Откъс от романа „Роб“ на Сергей Минаев

Публикувано:
11:02ч / 31.05.2015г
Брой прочитания:
152
Брой коментари:
0

Издателска къша „Персей“ ни предостави откъс от новия роман на култовия руски автор Сергей Минаев „РОБ“, който вече е в книжарниците.

Повече за произведението може да прочетете в сайта ни: Романът „Роб“ – новият хит от Сергей Минаев

Предлагаме ви и кратката анотация от издателството за творбата:

С присъщия си цинизъм и бруталност Минаев ни показва разложението на големите корпоративни структури, безхаберието, което цари на всички нива, превъзходството на личния интерес пред фирмения и пълната неангажираност на служителите, които правят крупните руски дружества едни колоси на глинени крака. Но всичко това всъщност изобщо не е пагубно в годините преди финансовата криза – корпорациите реализират печалби, директорите строят къщи и карат висок клас автомобили, мениджърите се радват на бонуси и на още някои „допълнителни” придобивки, като присвояване на част от фирмените пари, които минават през тях.

Александър Исаев се научава да прогресира в стъклената сграда, прекарвайки все повече време в социалните мрежи и осигурявайки си стабилен паричен поток, макар и с ясното съзнание, че от него нищо не зависи и никой не знае името му. Личният му живот е в пълен синхрон с липсата на смисъл в кариерата му.

Но нещата се променят. Светът е изправен пред най-опасната криза от времето на Голямата депресия. На Исаев предстоят интересни събития и житейски уроци, за които за съжаление няма как да бъде подготвен.

“   “  “
За всяка мечта винаги се намира по една Mastercard,
а човешката глупост е безценна.
В моя органайзер бяха записани рождените дни на всички
директори на детски градини, на всички домакини на учили-
ща и на отговорниците на различните групи продавачи по па-
зарите. И то не само техните, но и на шибаните им мъже, на
шибаните им деца и на шибаните им заместници. И на тези
дати всеки път им изпращах цветя, бонбони, коняк или играч-
ки за малолетните им копелета. С картичка, която подписвах
от името на нашата славна компания. Макар че картата на
славната компания едва покриваше и половината от тези раз-
ходи. Останалото го доплащах аз. Бях smart creative , „създа-
вах топли отношения“, „влизах в най-тесния кръг“, „предраз-
полагах към общуване“, „ставах близък приятел“ и други та-
кива неща, записани в корпоративните правила за продажби,
които изобщо не ми помагаха. Помагаше ми само едно – ом-
разата. Мразех клиентите си и само благодарение на това ус-
пявах толкова успешно да им пробутвам продукцията ни. А
докато гледах мургавите им лица, докато се взирах в перхи-
дролените им коси и оглеждах торбестите им сака и износе-
ни обувки, си мислех, че след година, най-много след година
и половина неминуемо ще сменя позицията си. Всеки един от
тях ми изглеждаше като стъпало в кариерата ми. Като мал-
ко нащърбено стъпалце на име Вахид или Раиса Андреевна.
Мислех си за онзи ден, когато повече нямаше да виждам
гадните им мутри. Когато, седнал в новото си, пък макар и
купено на кредит BMW, щях да обиколя предишните си ра-
ботни места. Представях си как щях да отида в шибаното
„Каюм Заде“ ЕАД, щях да вляза и щях да предложа на отго-
ворничката на павилиона Алина, която беше любовница на
собственика, да ми духа. Не безплатно, не. А срещу пет хиля-
ди рубли. „Да духаш на собственика на BMW и шеф на мос-
ковските продажби на такава корпорация за теб е един добър
challenge , миличка. Какво? Не знаеш значението на думата
challenge или пет хиляди са ти малко?“. Да, точно така щях да
ѝ кажа. Точно така. Но на този етап духах аз. На всеки от тях.
С надеждата, че в бъдеще корпоративните богове ще ме въз-
наградят с един висококачествен минет.
Когато поех длъжността мениджър на отдел, се сдобих с
петнадесет подчинени, двама от които бяха в болнични, три-
ма бяха излезли в студентски отпуск (от който двама тъй и
не се върнаха), а останалите десет бяха пъстра сбирщина с
осмокласно, в най-добрия случай с десетокласно образова-
ние и една камара тренинги за продажби зад гърба си. Ала
нито едно от тези обучения очевидно не бе оказало нужния
ефект върху скъпоценните ми служители. Можеше да се ра-
боти само с три четиридесетгодишни жени, които влачеха се-
мействата и впиянчените си мъже на гърба си и затова бачка-
ха като прокълнати. Всъщност както и аз. Освен това имаше
и двама възпитаници на хуманитарни вузове, в чиито очи все
още мъждукаха отблясъци от кариерния пламък. Общият им
сбор беше петима души. И на практика аз вършех всичко сам
вместо останалите, тъй като установих, че беше невъзможно
да ги науча или да ги принудя да работят. Глобите и отряза-
ните премии не помагаха, защото заплатата от 25 хиляди руб-
ли им беше напълно достатъчна да живеят и да си купуват пи-
ячка. Повечето от тях не подлежаха на административни съ-
кращения. Понеже въпросните бездарници бяха защитени от
Кодекса на труда. От време на време уволнявах едни вампи-
ри и наемах други, но новите бяха още по-зле. В крайна смет-
ка зарязах ротацията и реших да работя с лайнения матери-
ал, с който разполагах.
И всеки ден поях тези свине с кладенчова вода. Първо се
опитвах някак да разнообразя заседанията, като им подна-
сях интересни факти за развитието на пазара на играчките в
други държави, като давах примери за креативен подход към
продажбите и им представях в сбит вид обученията, през кои-

