През далечната 1968 г. известната политоложка, журналистка-международничка, латиноамериканистка и дългогодишна преподавателка във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“ проф. д-р Пенка Караиванова посещава Латинска Америка и има шанса там да се срещне с едни от най-големите творци, прославили този континент по света. Разговорите с някои от тях, както и впечатления от това пътуване, тя публикува в книгата си „Златният мираж“ (изд. „Народна младеж“, 1970 г.) Наскоро проф. д-р Пенка Караиванова ни напусна (1931-2018 г.), а книгата й вече е библиографска рядкост. Откъси от нея обаче отново се връщат при читателите, благодарение на дъщерята на авторката – талантливата преводачка и журналистка Здравка Михайлова, която любезно ги предоставя за публикация на сайта ни. Вече имахте възможност да прочетете „Камбаните на Исла Негра“, където става дума за срещата на Пенка Караиванова с чилийския поет Пабло Неруда.

Сега публикуваме интервюто ѝ с бразилския писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), чиито творби започнаха да се появяват на български език през 60-те години на ХХ век. Той беше един от латиноамериканските автори, чрез които се докоснахме до непознатия и завладяващ свят на „магическия реализъм“.  Това явление, толкова характерно за литературата в онази част на света, оказва влияние и досега – преплитането на магичното и фолклорното с реалността е обикнат похват за някои съвременни автори. В творчеството на Амаду обаче има и много истински реализъм. Книгите му са населени с обикновени хора от пристанищата на бразилския щат Баия и с техните колкото делнични, толкова и вълнуващи истории. Към тази публикация прилагаме и снимки на кориците на български издания, с които Жоржи Амаду стана любим писател на немалко наши сънародници.

Когато Пенка Караиванова се среща с него през 1968 г., той вече се е оттеглил напълно от политическия живот, в който до 1955 г. е участвал. Амаду е човек с леви разбирания, въпреки че произхожда от по-заможно семейство. За това също става дума в разговора му с нашата журналистка.

Много интересни са размислите му за съвременната бразилска литература и влиянията на европейски автори върху нея, за театъра, който по онова време е в разцвет в Бразилия. Любопитно е споменаването на книгите му, появили се впоследствие на български език – „Нощни пастири“ (издадена у нас през 1969 г. от ДИ „Варна“ под заглавието „Пастири на нощта“), „Доня Флор и нейните двама съпрузи” (изд. „Народна култура“, 1984 г.) .

Днес романите на Жоржи Амаду продължават да се издават и преиздават у нас, и затова още по-ценно е разказаното от Пенка Караиванова, която лично се е срещнала с него. В откъса от книгата „Златният мираж“ се усеща автентичната бразилска атмосфера, майсторски предадена от авторката.

 

ПЕНКА КАРАИВАНОВА

ПРИ ПЛАНТАТОРИТЕ И ЖЕНИТЕ С ЦВЯТ НА КАНЕЛА

ОТ ПЪТЕПИСНАТА КНИГА „ЗЛАТНИЯТ МИРАЖ”

 

Една от живописните двуетажни къщи на улица „Итаперуна” излъчваше тази вечер ярки светлини. Портиерът с черно лице натискаше през десетина минути звънеца, закрепен в ниската каменна ограда на градината. Предизвестяваше господарката на дома, викаше я да излезе и посрещне новодошлите. Този път вратата широко се разтвори. Заедно с прохладния полъх в просторния хол нахлу обичайната бразилска жизненост и неизбежните при срещата с дългогодишни приятели несдържани възклицания. Гостите и домакините повече от нас очакваха нетърпеливо сеньор Жоржи Амаду и съпругата му доня Зелия. Сред току-що влязлата шумна групичка наистина се открояваше познатото от портретите по книгите лице на най-популярния у нас бразилски белетрист. Само повече бяха станали посивелите нишки в косата над откритото високо чело. Изразът на очите, живостта на говора и на жестовете напомняха, че има хора, които успяват да съхранят духа си от младини. Или може би това бяха обикновените изяви на експанзивния бразилски характер.

Дори за останалите гости – талантлив художник с индиански черти и неколцина млади и по-възрастни литератори от Сан Паулу – срещи като тазвечершната не бяха съвсем чести. Веднъж в годината Жоржи Амаду предприема пътуване до този град, отдалечен на повече от хиляда километра от неговата Баия. В седеммилионния Сан Паулу се намира издателската къща, която печата повечето от произведенията му. В града живее и братът на писателя – известен лекар. Затова тези редки гостувания всеки път придобиват за приятелите му облика на дълго чакани празници.

