„Петелът Пепи и други селски работи“ – разказ от Галя Кларк

Публикувано:
07:53ч / 14.04.2018г
Брой прочитания:
438
Брой коментари:
0

 

Галя Кларк
Галя Кларк

Галя Кларк е българска журналистка, която от 7 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска диссертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. Членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк.

Поредният неин разказ, който публикуваме на сайта ни, е

Петелът Пепи и други селски работи

Галя Кларк

Виолета плачеше, сълзите й отнасяха мислите й далеч, далеч. Мъжът й се разболя тежко и влезе в болница. Той беше доста по-голям от нея, втори брак. При първият не се получи; Ангел я биеше и това не се издържаше. Намериха се с Пешо, взеха се. Гледаха и сина на Вили от първия брак, и вторият й син – от Пешо. Живееха скромно, по селски. Градината им винаги фантастична, редовете с домати, боб и всичко останало, както се полага.  Не беше първа къщовница, маниачка по естетика и чистота, не.  Доста бедно бе у тях. Виолета се оправдаваше, че трябва и да работи – беше миячка на съдове в хотела във вилната зона на градчето, близо до ски курорта и голф игрището.  Грубичка и едра, тя създаваше впечатление за мощна матрона, която крещи по мъжа си или сина си денонощно.  Настроенията й обаче се сменяха често често – можеше да се разплаче за минути и да се превърне в беззащитно същество, което има нужда от съчувствие. В следващият миг можеше да изгледа човека грубовато и да подхвърли злобна дума зад гърба му.

Докато ронеше сълзи от тревоги и притеснения, на портата почука съседката й Надя.

– Вили, какво има, чух, че си ме повикала?

– Да, Надя – Пешо влезе в болница, можете ли да ми помогнете, бе хора, трябват ми пари да плащам на лекари… Ще го оперират, казват, че е рак на стомаха…

Надя изтръпна; та това бе болестта, от която бе починал баща й. Сърцето й се сви. Започна моментално да успокоява Станка с тривиалности, че лекарите си знаят работата и че трябва да сме оптимистични. След минути Надя изскочи през металната порта и съобщи на английския си съпруг лошата новина. И двамата бяха шокирани и притеснени за здравето на съседа си. Та кой, ако не Пешо е човекът, който ще им помогне за всичко, от което имат нужда. Дървета да се нарежат, ракия да се свари, тревата да се окоси. Разбира се, те му плащаха за труда, но фактът е факт – на Пешо можеха винаги да разчитат. Често в добро настроение, дължащо се отчасти на ракията, отчасти на ведрия му харакер, Пешо никога не се оплакваше. Все нещо обясняваше на Надя, мъжът й я караше да превежда, а тя почти не можеше – нищо не му разбираше: едно от липсата на някои  Пешови зъби, второ от планинския му диалект.

***

– Добър ден съседке, как си, каза през телената ограда новата съседка на Виолета.

Тя беше женена за англичанин и двамата с детето и кучето си идваха в селската си къща най-вече лятото.

Много е подозрителна тази софиянка, живееща в Англия, дошла е на маниери ли да ме учи, ядоса се вътрешно Виолета. Така де, тя е царица в дома си.

– Вили, може ли Пешо да дойде да помогне на Артър да нареже едни дърва.

– Добре, сега ще го изпратя – каза Вили зарадвана, защото знаеше, че Пешо ще получи пари за труда си.

– Пешooо, Пееешоо… – крещеше тя с мощния си глас.

Пешо донесе машината си за рязане на дърва и работата започна. Беше си пийнал ракия, както обикновено, при него бутилките не се задържаха. Можеше да носи, не му пречеше на движенията.

Детето на българката и англичанина напираше междувременно да види животните в съседната къща. Клои бе видяла в двора през оградата котенца и други твари, искаше неудържимо да ги гали. Пешо показа на Клои и майка й котетата, двете кучета, вързани с метални синджири, козите и овцете, магарето, кокошките и  зайците. Красивият петел важно се разхождаше насам натам. Пешо с усмивка на беззъбата си уста, каза, че ако гостенките му плеснат с ръце, Пепи, така се казваше петелът, ще започне да кукурига. Каква изненада! Той наистина беше дресиран!

Надя и Клои плеснаха с ръце и Пепи литна и кацна на една греда, метър висока. Кукуригууу, огласи се дворът.

***

– Благодаря за парите – каза Виолета със задавен глас. Сълзи проблеснаха в светлокафявите й очи.

– Как е Пешо?

– Преместиха го в друга болница след операцията. Но нещата са зле – открили тумор в стомаха..

Надя и семейството й си тръгнаха от селото след Коледа. Един студен януарски ден тя звънна на Вили.

– Каква телепатия – като че ли знаеш и ми звъниш!

– Какво да знам?

– Пешо умря в неделя и погребението беше днес. Той питаше за вас, казах му, че сте се интересували от здравето му.

Надя замръзна. Каза на Артър. Целият ден двамата си мислеха за бедния им съсед и неговата съдба. Спомниха си различни истории, майсторлъка му, беззъбата усмивка, ракията. Загубих приятел, мислеше си Артър натъжен. И той, и жена му, се чувстваха някак виновни за това и онова. Защо никога не записахме историята на неговия живот и на селото, ядосваше се на себе си Надя. В съня си тя видя картини от общото минало на семейството й и Пешо, в огряно от слънчеви лъчи село. Надя виждаше, че съпругът й е много разстроен, познаваше го доста добре и видя симптомите на тъгата. Като истински англичанин, Артър не говореше много за чувствата си.

***

Магарето на Пешо е твърде слабо, той вероятно не му обръща внимание, Ан и Пол коментираха веднъж пред Надя и Артър. Английското семейство имаше вила в затворения комплекс в селото, двамата идваха през два – три месеца. Контактите им бяха предимно с други англичани – канеха се един друг на барбекю лятото или караха Новите години заедно. Ан и Пол не можеха да почувстват, да разберат, как живеят местните хора, поради езиковата и социална бариера. И как иначе – та този начин на живот бе отдавна изчезнал в британските села. Те бяха убедени, че селяните не се грижат добре за животните си, не ги хранят както трябва и дори ги бият.

– Грешите – каза Артър – Не разбирате добре селския живот в България, той не е същият като в Англия. Тук животните са помощници на хората в селското стопанство – магарета, коне, кучета. Те не живеят по същия начин като животните в някой английски резерват за коне или магарета.

Един ден магарето не беше в двора. Пешо го продал. Неговият пръв помощник! Но те се нуждаеха от пари. Животът беше скъп, а с малките им заплати беше и особено труден.

– Къде е Пепи? – Надя попита Пешо.

– В стомасите ни, както и зайците. Някои изядохме, други продадохме.

Те са храна, а не домашни любимци за селяните, чийто нищожен доход не бе достатъчен за скъпите градски храни.

Добре, че Клои вече не е малко дете, мислеше Надя. Иначе щеше да страда за животните. Сега тя играе други игри, не е толкова обсебена да ходи и да ги гали. Клои дори не разбра какво се е случило. Животът продължаваше.

Още от авторката на сайта ни:

Лондонски наброски от Галя Кларк

„Гръм след гръм“ – разказ от Галя Кларк

„Замразеният“ – разказ от Галя Кларк

Източник: www.evropaworld.eu