то бях преминал самият аз. Но всичките ми номера се удря-
ха в бетонната стена, която кравешките очи на служители-
те ми издигаха. Старанията ми да изградя нормални отноше-
ния и да ги науча поне на нещо им изглеждаха като някакво
забавление, което им даваше възможност да се откъснат от
всекидневната рутина. Като нещо средно между лекар, кой-
то се е отзовал на повикването ти, защото имаш служебна-
та застраховка и бабичките, които продаваха билети за теа-
трите от уличните будки и непрекъснато вдъхновено разказ-
ваха за премиерите, на които нито една от тях никога няма-
ше да отиде…
Полагах огромни усилия да превърна процеса на продаж-
бите поне в някакво подобие на игра – организирах конкур-
си с награди във вид на билети за футбол или карти за нама-
ления в ресторанти (като купувах всичко това със собствени-
те си пари). Озлобен от липсата на резултати, преминах към
драконовски мерки на управление, като ги карах да пишат ог-
ромен брой отчети, правех извънредни заседания и орязвах
отпуските им. Но освен ответна злоба и две молби за напус-
кане „по собствено желание“ тъй и не постигнах нищо друго.
Неслучайно ги наричахме добитъци…
В крайна сметка се примирих и започнах тъпо да копирам
стила на управление на нашия началник – упражнявах брута-
лен натиск, създавах си любимци, нагнетявах напрежението
и от време на време се правех на пич. Както сочеше практи-
ката, това се възприемаше нормално.
След традиционните дрънканици за това колко важни са
нашите резултати за цялата дирекция, за необратимия про-
вал на годишния план и за смяната на целия състав, която
ще последва, преминах към текущата ситуация. Посочих ци-
фри от миналата година в сравнение със сегашната, показах
графиките на движение в другите отдели, размахах листове
с анализи за всяка група от стоки, негодувах, взривих възду-
ха с въпроси, които не получиха отговори, и заплаших слу-
жителите с възможно най-песимистичните прогнози. Общо
взето говорих около двадесет минути. А след това преминах
към личните показатели. След като наритах всеки поотделно,
включително и онези три жени, чиито показатели винаги съ-
ответстваха на плана, накрая им предложих да зададат въпро-
си и да изразят желанията си.
Клетката умря. По лицата на служителите се четеше гнев-
но съчувствие. Нещо от сорта на „пич, разбираме, че планът
ти гори, но защо си се лепнал за нас?“. С всяко следващо за-
седание на тази тема въпросите и желанията ставаха все по-
малко и по-малко. С ужас очаквах деня, в който след моя емо-
ционален монолог никой нямаше да ме попита нищо. Дори
нямаше да се закашля, нямаше да си погледне часовника и
нямаше да прояви никаква емоция. Просто не можех да си
представя как щях да приключа такова заседание. Може би
трябваше да започна да говоря отново? Но това беше глупа-
во. Или да се опитам да разприказвам всеки поотделно? Това
беше невъзможно. Или пък просто да се сбогувам и да изля-
за? Тогава как, по дяволите, щях да започна следващото засе-
дание? Направо с „довиждане, колеги“, така ли? Но по прин-
цип можех да разбера моите колеги. Че какво имаше да се го-
вори? Пазарът се сриваше. И ние не можехме да направим
нищо по този въпрос. Това го знаеха всички, включително
и Лвов. Включително и аз. Включително и подчинените ми.
Просто сега беше мой ред да им набивам канчетата. Прибли-
жавах се към задънената улица стъпка по стъпка. Страхът,
който ми навяваше тази тишина, ме парализираше.
Та нали ние имахме перспективи, устойчив растеж, здра-
ви семейства, стабилни доходи и карти на привилегировани
клиенти във фитнесите. Ние имахме всичко, макар че всъщ-
ност нямахме нищо. Ние бяхме осреднени, стандартизирани
и използвани от Системата хора. Хора, които са определили
не само собственото си бъдеще, но и бъдещето дори на вну-
ците и правнуците си. Армия бездарници, обречени на ста-
билност. Нашата посредственост ни бе дарила с това право.
Ние бяхме стотици хиляди човешки лица, разменили свобо-
дата си срещу потребителски кредит. Нашето нищо беше на-
шето всичко.

Източник: ИК "Персей"