„Перли и роботи“ – разказ от Галя Кларк

Публикувано:
06:54ч / 04.05.2019г
Брой прочитания:
435
Брой коментари:
0

Галя Кларк е българска журналистка и преводачка, която от 9 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска дисертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. Членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк.

Поредният неин разказ, който публикуваме, е

Перли и роботи

Галя Кларк

Роза вървеше по улицата – беше чудесен ден, но тя не срещна хора навън. Лицето й криеше разочарование; цялата ситуация започваше да се превръща в бреме за нея – без работа или приятел, с някакви, така наречени приятели – от интернет – а фактически случайни хора.

Майка й сега бе доста възрастна, съветите й не бяха приложими към днешния свят, към 2069 година. Задачата да общува с хора, каквито и да са те, в реалния свят, в днешно време беше сложна като висша математика. Когато Роза бе болна, тя посещаваше онлайн здравната служба и си говореше по скайп с джипито –  той й даде препоръка за болничен преглед, болницата я прегледа чрез онлайн въпросник и й изпрати по интернет план за лечение.

Когато трябваше да пазарува, посещаваше онлайн магазини и правеше онлайн поръчки. Градът бе като мъртъв, почти никой не се разхождаше в него, само възрастни хора с бастуни, които все още помнеха, как когато са били на по 30 и 40 години, са се срещнали за първи път с виртуалната реалност. Хората не знаеха какво да правят с живота си. Безработицата бе над 95%, браковете бяха драстично намелели, разводите също бяха рядкост. Всеки си стоеше по стаите и контактуваше виртуално с външния свят.

Бавно и провлачено тя влезе в заличка на третия етаж на бизнес сградата. Тук  Роза трябваше да срещне едни реални хора и да си поговори с тях. Срещата бе договорена онлайн. Десетима седяха около маса и един по един се опитваха да говорят – ръждясали гласове, равни интонации. Тя ги наблюдаваше внимателно, не бе ентусиазирана да общува с тях. Дори още по-зле, подозираше един от тях, че е шпионин на властите. Някак приличаше на андроид с изкуствен интелект. Едно дете отчаяно опитваше да излезе да играе навън, но за момента се заигра под масата. Четиригодишното русо момиченце си приказваше и пееше, докато чакаше татко си. Баща му се потеше, опитваше се да изрази гнева си: искаше да работи, да бъде полезен на обществото, но работните места бяха толкова малко, главно за хора, които разбираха последните технологии. Държавата осигуряваше доход за неработещите, но психическото здраве на нацията не бе в блестяща форма.

Срещата беше провал – Роза не искаше да общува с нито един от тези хора. Тя дори не каза нищо, само слушаше. Никой не се интересуваше от живота й. Като се прибра, веднага прегърна кучето си Елза, нейната радост. Но то изглеждаше уморено и дори болнаво.. По цифровата телевизия вървеше съобщение за беглец от психиатрията, който искал да промени света като изключва тока. Прерязвал жиците и оставял хората без контакт със света. Доставките в тези райони без ток замирали, докато заработят резервните генератори. Хората трябвало спешно да се спасяват – не можели да разчитат нито на лекарска грижа, нито на храна и вода, та нали доставките се приемат виртуално..малцина днес си готвеха или имаха малки запаси храна в шкаф или хладилник. Тези вещи са в музея вече.

Би било чудесно, ако беглецът дойде и пререже жиците в нейния квартал. Ще е голямо забавление, помисли си Роза. Ще дойдат от полицията, лекари и пожарна… живи хора… А може и да са андроиди, кой знае. Би било чудесно, ако няма ток – да, ще  е проблем с храната и водата, но пък всички ще наизлязат пред къщи и блокове, за да обсъдят какво става..И ще си струва да види съседка, която пули очи и прави физиономии. Или да чуе някой да псува и да крещи ядосано, е, такова удоволствие не е и сънувала.

На сутринта Роза видя, че кученцето й е като безжизнено, само очите му изразяваха тъга.  Тя веднага потърси бърза помощ за домашни любимци в интернет. Уви, онлайн линията бе претоварена, мрежата бе като блокирана, нямаше достъп до видеовръзките с ветеринарните служби. Роза си спомни, че в нейния район има ветеринарен кабинет и реши да отиде с кученцето направо там. Кабинетът му не беше близо до нейния квартал, но все едно, тя трябваше да направи каквото е нужно. Имаше риск да е затворено и връзката да е само виртуална.

– Какво му има на това сладурче? Излежда някак изтощена – каза ветеринарят, който я прие почти веднага. Та как иначе, Елза бе единствената му пациентка тази сутрин. Роза се почувства някак неестествено щастлива, само от приятно звучащия глас на човека.

– Не знам, докторе. Тя е така от снощи, не иска да яде..

– Не се притеснявайте. Утре ще е по-добре – усмихна се ветеринарят.

– Може ли да ви попитам, бихте ли дошъл с мен да разходим Елза, когато тя се оправи? – каза Роза и не можеше да повярва, че е произнесла тези думи.

– Разбира се, чудесна идея! Не съм виждал реален човек от месец!

Роза погледна ветеринарния лекар право в кафявите му очи, поразена от смелостта си. Ами да, истински човек, с леко изкривен нос наляво… Ще е интересно да си говорят, какво ли мисли той, в кои виртуални групи участва, за кои виртуални партии гласува… Интересно, дали си има реален домашен любимец?

