Валери Кирилов по образование е юрист с интереси в областта на историята и литературата. Има публикации в пресата, сътрудничил е на в. „Българска армия“. Във Военно-исторически сборник е публикувана негова научна студия за войната на България и Византия през 917 г. Занимава се и с рисуване. Илюстрацията към настоящага публикация е негова.

Публикуваме импресията му

Паметта на дърветата

Валери Кирилов

Бе мразовита зимна утрин. Сух студ. Отдавна не бе валяло. Той реши да се поразходи из гората над селото. Дърветата ясно се очертаваха на синеещото небе. Без сняг или зеленина, правите стволове на буките приличаха на гъста войска, строена за бран. Докато вървеше по стария път нагоре, изведнъж се натъкна на стълбище. Стълби, каменни стълби, позеленели от времето.

Започна да ги изкачва. Стълбите се виеха сред  дърветата, но след малко изронените стъпала изчезнаха в нищото. Сякаш се разтвориха в бурените и мъховете. А на него му се стори, че старото стълбище всъщност бе удавено в забравата на времето. Той се сети, че някога тези стълби водеха към една поляна в гората. Там десетилетия наред хората от селото се събираха за всеки празник, правеха се гощавки по случай сватби, кръщенета, юбилеи. Събираха се за Първи май, 24 май, а всяка неделя се играеха хора с духова музика…

Сега поляната бе неузнаваемо обрасла в храсти. Мъртвило и пустош. Над главата му няколко високи дъба бяха сплели клони, като свод на причудлива горска църква. Тогава неволно в него си събудиха вечните стихове на Омар Хайям: „Но где сте вий, защо под сводовете вечни не чувам ваште песни, жени и вино, вино и жени?”…

Изпълни го странно и, в същото време, тъжно усещане. Винаги, още от дете е чувствал, че дърветата имат памет. Особено в тази стара гора. Тук дърветата бяха ветерани. Какво ли не бяха видели? Стари хайдути, набези на черкезите, които са имали свой лагер в близката скална църква, търговски кервани, годините на местното ТКЗС, камионите с възторжени и ентусиазирани млади хора, вярващи в своя идеал. Но нима паметта не трябва да се споделя, нима не трябва да се разказва? Нали за това е памет – да се помни!

Гората някак си бе тъжно смълчана. Като малък знаеше, че щом зашумят дърветата, значи те разказват, споделят. А сега, въпреки лекия ветрец, гората стоеше достолепно безмълвна. Защото просто нямаше на кого да разкаже. Това прозрение сви сърцето му. Та в селцето бяха останали една шепа хора. А някога дърветата и хората живееха в хармония, всеки своя си живот, и дърветата имаха какво да помнят и на кого да разкажат. А сега сякаш бе безвремие. Какво да помнят от днешното време? – сепна се той. Какво да помнят и на кого да разкажат?

Дърветата все още бяха много и таяха в себе си безброй истории. Но ги нямаше хората, които да ги чуят. В селото бяха останали уморени старци, които по това време не излизаха много, много. Нямаше ги някогашните стада от овци и кози, които с жизнерадостен звън огласяха околните землища. Нямаше ги тракторите и камионите, които кръстосваха тия гори, а ръмженето на моторите им се сливаше с песните на отиващите или връщащи се от работа хора. Нямаше ги синовете, дъщерите и внуците. Всички бяха заминали по големите градове. Най-вече – в далечни земи. А дърветата – смълчани. Кората им – напукана и нащърбена от спомена за прастари истории. За да ги чуеш обаче, трябва да си сред тях.

Свел глава, сякаш се извиняваше, че безпокои  гората, той се спусна надолу. На връщане пак се спря до каменните стълби. Въздъхна и изпита чувството, че това напукано, изронено и водещо наникъде стълбище бе неговият живот.

Когато вече излизаше от гората, изведнъж дочу лек шум. Шумът на родната гора. Обърна се и се вслуша. Зашумяха буките и дъбравите. Тихо и нежно, като приятна, старинна песен. Изглежда ветераните се посъбудиха и, видели че имат посетител, разбъбриха се. Говорят ми, каза си той. И леко се поклони. А после прошепна: „Сполай, мила моя горо, аз винаги ще помня!“

Огледа се, почувства твърдостта на земята под себе си, вдиша с пълни гърди свежия, примесен с миризма на влажен мъх, въздух и заслиза към селото.

 

Източник: www.evropaworld.eu