Поетът Михалис Пиерис в превод на Здравка Михайлова

Публикувано:
08:48ч / 05.07.2015г
Брой прочитания:
344
Брой коментари:
0
Поетът Михалис Пиерис
Поетът Михалис Пиерис

Михалис Пиерис е роден в Кипър през 1952 г. Поет, есеист и критик. Следвал е литература и театър в Солун и в Сидни, Австралия. Автор е на редица студии, книги и есета в областта на кипърската средновековна литература и съвременната гръцка поезия (един от най-добрите познавачи на творчеството на К. Кавафис, изследовател на Г. Сеферис, К. Монтис, Т. Синопулос) и проза. Издал е девет стихосбирки, един сборник разкази и две театрални пиеси. Превежда древногръцка драма, както и европейска и австралийска поезия. Подборка от събраните му стихотворения със заглавие „Метаморфози на градове” (1978-2008), от които са и предлаганите тук творби, е издадена в Русия (2002), Италия (2008), Румъния (2011) и Франция (2012). Негови произведения са превеждани и на други европейски езици.

Михалис Пиерис живее в Никозия и преподава в Кипърския университет. Съосновател е на кипърското литературно списание „Иландрон”, ръководи Театралната работилница към Кипърския университет и е директор на Културния център и на Културния фестивал на университета. Член е на Съюза на гръцките писатели. Отличен е с Международна награда за поезия „Il Lazio tra Europa e Mediterraneo” на района Лацио, Италия, за 2009 г., с Държавната награда на Република Кипър за цялостния си принос към литературата и образованието (2010), както и с почетното звание Командор на Ордена на италианската солидарност, връчено му от президента на Италия през 2011 г.

Според критиците поетът М. Пиерис проявява оригинална чувствителност, рядка и уникална способност да екстериоризира и да превръща в универсално понятни личните си душевни настроения, опит, преживявания и предчувствия. С дълбочината и изразната си сила стиховете му превръщат нахлуването в едно съкровено и строго лично пространство, заредени с повеи и спомени от преживени градове, в нещо разпознаваемо, в което всеки човек може да се почувства интимно.

За своята поезия М. Пиерис казва: „Поетичната традиция на Кипър следва пътищата на Средиземноморието, извървени от хиляди трубадури и средновековни пътешественици. Изпитвам много силно усещане за родство с тях, тъй като самият аз, било то като физическо лице или като персона на моята поезия, пътувам отново и отново по морските, сухопътни и въздушни пътища на Средиземноморието с усещането, че съм трубадур, за когото всеки нов град е като морска нимфа, нова възлюбена. И чрез тази перипетия на познанието и насладата, разпознавам в културния образ на останалите средиземноморски страни едно дълбоко откриване и приемане на Другия, съществувало от край време в истинското лице на моята малка родина – „сладката земя Кипър”, както я нарича средновековният кипърски летописец Леонтий Махера“.

Подборът на стихотворенията в поетичната книга „Метаморфози на градове”, която предстои да излезе през месец юли на нашия книжен пазар с марката на издателство „Фондация за българска литература” (в поредицата „На Острова на блажените”) следва общата тема, спояваща и гръцкото издание: преживяната в истинския живот и в литературата връзка с различни градове по света, където поетът е живял по-кратко или по-дълго време, или които просто е посещавал за няколко дни или за няколко часа. „Магични или еротични, опърничави или добронамерени, чужди или близки, тези градове са се превърнали в поетика посредством паметта и мечтанието, любовта и чувствеността, лишаването и въображението, върху което са проектирани желания, копнежи, сетивност и чувства”, казва поетът.

Наред със стихотворенията за „градовете”, подборът включва и доста стихотворения с други, сродни теми, като тези за скиталчеството, за емиграцията, изгнанието, пътешествията, приобщаването на чужденеца, както и за завръщането (реално, въображаемо или поетично) в родната земя.

