Препрочитаме ли Гогол?

Публикувано:
16:11ч / 05.04.2017г
Брой прочитания:
143
Брой коментари:
0

От известно време препрочитам Гогол. Обичам го още от най-ранната си младост, защото съм от поколението, което в часовете по литература задължително изучаваше „Мъртви души“ – ние го определяхме като роман, макар че авторът му го е нарекъл „поема“. Любопитното е, че задължението да го четем, което често отблъсква учениците от някои автори, съвсем не направи Гогол скучен за нас. И досега си спомням как с една съученичка в междучасията си преразказвахме епизоди с измамника Чичиков, пестеливеца Плюшкин, патологичния лъжец Ноздрев… Говорехме си за тях, защото най-искрено ни разсмиваха и нищо не беше в състояние да надене върху създателя им сивата калъфка на „задължителен автор“.

После прочетох събраните съчинения на Гогол в три тома, издадени от „Народна култура“, и бях завинаги очарована от него.

Имах шанса на последния Коледен панаир на книгата в НДК да се сдобия със скъпоценна придобивка – изданието на „СОНМ“ от 2015 г. на сборника „Миргород“ с четирите повести на Гогол: „Старосветски помешчици“, „Вий“, „Тарас Булба“, „Повест за това как се скараха Иван Иванович с Иван Никифорович“. Препрочетох ги вече не с младежки, а с видели какво ли не в живота очи, и отново бях очарована от Гогол.

На младини повестта „Старосветски помешчици“ ми се беше сторила забавна. Сега, в зряла възраст, дълбоко ме трогна обикновената на пръв поглед история на двамата възрастни съпрузи Афанасий Иванович и Пулхерия Ивановна. Любов ли ги е свързала или навикът да съжителстват заедно – не е съвсем ясно, но те един без друг не могат. Имали са щастието да изживеят онова, което всички влюбени си пожелават на младини – да остареят заедно. И са хубави в това свое щастие. „Леките бръчици по лицата им бяха разположени толкова приятно, че един художник вероятно би ги откраднал.“ – така е описал Гогол простодушната им старческа хубост. Тяхната история всъщност завършва тъжно, но след като си я прочел, ще ти остане чувството, че самият ти си бил на гости в имението им – не особено представително, но изпълнено с уют и добросърдечност.

Със съвсем други чувства остава човек след прочита на повестта „Вий“. Всеки любител на хоръра със сигурност ще я оцени високо. Още повече, че освен ужасите, в нея има и толкова поезия, че от съчетанието на красивото и на смразяващото кръвта тръпката е неповторима.

От младежките ми години повестта „Тарас Булба“ беше останала в паметта ми с трагичната любов на по-малкия син Андрий към полската красавица, както и с втрещяващата реплика на Тарас към него: „Аз съм те родил, аз и ще те убия!“  В днешно време тази повест на мнозина би се сторила странна, но който проявява интерес към някогашните представи за мъжка чест, другарство и патриотизъм, ще бъде любопитен да я прочете. Освен това всеки, който се е развеселявал от картината на Иля Репин „Запорожци пишат писмо на турския султан“, би полюбопитствал как са живели въпросните запорожки казаци – Гогол ги е описал много правдиво, макар че самият той не е бил съвременник на Запорожката сеч, тя е разформирована през 1775 г., а писателят е роден през 1809 г .

Четвъртата повест от сборника „Миргород“ като че ли затваря тематичният кръг, започнал със „Старосветски помешчици“, но по един трагикомичен начин. „Повест за това как се скараха Иван Иванович с Иван Никифорович“ започва с нещо подобно на идилията във всекидневието на възрастната семейна двойка Афанасий Иванович и Пулхерия Ивановна, само че тук става дума за идиличните отношения между двама приятели. За съжаление, дреболия превръща приятелството в дългогодишна вражда. Тази история също завършва тъжно, но докато в първата тъгата идва от смъртта на двама души, които просто не са могли да живеят един без друг, то в последната от повестите в „Миргород“ тъжното е, че двамата някогашни неразделни приятели явно ще умрат, мразейки се. А иначе, докато четеш за всекидневието на града, ще се заливаш от смях. Само че накрая ти остава горчивият вкус заради глупостта на човешката лошотия. Оказва се, че тя е всепобеждаваща, както и любовта. Тъжен извод. Затова и повестта завършва с изречението, превърнало се в поредната крилата Гоголева фраза: „Скучно е на този свят, господа!“

След като препрочетох сборника „Миргород“, нетърпеливо заразлиствах трите тома със събрани съчинения на Гогол от едно време. Правех го с усещането, че влизам в позната къща, където не съм се връщала с години, но откривам, че обстановката в нея не само не е избледняла с времето, а като че ли е станала по-ярка и привлекателна.

Толкова съвременни и свежи са веселите и страшни истории на Рижия Панко от „Вечери в селцето край Диканка“, прекрасните „Петербургски повести“ – „Невски проспект“, „Нос“, „Портрет“, „Шинел“, „Каляска“, „Записки на един луд“, „Рим“… Достоевски е казал: „Всички сме излезли изпод шинела на Гогол“, не само визирайки повестта със същото заглавие, а като признание за влиянието, което цялото творчество на Гогол има върху руските писатели. Но и не само върху тях. Бих казала, че много от онова, което се е появило впоследствие в европейската и в световната литература е излязло изпод Гоголевия шинел – и сюрреализмът, и вече споменатият хорър, и фентъзи. И да не са копирани точно от Гогол, той вече ги е бил създал в невероятно талантливите си творби.

Повтаряйки си колко е добре да препрочитаме този невероятен автор, се замислих колко ли хора пък изобщо не са го чели. Доколкото знам, от училищните програми вече е отпаднало задължителното изучаване на „Мъртви души“. Хубаво е, че на българска сцена постоянно се появяват нови постановки на двете Гоголеви пиеси „Ревизор“ и „Женитба“. Представя се като спектакъл и повестта му „Дневникът на един луд“. Има немалко руски екранизации на „Шинел“, но съвсем различно е да потънеш в гениално описаната от Гогол петербургска атмосфера, сред която живурка, изтлява и възкръсва като мощен отмъстителен дух след смъртта си кроткият приживе Акакий Акакиевич, успял да облече един-единствен път въжделения си шинел.

Направих справка в интернет и открих, че романът-поема „Мъртви души“ все пак има издания на български през годините и, който иска, може да го намери. Но „Вечери в селцето край Диканка“, „Петербургски повести“ отдавна не са преиздавани, а тритомникът на Гогол, за който споменах тук, е от 1976 г. – хартията е пожълтяла, шрифтът – избледнял.

Затова най-искрени поздравления заслужава издателство СОНМ за новото издание на сборника „Миргород“ в превод на Здравка Петрова, с художник на корицата Веселин Праматаров. Добре е произведенията на някои класици периодично да се появяват в нов превод и с ново оформление, защото всяко поколение читатели трябва да усети колко съвременни са всъщност те.

С нетърпение очаквам новите издания на вечно актуалните творби на  Гогол.

Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu