново бавно и откъсна шията, а после и гръдта на мъжкия, който все още здраво вкопчен отгоре ѝ, продължаваше да тръпне и пулсира…

Тази страховита сцена изведнъж изригна в спомена сега сред руините. Синя светкавица прорязваше тази вечер небето и озаряваше сърцето ми. Многогърдата богиня повдигна булото си. При растенията и животните дъхът на загадката е по-явен, отколкото при човека. Те отдадено и неприкрито следват големия Вик. Отъждествяват любовта и смъртта. Когато без глава, без гръд те се борят да победят смъртта, раждайки, в себе си ние със страх предричаме същия вик. Замайването, увереността от загубата, от смъртта, но още и радостта, безумството в гибелта, щурмуването в името на безсмъртието…

Нощта вече се бе спуснала. Един старец ме бе съзрял от отсрещния хълм и слезе при мен. Стоя дълго време зад мен без да се осмели да ме доближи. Но след като ме видя да ставам, протегна ръка.

– Донесох ти, началство, една антика да я купиш.

Положи в ръката ми малък камък, погледнах го, не можех да различа какво представлява. Старецът драсна кибритена клечка. Различих издълбана в него женска глава с боен шлем. И докато преобръщах камъчето, видях, че горната част на шлема изобразяваше обърната наопаки глава на боец. Веднага си спомних за Арес и се развълнувах, замислих се, че по такъв начин Афродита е носила мъжа като украса на главата си. Веднага върнах на стареца камъка, който държах в ръка, и без да искам му казах рязко:

– Махай се. Не ми харесва.

Пренощувах в малък хотел наблизо. На разсъмване ми се присъни сън: държах върху дланта си черна, тъмно-черна роза. И докато я държах, бавно усетих, как тя изгладняло, безшумно изяжда ръката ми.

 

 

Източник: www.evropaworld.eu