Здравка Михайлова

ОТ РЕТИМНО ДО ПРИЯТЕЛКА,

ЖИВЕЕЩА В АЛЕКСАНДРУПОЛИ

(или иначе казано: монолог по К. Кариотакис)

 

Какво ли да ти пиша аз от Ретимно

злина, с която не можеш се пребори, е провинцията

пиша театрална пиеса,

за да изгоня със заклинания от живота си

спектакъла на незначителното

в този прашен град,

играя си на пътешественик

 

уж не съм тук и не живея редови живот

уж че през Ретимно минавам случайно,

разхождам се, разглеждам, отегчавам се,

гледката не ме вдъхновява

и я сменям,

заповядайте: всичко съм приготвил

дрехи, бумаги, чувства и идеи,

мечтания на душата и на тялото,

във този пътен сак

и сега се стягам

за безстрашно салто към китна Тракия.

 

(Там, където се намираш, или тук, където съм,

на пощенските картички изгледът е един и същ).

 

Ретимно, Коледа 1984

 

                 Бележки:

Повод за написването на това стихотворение стана едно писмо на моя приятелка, която се намираше по онова време в Александруполи. Кариотакис, който изрично се споменава в заглавието на стихотворението, е поетът изразил по-добре от всеки друг задушаващата атмосфера на гръцката провинция. Самият той също познава Ретимно на остров Крит, тъй като е живял там през 1920 година и дори е написал едноактна театрална пиеса в стила на произведенията на Оскар Уайлд, озаглавена „Болникът“. От Ретимно той пише на свой приятел: „Тук съм се отдал на четене. Няма как другояче да прекарам времето си. Редактирах и драмата“. А на следващата година (януари 1921) изпраща на друг свой приятел от Арта (друг град в гръцката провинция, където той също е живял известно време) картичка, която изобразява морски пейзаж и на която пише следното: „Единственото зло е провинцията. Но и то бива наказвано някак, когато човек успява често да се мести поради преназначаване. Представи си, че си пътешественик. Аз, например, събирам сили, за да направя салто към китна Тракия. Хубава е картичката ти. Как да открие човек тук такива неща? За момента съзерцавай комфортно сладникавите морски пейзажи.“ – Бел. авт.

 

      

МЕЛАНХОЛИЯ В РЕТИМНО

 

Ретимно, ти не съществуваш,

далечен град и непознат,

четири години тъпча в теб

без да съм те изучил, нито пък знам

имаш ли градоустройствен план, нанагорнища

и нанадолнища на любови и обрати,

завои в сумрака

и бесни южни ветрове.

 

Всичко странно и далечно

нищо не докосва

наводнения при дъжд, суша при слънце

чувам гнилия ти мирис,

броя празните ти часове

във виолетови нощни незначителни умирания

на младите, които остаряват преди да блеснат

или на съгражданите, които се шляят

произволно без да го съзнават,

после като слепец с чужди ръце,

с живот назаем, уж те гледам,

нищо абсолютно нищо няма в теб,

не ме отчайваш, Ретимно, правиш ме безполезен,

с жестокостта на първа младост,

зачеркваш ме, пропъждаш ме, терзаеш ме.

 

Аз, който обикнах страстно толкоз градове,

да живея със спомена,

безсилен да попадна в колебливата ти прегръдка

да вдигам кварталите на крак да пренасям

ума си в други краища

след туй да се събуждам и да съм пак при теб,

да не чувствам да не съществувам.

 

Ретимно, април 1987

 

                 Бележка:

                 „във виолетови нощни незначителни умирания“: „Виолетовото“ през осемдесетте години се наричаше малко младежко барче в стария град на Ретимно, популярно сред студентите в града. – Бел. авт.

 

 

КРАСИВ ПЕЙЗАЖ ОТ РЕТИМНО

 

Откъдето и да го погледнеш, красив е.

Както и да го гледаш, прекрасен е.

