Откъс от романа „Дендрити“ от Калия Пападаки

Публикувано:
08:26ч / 18.10.2020г
Брой прочитания:
117
Брой коментари:
0

Камдън, Ню Джърси, САЩ, 1980 г. Дванайсетгодишната Мини остава съвсем сама, след като брат й, проблемен тийнейджър, забъркан с местните банди, изчезва безследно, а майка й умира заради мъката и тревогите, които това изчезване й причинява. По стечениe на обстоятелствата осиротялото момиче неволно нахлува в живота на съученичката си Лито и напълно преобръща сигурното до този момент съществуване на семейството й. Отварят се пукнатини, които не биха могли лесно да се закърпят: корените им се крият в миналото, в илюзията на американската мечта, в пропуснатите възможности и направените избори. Мини и Лито израстват в един жесток и несправедлив свят и времето, подобно на летящи снежинки, ги мами, изплъзва се и безвъзвратно се изгубва – както и те самите с него.

Калия Пападаки (на снимката) създава роман, проследяващ множеството лабиринтообразни пътеки на безкрайното човешко пътуване, в което колкото и да се опитваме да избягаме от миналото и да го обречем на забрава, в крайна сметка то винаги ни настига и определя нашата истинска същност…

Романът проследява перипетиите на три поколения – от 20-те до 80-те години – гръцки имигранти в САЩ, майсторски вписани в канавата на политическата и социална история на Америка от 20-ти век. Главните герои съжителстват редом с италиански мафиоти, ирландски банди, еврейски търговци и други персонажи от времето на Сухия режим.

Книгата е отличена с Европейска литературна награда за 2017 г. Излиза на български в превод на Здравка Михайлова, изданието е на „Изида“.

Предлагаме ви откъс от романа.

Тийнейджърката Лито е дъщеря на Василис Камбанис, второ поколение емигрант, син на  Андонис Камбанис, който емигрира в Америка през 20-те години от малкия вулканичен остров Нисирос в Егейско море.

ΙΙ

Той стиска зъби от болка, а потта студена бразди дланите му, няма да се отърве, но все пак куршумите минаха със свистене на косъм покрай него, не улучиха целта, не обезобразиха плътта, опита се да си поеме дъх, нещо в гръдния кош го задушава, режеща жалба, която не може да излезе, той вдига очи тъй както е паднал по очи и вижда кървава локва на три метра вдясно от себе си и едно неподвижно тяло, препречващо пред него тесния тротоар и минувачите над него, които жестикулират, а и това бучене, което пронизва ушите му, с дясната ръка опипва тялото си, за да напипа болката, но рана няма, и това го плаши още повече, а освен това и мислите, които го мъчат и му тежат, жена му е неподвижна на легло, единственият му син – малолетен, бизнесът му носи дългове и Андонис Камбанис изгубва свяст и отново става деветнайсетгодишен, чужд сред чужди. Двайсет и два дни бяха необходими на презокеанския кораб, за да стигне до предназначението си, и когато „Патрис“ ги изплю на сушата, хиляди триста души струпани в Кастигари[1], датата беше 7 ноември и валеше лапавица, той плю три пъти на земята като заклинание против уроки, беше обещал това на майка си, която имаше чудати приумици и казваше, че само с наплюване и силом намирал човек прокопсия и пускал корени и благоденствал на дадено място. Когато кракът му стъпи в Ню Йорк, към него се присламчи един жилест негов земляк от Родос, уж щял веднага да му намери работа, разбира се срещу заплащане, той го уверяваше разписвайки се и с двете ръце, че доларите му – макар и малко – щели да хванат дикиш и след като ги пъхна в джоба на панталона си с широкия маншет, му намери стая, която да сподели с други четирима в малък хотел, който повече приличаше на тенекиена барака, и му определи среща на следващия ден, в същия час, два пресечки по-надолу, написа му и адреса на един лист „ъгъла на „Бродуей“ и „Франклин“ и кого да потърси, ако се забавел самият той, „Змерлис“, повтори му, натъртвайки двойно на „р“-то, потупа го по рамото заговорнически и както се бе появил, така и изчезна, казвайки му поверително малко преди да се изпари, че се бил озовал в правилната страна в правилния момент и че тук в Америка имало и такива, които плащали добре и се намирала сигурна работа за млади, умни и амбициозни като негова милост хора, а после му намигна и се изгуби бързо в гъстия мрак на града, който никога не спеше и вече будуваше в мръсните тесни улички с лоша слава.