Прибирайки се от ветеринаря, пред очите на Роза се изпречи дангалак – с много старо, винтидж яке от деним. Разбра веднага, че това е спирачът на ток.

– Какво правиш тук, красавице? Бягай, преди да са те заплюли – и самият той хукна – бягайки от невидимите си преследвачи.

Роза се замисли – напоследък общестото проявяваше нетърпимост към хубавите жени и мъже, смяташе се, че достатъчно дълго те са били привилегировани да постигат всичко лесно, чрез красотата си. Всяко приятно лице днес бе посрещано с жлъч. Някои опитваха да се загрозяват с подходящ грим, да изглеждат гротескно, за да им върви.

Роза се опитваше да подтиска красотата си, да не бие на очи. Иначе рискуваше да я обиждат непознати – с думи, ако са невъзпитани, или с предизвикващи погледи. Тя не се гримираше, за да не я обвиняват в „старомодност“.

След няколко дни, когато Елза се оправи, Роза се срещна с ветеринарния доктор. Двамата се разходиха покрай Перловската река – перли блестяха по протежението й като огромно украшение. Преди 20 години тогавашен столичен кмет ги бе сложил, разкрасяването бе невиждано. Крадци нямаше, никой не се интересуваше от лъскави неща – от перли, скъпоценни камъни, злато… напротив – с времето те бяха загубили стойност. Двамата се наслаждаваха на гледката, а Елза търсеше ли търсеше други живи души, искаше да полае на друго кученце, но не би.

Двамата вървяха и с лекота, без смущение и запъване, разговаряха и жестикулираха. Роза бе възхитена от ерудицията и емоционалността на д-р Василев. Младият ветеринар пък бе пленен не само от кученцето, но и от ресниците и къдриците на Роза.

– Може ли да ги докосна, къдриците ти, не вярвам, че са истински..Дали не са коса на андроид? – пошегува се докторът.

С леко смущение и набрала смелост, Роза заяви, че не вярва да слагат такива трудноуправляеми коси на роботи.

След дълга разходка стигнаха до площад „Батенберг“ и бяха учудени от скандиране на лозунги от малка група протестиращи, със старомодни плакати. Около 50 души.

„Не искаме електронно правителство“, „Роботите – в ада“, „Технологиите не са напредничави, а назадничави“ – разчетоха с невярващи погледи двамата.

– Елате с нас, вие сте от нашата „порода“, заяви девойка, облечена в подчертано ретро от началото на 21 век и погали кученцето Елза.

Двамата се погледнаха и очите им внезапно решиха „Защо не?“ – та нали те самите се чувстваха бунтари. Някой сложи старомодна трибуна. Откъде ли я бяха изровили, учуди се Роза. Появи се и оратор – очилат младеж с червен шал. По това време очилата изобщо не бяха необходимост, а по-скоро послание за интелектуален заряд. Ораторът се оказа историк, който не можеше да понесе новото общество – общество, в което роботите бяха новите колеги. Отдавна бе отминала епохата, когато те бяха просто помощници в металообработването, при събиране на реколтатата в селското стопанство, или екзотични домашни машини като „Алекса“ от 2018 година.

В наши дни изкуственият интелект бе наравно с човешкия. Близко бе времето, когато човешкият щеше да отстъпи. Но може ли да се кодира софтуер с емоции в андроида? Как той би заместил напълно човека? По този въпрос от десетилетия се пробваха учени и журналисти, и все още нямаше задоволителен отговор. Мнозина си спестяваха мисленето, а по най-прагматичен начин програмираха роботите – „Не са им нужни емоции“ – смятаха авторите им. Е, да, но скоро се наложи да се мисли за роботи учители, възпитатели.

Историкът с червения шал разказа за бунтовете на лудитите, когато текстилни работници въставали и чупели новопоявилите се машини в Англия, през 1811 – 1813 година. Речта му припомни огромния възторг при появата на роботите, припомни за работата на фантастите, за Карел Чапек, създател на думата робот, и за Айзък Азимов – на законите в роботиката. Действителността бе сурова – производството бе изцяло „окупирано“ от роботи – те бяха по-евтините и по-ефективни работници. Бъдещето бе неясно.

„Долу автоматизацията и роботизацията“, приключи ораторът.

Роза и д-р Василев се поизмориха от протеста, свърнаха в една уличка и влязоха в кафе. Андроиди сервираха и поръчките идваха от роботизирани машини. Кафето бе почти изчезнало като напитка, трудна култура за отглеждане бе. Всички пиеха някакъв заместител на кафе от цикория. „Инка“-та от 70-те години на 20 век бе възкресена.

– Роза, как ти се стори протестът, речта на оратора? – попита я Павел, както се оказа, че е малкото име на доктора.

– Мисля, че има необходимост от подобни протести, за да издържим. Въпросът е – къде са останалите хора? Защо само 50-ина са на площада? Другите какво правят, като и без това нямат работа?

– Да, и аз съм солидарен с исканията им. Роза, следващата ни среща трябва да е в Историческия музей – ще ни е интересно.

– Да, чудесна идея за музея! Как ми се иска да живея в 20 век! – усмихна се Роза.

Още от авторката на сайта ни:

„Статуетката“ – разказ от Галя Кларк

„Окото на фазана“ – разказ от Галя Кларк

„Шампанското“ – разказ от Галя Кларк

„Тайната стая“ – разказ от Галя Кларк

„Звезди и лед“ – разказ от Галя Кларк