На слънце, в дъжд, в сутрешна омара,

в първата дрезгавина на вечерната светлина.

 

Пейзажът е уникален. С редки прелести.

Крепостта, пристанището, хълмовете с пиниите,

синьото и теменуженото на морето на север.

Прекрасно. Като красива природа. Или като тяло

на жена изваяно изкусно и съдбовно.

 

Но колко да го гледаш. Изморява

все същата гледка, макар и красива.

Убива застоят на едно и също място.

Летаргията, ступорът на душата,

удобството измамно на съня.

 

Ужасно е бездейното мълчание на провинцията.

Притъпяването на ума във плиткоумни разговори.

Потапянето и нагизването в блудкава досада

на еднообразни срещи с физиономии познати.

 

(Наниз от дни следва върволица празни

часове. Доморасли. Пропилени.)

 

О, радостта на неживяното! Удивлението

от първия допир и страха от неизвестното.

Неповторимата съблазън на нещо тайно, мимолетно

пронизващата тръпка на внезапна любов,

пролуката в хода на времето на непознато място!

 

Ретимно, лято 1992

 

 

ГРАДЪТ КАКЪВТО Е

 

Сега когато от града си тръгна

и останаха съгражданите и плъховете,

чувам отново другия шум

това, което съществува, виждам.

 

Доброто време сриват със стария Часовник,

към нов ритъм се настройват озверели

режат и секат каквото им попадне

къщи стари и оврази,

хълмове като нарисувани, мери общински,

град незаконен изниква,

издига се в очите ти гол и безпощаден

в самонадеяността си, в силата

и в потресаващата безвкусица на целокупна Гърция.

 

Ти си отиде и опустя градът,

изчезна магията оставяна

от еротичното ти чуждо тяло,

сега се връща бързо към ритъма си градът,

истинските си зъби показва,

 

златна наглед коронка, а отдолу отрова.

 

Ретимно, октомври 1990

                

                 Бележки:

                 „Доброто време сриват със стария Часовник“: Препратка към прекрасния часовник, откроявал се върху венецианска постройка на входа към средновековното пристанище на Ретимно, съборен в началото на 1945-та година с решение на общинския съвет на града, за да бъде разширена улицата, която води към новото пристанище (построено до старото венецианско), така че ТИР-овете да имат подход към него. – Бел. авт.

„хълмове като нарисувани, мери общински“: По същото време, когато бе открито рядко маслено платно, изобразяващо Ретимно от началото на седемнайсети век (през периода на венецианското владичество) – дело на анонимен художник живял между 1620–1660 г. и пресъздал с поетически реализъм и красивите хълмове, издигащи се на юг от града – социалистическото правителство, управлявало Гърция след падането на хунтата, накърни непоправимо тези природи образувания с оглед разширяването на националната магистрала Ханя–Ретимно–Ираклио, въпреки настояванията на граждани, чувствителни по отношение на околната среда, хълмовете да не бъдат „обезглавени“, а да се изградят тунели през тях. Аргументът на тогавашния министър на транспорта бе, че обектът трябвало да бъде възложен на местни изпълнители (тоест, шофьори на камиони и собственици на багери и булдозери), а не на някоя европейска компания, която би могла да прокопае тунелите. – Бел. авт.

 

 

РАЗХОДКА ИЗ ПРАЗНИЯ ГРАД

 

Където и да ида, любовта обикаля и ме следва

ГЕОРГИОС ХОРТАЦИС

 

Кратко бе преминаването й

сега му липсват във живота

тялото и образът й.

 

Но ликът й, който пазеше

дълбоко в душата си

взорът озарен, абаносовите й коси,

кадифето в дълбокия й глас,

който чува насън,

полюшването на тялото

терзаещо мисълта и разума му,

светлината която я обгръща,

се завръщат всеки път когато обикаля

кафенетата и баровете

кината, булевардите.

 

Връщат се и придават друг вид

на лицата от изкуството и от живота.