Родосчанинът така и не дойде на срещата им, бързо се разбра, че и никакъв Змерлис не чакаше да го посрещне, само две-три опърпани хлапета, я имаха, я не дванайсет-тринайсет години, седяха кръстато по ъглите на улицата, размахвайки четки за обувки и вакса и лъскаха от време на време калните обувки на минувачите, целият Ню Йорк бе една безкрайна строителна площадка, където се строяха общински обекти и многоетажни сгради, за да подслонят многолюдната мечта, която в схлупените бараки и в затлачените улици губеше блясъка си и бе впримчена в „три цента за чифт, пет ако сте семейна двойка“ и Андонис Камбанис, който вече осланяше надеждите си на някакво чудо, не можеше да повярва, че неговите двайсет долара бяха отлетели яко дим, едва що кракът му беше стъпил в Новия свят и вече го бяха изпързаляли, умът му не го побираше как бе могъл да сгафи така, стана му криво и той се поогледа да види как би могъл да намери правда, с оскъдния английски, който говореше – едно „добър ден“ умееше да каже, „извинявай“ и „благодаря“, и тях със зор премяташе в уста като горещ картоф, къде, как и на кого ли можеше да обясни патилата си? Тогава го забеляза италианският мафиот, който се разхождаше из подведомствените си владения, десет пресечки над „Бродуей“ и пет западно от улица „Хъдсън“, беше дошъл да прибере парсата от ваксаджийчетата, видя го, че беше новодошъл и може би опасен, кой знае, веднага го заговори на сицилиански да разбере колко му сече пипето и схваща ли нещо от бизнес, дали впрочем заради суховатия му мургав джинс, който издаваше сроден произход от италианския Юг, те размениха две-три думи, които не доведоха доникъде, накрая се разбраха с гримаси и жестикулиране, а когато Камбанис извади и му показа италиански документи и паспорт, като териториално подплатени акредитивни писма за временно „бащинство“ обгръщащо Додеканезите под крилото на договора от Уши[2] от 1912-та, италианецът без да губи никакво време го посрещна с „добре дошъл“, гарантира му покрив над главата още от същата вечер и работа, стига той да му свършел някакви дребни неща останали недовършени в Хелз Китчън[3], но Андонис Камбанис вече си бе научил урока, добрини и услуги без немедлено последващо възнаграждение той нямаше да прави никога и на никого повече и така пътищата им в някакъв момент се разделиха, но не завинаги.

Половин месец по-късно по съвет и поощрение на един мияч на чинии от Сули[4] Андонис Камбанис се намираше в щат Ню Джърси и работеше в Камдън за Ню Йоркската корабостроителница, като оксиженист в цеха където се правеха заготовките и печелеше по двайсет и два цента на час, които му осигуряваха екзистенц минимума – микроскопично стайче в „Морган вилидж“ на улица „Съливан“, две порции студена храна на ден приготвени от предишната вечер от полската му хазяйка и разходка в неделя из некартографираните от него източни предградия на града, в германоезичния Крамър Хил и еврейските квартали Марлтън и Парксайд, които се мият обрамчени от начупеното течение на притока Купър, тъй като новопристигналият от Нисирос все още не говореше езика, разходките му бяха самотни, а парите в джоба му оскъдни, и от време на време се поспираше зяпнал като шаран дървените къщи с четиричленните или петчленни семейства, витрините на сладкарниците, които продаваха сиропирани сладкиши и сладолед в насипно състояние, синагогите и пълчищата ортодоксални евреи със симетричните черни пейси и кошерните ресторанти с апетитните картофени крокети и украинските гулаши.