Друга светлина, която преди нямаха

или ако имаха, той не я виждаше

заслепен, задоволен, закрепостен

от кратката наслада на рутинни любови.

 

Ретимно, март 1989

 

                 Бележки:

„Където и да ида, любовта обикаля и ме следва” (мото): Стих от пасторалната драма „Панория”, написана в края на шестнайсети век от критския драматург Георгиос Хортацис (1550–ок. 1660). – Бел. авт.

 

 

ПРИКОВАНИЯТ ОДИСЕЙ

 

ς  κδικα πάσχω…

ЕСХИЛ, „Прикованият Прометей“

 

pur degli errori miei son io la colpa!

MONTEVERDI/BUSENELLO,

„Il Ritorno d’ Ulisse in Patria”

 

to have heard the sirens and yet have fled”

  1. D. HOPE

 

 

Колко жалко! От пресилена грижа

телата на насладата да станат звезди

на небосклона на нетрайната памет

на чудовищната способност на ума

човешки да смила онова което иска.

 

Колко жалко! Да вкуся капка само

от страха на собственото си скудоумие,

прозорлив и вечно предпазлив

– добри сметки, добър край –

да вляза във реката и да изляза

сух. И в цялата си мъдрост

да предвидя с точност всичко,

чак че умът на другарите ми ще се скопи.

 

Сега те гледат ме без мисъл

със поглед плитък като на животни,

не чуват онова, което аз чувам,

заповедите ми пренебрегват,

свирепите крясъци не ги плашат,

на моя плач се хилят тъпоумно.

Сегашното унижение мнението

отпреди уви да промени не може.

 

Привързан по очи към копнежа

сред въжетата се гърча пристегнат,

уж заслушан в песента

на кораба, който сменя пейзажите

без великодушно да се отклони

от набелязаната цел.

Вината на прекалена предпазливост

в омаята на музиката да смекча за малко,

страхливец с пулс от греблата,

глупак с повърхностно познание,

случайно проявил неприсъща дързост.

 

Вол прикован към мачтата,

ще остана вечно жаден,

в плен на старото си мнение,

което ме обрече да гоня заблудната цел

на завръщането в мъртвилото на Итака.

 

Мелбърн, март 1992 г.

 

                 Бележки:

                 Стихотворението се вписва в дългата традиция на поетични текстове, които събеседват с темата за Одисей, тук по-специално с епизода със сирените. – Бел. авт.

Мото:

„колко несправедливо ме наказва…” (старогр.). Есхил, „Трагедии“, изд. „Народна култура“, 1967, прев. Ал. Ничев. – Бел. пр.

„за грешките си съм виновен аз!“ (итал.): Стих от Джан Франческо Бусенело от либретото на операта „Одисей се завръща в родината“ (1640) на Клаудио Монтеверди. – Бел. авт.

„да си чул песента на сирените и пак да избягаш“: Стих от стихотворението „Краят на едно пътуване” (The End of a Journey) на австралийския поет А[лек] Д[еруент] Хоуп. – Бел. авт.

 

ОДИСЕЕВСКО

(или иначе казано: стихотворението и жените, които обичаме)

 

Работата ми вече от хиляда

(може би две хиляди) години

е да гледам жените в очите,

дрехите им лека-полека да се свличат,

да ги гледам голи, полуголи

да сияят миропомазани. После

за кратко да ги обитавам,

да бъдат всички моята жена,

да ме гледат в очите като светец…

 

Довечера ще ти сготвя това, което обичаш,

ще ти облека красива нощница за сън,

след това ще те погреба, плачейки че ще бъдеш

мъртвият. Защото, ненавиждайки те, аз те обикнах

като времето, което отминава. Призори

ще заминеш отново, знам това.

 

Няма да се влача на колене да те оплача.

 

Теглиш с въже мрачния кораб,

надявайки се на омарата на един друг бряг.

Повечето не те разпознават. С дъжд

шибаш стъклата им, с вода заливаш домовете

притежаваш силата да се превръщаш в пара

като мъглата. Разтваряш пъпки, в любов оплиташ,

обикаляш със самодиви и чародейки

точиш зъби с остър камък, идваш и пак идваш,

но ти не си мъжът ми за дълго. Минава

време докато те опозная. И гласът ти

е различен, дъхът ти сякаш чужд.

 

Но работата ми е като поклонение,

със миризми и цветове копринени,

морета далечни и реки

с ефирни движения. Стиховете

са се родили в моите пътувания.

От тях все още капе кръв на любими

жени, които прободоха гърдите и

сърцето ми, а след това ме блъснаха

в пропаст, за да се спася. Ала те се

погубиха. За да бъде това стихотворение.

 

Никозия, март 1993

 

 

СПУСКАНЕ НА САМОДИВА

(в подземно заведение в Никозия)

 

Понеже говорех за музиката неизсвирена,

от която думите секват и разумът се размътва,

отвори се изведнъж врата и ти се появи,

бе пришестващата. Лекостъпна слизаше

и те усетих, обливаше те странна светлина,

а колко невинно говореше за редки звуци

омагьосващи, разтърси черни коси

и тръпка ме прониза. От години очаквам търпеливо,

какво чакаш, готова вървях напред, лъчезарна

и кръшна, без нищо да продавам,

знаейки че ще дойдеш, скъпи мой…

 

Тъй рече ти и веднага изчезна. Гледах, а ти не беше там.

Обгръщаха ме миризми, премала мина в слабините

сякаш ти бе дълбоко вътре в мен, спусна се отново

по стълбите в ново пришествие. Дълги часове

за всяка стъпка. Всяко стъпало отнемаше по една дреха,

докато накрая чисто гола ме покри

любима и сладостна жена склонна.

 

На пътешествие лъчисто на любовта да ме изпратиш.

В мрачния ритъм на повтаряща се смърт.

 

Никозия, март 1993

 

 

НАРЪТ ОТ АСКАС

(нещо като епиграма)

 

Нарът, който ти откъсна един ден в Аскас,

се е спаружил в чинията във кухнята.

Избледнял е цветът му, също както паметта е

 

пожълтяла от времето табела

по улица водеща към „мъртва зона“:

„Сандъци всякакви и капаци”

или както улицата по средата на която поникнаха

дървета и бе прекъсната. Улица ”Ариадни”,

по която стъпваш и изведнъж свършва под краката ти.

 

Никозия, май 1994

 

                 Бележки:

Аскас е село архитектурен резерват в района на Пицилия в Кипър. – Бел. авт.

„Сандъци всякакви и капаци”: Надпис върху дъскорезница в старата част на Никозия недалеч от демаркационната линия, която разделя острова на две. – Бел. авт.

Улица „Ариадни” започва от свободния сектор на Никозия и се спуска

вертикално през окупирания сектор в турската част на града. Частта от улицата, която

се намира в „мъртвата зона” (както се нарича буферната зона – Бел. пр.) с течение на

времето се е превърнала в малък недостъпен парк, тъй като настилката на мъртвата

улица се е покрила с дървета, прораснали от само себе си в цепнатините на пропукалия

се асфалт. – Бел. авт.

 

ПОЕТЪТ И ГРАДЪТ

And those who had lied for hire

ЕЗРА ПАУНД

 

„Ако изляза във града (нищо че е разделен)

и крача бавно зяпайки по улиците

в тесните сокаци може би ще те срещна

теб или някоя друга (няма значение)

също толкова копняна и красива също тъй бързо

обичана; може би довечера ще съм късметлия

да попадна на образ на любовта, да срещна

погледа който когато поглед долови

умее да изкаже много от тайните които малцина знаят.