С другите гърци той вземане-даване нямаше, впрочем те бяха малцина и разпръснати из кварталите, като маковете, които цъфтят пръснати сред полето, и това бе така понеже все още не съществуваше енория да ги събере на три-четири улици, а оттам да тръгнат да се разпростират на концентрични кръгове из града, разбира се, неизменно наблизо беше Филаделфия, където имаше поне две православни църкви и паство от хиляди вярващи, и така през един различен от другите неделен ден, когато сън не го ловеше, Андонис Камбанис стана още преди да е съмнало и се качи от пристанището в Купър Пойнт на първия сутрешен ферибот, прекоси река Делауеър с корабчето и отиде да се черкува в „Свети Георги“, на 10 септември 1922 година, заедно с триста негови разтревожени сънародници, които тихо си шепнеха между молитвите и молебствията за онова, което се случваше в Мала Азия, публикувано предишната вечер на първа страница на неделния брой на „Ню Йорк Таймс“. Той имаше лошо предчувствие, което не можеше да подреди сред сметките и в мислите си, едно мрачно и болезнено знание, което премазваше гърдите му, и колкото повече времето минаваше, толкова повече то се превръщаше в увереност, че в неговото бъдеще връщане назад нямаше и че трябваше да подреди живота си и да успее тук, на това непознато и чуждо място, връщане назад нямаше. Същата тази сутрин неговата петдесетгодишна майка си отиваше спокойно от сърце и от мъка в съня си, а Андонис Камбанис научи с три седмици закъснение, че братовчедите му на Нисирос бяха поели разходите по погребението и за да бъдат компенсирани за заема, който им дължеше, те щяха да продадат единственото, което му беше останало – бащината му къща. Той беше двайсет и двегодишен, сирак без майка и без баща, без дом и роднини, в град чието име не носеше спомени, а само настояще, и тогава вътре в него се случи нещо ненадейно, смъртта на майка му го освободи от чувството за вина, което го дърпаше назад, тъй като несретникът неизменно мислеше за завръщането си, а парите, които заделяше настрана, броеше и ги пресмяташе до последния цент, всеки долар, който беше напъхван в плика под дюшека го приближаваше към майка му, към земята която щяха да купят, за да я обработват, и към каменните терасирани зидове по склоновете, които щяха да изградят, смъртта й го завари с трийсет и два долара и петдесет и три цента, които никога нямаше да бъдат употребени по предназначение, и седмица след това той открадна един час от работа и отиде до универсалния магазин на Котликоф и след като блужда три часа покрай стелажи и витрини, си купи хубав костюм и чифт кожени обувки и това бе първият разточителен разход който направи в живота си, халал да са парите, според разбирането на всеки американец човек беше онова, което се опитваше да стане, а в края на краищата икономисаното беше за да бъде похарчено, трябваше и той на свой ред да намери куража да се сбогува с миналото си и да успее да стане някой, някой друг.