 

Ако остана у дома затваря се животът във въображаемото

и в заблуди присъства само в писането в четенето

паметта ме дращи като привидение на градове

окончателно изгубени; с горест върви напред

животът със сгъстена самота като телата

на онези които обикалят безтелесни черните

затворена напредва нощта с видения

тялото будува до зори заедно с мен, плътта

се разпалва, жадува и жадуваща остава.“

 

Мисли набързо нахвърляни на хартия.

Без никаква претенция в нощ на черния ден

(навън народът-идиот чества някакви годишнини).

Изпод ръката на кипърски поет

любовен, странно произведение. Отказващ

упорито да пише сълзливи стихотворения

за политическата „ситуация“ и онзи

спектакъл който сделките подрежда?

дарявайки всеки мошеник

с портрета на супер патриот.

 

Никозия, юли 1994

                 Бележка:

                 Мото: „А онези, които лъжеха за пари“ (англ.) – Стих от Канто ХІV на Езра Паунд. – Бел. авт.

 

 

ΒЕНЕЦИАНСКИ СОНЕТ

 

Двойки лъхащи на фалш скуката си веят

разголени във Florian в чудато облекло,

оглеждат се дали ги гледат, че живеят.

Но любовта не осъмва върху плюш червен.

 

Други двойки правят тегели по Calle Vallaresso,

в Harry’s няма да ида, нищо че е ходил старецът.

В компания, осъмваща с живеца на младостта

все нещо ще усетя от тръпката на страстта.

 

Всички спомени са мои тази вечер. Нищо че съм далеч

и толкоз сам, а времето напредна и вече съвсем опустя

площадът на който вчера се разиграваше налуден фарс.

 

Всичките са мои! Но станал съм плячка на паметта.

Примка са насладите преживени и онези тайно

отхранени само в съня. Безмълвна е (и тук!) похотта.

 

Венеция, февруари 1997 г.

 

                 Бележки:

                 „Florian”: Най-старата кафетерия в Италия. Отваря врати през 1720 г. на площад „Сан Марко” и би могла да бъде интересен исторически обект, ако не беше „превзета” от стотиците туристи, които я посещават всекидневно само и само защото е прочута и изключително скъпа. – Бел. авт.

                 „Calle Vallaresso”: Улица във Венеция, до площад „Сан Марко” , която води към Канале Гранде. – Бел. авт.

                 „Harry’s”: Бар във Венеция, в който често се е отбивал Хемингуей. – Бел. авт.


ДВЕТЕ ПОРТИ

(Централните атински хали)

 

Седеше сам, пиейки вино,

до Халите, в таверната с две порти,

където се претапят чувствата на Горната земя,

добивайки реално измерение,

сдобивайки се с онова, което им липсва

във тленния живот на материалните неща.

 

Не забеляза как влезе,

коя слезе и мина през двете порти,

той я търсеше из Халите

и сред хорската гълчава чуваше гласа й,

а сега я вижда изведнъж като светлина

отвсякъде да слиза,

съзнавайки силата си, където и да погледне,

като въздушна фея, като кръшна самодива

сред хората обикновени да се движи,

закачлива и непринудена,

и далечна, и копняна, и красива

да сяда на съседна маса,

тя, дирената в сънищата

да го гледа странно, да го гледа

като чужда, да се присланя, да се опива, да излиза

от съня и той да си отива.

 

Атина, януари 1989

 

                 Бележки:

                  „Двете порти“: Известна таверна в Атина, намираща се до Централните атински хали. – Бел. авт.

Стихът  „да сяда на съседна маса“ е пряка препратка към стихотворението на Кавафис „На съседната маса”. – Бел. авт.

                 В оригиналния текст, в описанието на жената са втъкани изрази от кипърската народна поезия, от стихотворението „Самодива“ на Василис Михаилидис, както и от творби на критската литература, които за съжаление не могат да бъдат предадени в пълнота при превода. – Бел. пр.

 

 

Преведе от гръцки: Здравка Михайлова