Седмиците обаче минаваха и Андонис Камбанис си оставаше същият, може би защото бе човек затворен, пестелив на приказки и премерен, закупеният костюм висеше необличан в еднокрилия гардероб, а градът отвън пред прозореца се простираше до предградията, натруфени сгради бяха построявани само за няколко месеца, музикалните клубове кипяха от танци и радост от живота, нови имигранти се стичаха, за да спомогнат в увеличаващото се производство, старите изискваха и претендираха за по-добри заплати и надници, парите бързо преминаваха от ръка на ръка и натрупваха състояния, жените получаваха право на глас, а викторианският морал издъхваше в нелегалните свърталища на запои с уиски и танцувайки чарлстон и шими[5], в отгласа на касапницата на Първата световна война увенчал с отпечатъка си една бляскава и носеща надежди епоха. А докато неоновите светлини се отразяваха в локвите и премигваха пред увеселителните заведения и киносалоните, а хората се редяха на опашки, за да се забавляват до зори, Андонис Камбанис се мъчеше да проумее къде бе сгрешил и защо живее без никаква надежда в срамна беднота, защо парите никога не му стигаха за наема и хазяйката всяка сутрин бе кисела и недоволна, защо разходите неизменно са текущи, а приходите пропуснати. В корабостроителницата издържа три проточени зими и две лета, а трудът беше суров и условията безотрадни, парите броени и още по-малко и от това за онези, които говореха езика нескопосно; в началото на четвъртата зима, беше краят на септември, хазяйката полякиня му съобщи, че била намерила по-добър наемател, арабия и добър платец, и щяла особено да го оцени, ако си съберял нещата и й опразнел стаята до края на седмицата. Същата сутрин му отне половин час да натъпче всички свои притежания в куфар от довоенните години, който бе принадлежал на чичо му, облече за пръв път новия си костюм, остави два наема неплатени и пое по улиците. Денят бе сив, от онези в които не се провижда небесната синева, облаците се носеха ниско и прегръщаха пушека от фабричните комини, а Андонис приличаше на сутрешен сякаш не от този свят силует, изгубил пътя и крачката си, и обикаляше в кръг един и същ строителен квадрат с овехтелия куфар в ръка, отново и отново, докато не се мръкна. Беше късно и нощта го свари западно от крайбрежната улица Уотърфрънт да се скита между каменни къщи със залостени входни врати и изгасени светлини, контурът на градската панорама на Филаделфия трептеше насред водите на Делауеър, улиците бяха пусти и зле осветени, снегът се сипеше меко и трупаше върху асфалта, а Андонис Камбанис с кафявия куфар в ръка намери убежище под козирката на вратата на една затворена бакалница. Дрямката, която го връхлетя и сладко го обори, го потопи в топли сънища, очите му се притвориха и устните му побеляха, той стана едно със снега и белия пейзаж, докато продължително грубо разтърсване не го върна към живота и устните му не вкусиха и не всмукаха най-силното домашно бренди, грапата-убиец, която и мъртви възкресява. Андонис Камбанис се бе свестил напълно, освен едно временно изтръпване на ръцете и вледеняване, което усещаше сякаш на голо върху кожата си като треперене, когато сред конвулсивни жестикулирания и чудати шеги, разбра че се бе събудил в предверието на погребална агенция и бе заобиколен от изработени от абанос ковчези, кръстове и Деви Марии и първото му движение и реакция бе да се прекръсти три пъти преди да е припаднал за втори път.

Свести го ръка на жена на средна възраст, която попи потта от лицето му и му даде да пие вода със сол. Той отвори очи и уютната атмосфера, горящият в огнището огън и миризмата на готвено извикаха в ума му спомена за майка му и той тихо заподсмърча.

 

[1] Елис Айлънд (Ellis Island) е известен сред гърците и като Кастигари. – б.авт.

 

[2] Додеканези (означава „дванайсет острова“) са група гръцки острови в Егейско море, недалеч от югозападния бряг на Турция. Най-големият от тях е Родос, в състава им влизат също Патмос, Карпатос, Нисирос, Астипалеа, Лерос, Кос и др. В периода 1911 – 1947 са територия на Италия, по силата на договора от Уши между Италия и Османската империя (Treaty of Ouchy) от 1912 г., известен и като Първи Лозански договор, за разлика от Втория лозански договор (1923). – б.пр.

[3] Хелс Китчън (Hell’s Kitchen) е квартал в Уест сайд, Манхатън, Ню Йорк. До 70-те години на двайсети век е бил смятан за бастион на бедняшките слоеве и работническата класа на американците от ирландски произход. Свързан с организираната престъпност от времето на Сухия режим, когато е служил като убежище за контрабандно търгуващите със спиртни напитки. – б.пр.

[4] Сули – историческа и географска област в Централен Епир, със сурова планинска природа. – б.пр.

[5] Американски танц от двайсетте години на двайсети век с разкършващи движения от рамената надолу. – б.авт.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

Източник: Издателство "Изида"