Канех се да тръгна към земята на какаото, към щата Баия, когато разбрах, че Жоржи Амаду е пристигнал в Рио де Жанейро. Вестниците обикновено не изпускат такива неща. Когато го потърсих в Рио, вече беше отпътувал за Сан Паулу. Подобно „преследване” съвсем не е лесна работа в страни с огромни разстояния като бразилските. Но този път посоките ни съвпаднаха. Изучих адресите на всички клиники в Сан Паулу, докато попадна на тази, в която работи братът на писателя, единственият ми ориентир за неговото откриване. Така се озовах сред шумните гости в салона. Сеньор Амаду нямаше друг свободен час и за да не пропадне дълго преследваната среща, предложи да ме вземе със себе си на едно предварително уговорено гостуване. Закъснението му обаче постави домакините пред изпитанието, докато трае едно ръкуване, да си припомнят къде точно се намира България. Но тяхната сърдечност и приказливост направиха съвсем естествено приобщаването ми към общото настроение. Усетих само разочарованието им, че от обещаното на тях време ще бъде отделено и за друг човек или по-точно за една страна. Но Жоржи Амаду вече ме беше поканил в един по-отдалечен ъгъл на хола и ревнивостта на гостите остана извън разговора за България, за живота в неговата Баия, за последните му книги. Едва доловимо се промъкваше само съжалението, че не седяхме в просторната , изградена в местен стил къща в Баия. В нея, както я описа събеседникът ми, силно се усещат земята и природата на какаото. Първият ми въпрос беше свързан с тази къща, със завръщането на писатели сред байанските хоризонти през годините на зрелостта.

– Защо предпочетохте да се установите отново в Баия?

– Там са моите корени. Всичко, което съм пресъздал в книгите си, е предизвикано и родено от тамошната действителност. Целият начален период от творчеството ми включва опита и преживяванията от детството, юношеството и младостта, прекарани в южната част на щата, главно в град Салвадор. Баия и нейните хора живеят във всичките ми произведения. В определен момент почувствах необходимостта да се върна, да заживея отново там. Усетих промъкващото се отдалечаване от моята земя и от моите хора. Беше започнал да избледнява и оня цветист, сочен език, който говорят те.

– Какво най-силно ви привлича към Баия?

– Начинът на живот, който не може да се изживее нито в Рио, нито където и да било другаде. Може да ви се стори пресилено, но когато тръгна за Рио, дори обувките ме стягат. Винаги съм изпитвал желание да имам дом в Баия. Успях да го изградя, след като американската фирма Метро Голдуин Маер откупи правата за филмиране на „Габриела, карамфил и канела”. Но за съжаление тя още не е се е заела с практическа работа по реализирането на филма. Домът ми е като всички домове по този край. Проектантът е използвал архитектурното решение на обикновената байанска къща. Живея там с жена си, с децата си, с многото неща, които обичам: картини, книги, плочи, с интересните хора, които ме заобикалят.

– Кога пишете?

– Обикновено сутрин се занимавам с творческа работа. А вечерите посвещавам на приятелите си. Заедно с тях в малките народни гостилнички човек може да усети и сладостта на нашето готварско майсторство.

Познавах много от героите на Жоржи Амаду – от „Рицарят на надеждата” до гъвкавата Габриела с дъх на карамфил. Художествената сила на неговата книга „Подземия на свободата” още преди години ме бе накарала да почувствам трагедията на индианците от Рио Салгадо, безсилни пред американското заграбване на собствените им земи с огнестрелно оръжие. Но през последните години сигурно са се появили много нови неща и в неговото творчество, и в бразилската литература.

Интересуваше ме мнението на познавача и твореца за тях. Попитах го първо за най-характерното в съвременния литературен живот на страната.

– Бразилската литература е съвкупност от най-различни литературни течения, които варират от критическия реализъм до „конкретизма”, от близостта с народната поезия до плакатната и предметната поезия. Диалогът и борбата между тези течения представляват облика на литературната продукция. Определящото и главното в нея обаче е социалният й характер, интересът й към стремленията и тежненията на народа за по-голяма справедливост и демокрация. Следвайки най-добрите традиции от миналото, съвременните писатели се стремят да проникнат по-дълбоко в народния живот и психология. Това е определящото, критерият за оригиналността и творческите достойнства на нашите поети и романисти. Бих назовал само две имена. Едното от тях е на известния писател романист Ейтор Кони. Напоследък той написа серия от остри и смели публицистични статии, които намериха широк отклик в народните среди. Сержио Порто, който често пише под псевдонима Станислау Понте Прето, е забележителен хуморист и сатирик. Неговите произведения представляват ярка критика на политическите нрави в страната.

– Вие сте един от най-популярните в моята родина латиноамерикански творци. Коя от вашите нови книги бихте предложили на българските читатели?

– Надявам се в България да бъде издаден моят роман „Нощните пастири”, който рисува народния живот в Баия, мизерията и трудностите на хората, силата и възможностите им да се съпротивяват и да обичат. Последната книга, която публикувах, е „Доня Флор и нейните двама съпрузи”. Тази сатира на нравите и психологията на дребната буржоазия засяга много характерни особености от бразилската действителност. Неотдавна започнах работа върху нов роман. Опитвам се да пресъздам борбата за съхраняване на най-значимите ценности на хуманизма, водена при нашите тежки условия. Книгата ми още няма заглавие.

Както в цяла Испаноамерика, така и в Бразилия монополът върху земята тегне над селяните вече 450 години. Всемогъщият латифундист и днес е хляб, полиция и закон за селския ратай. От петдесет милиона селяни само около два милиона имат някаква земя. Тукашният селски труженик въобще не се покрива с нашето някогашно понятие за селянин. В никоя друга страна на света не може да се намери такъв контраст между селото и града като в Бразилия. Проблемите на бразилските ратаи винаги са били вплетени в художествената тъкан на произведенията на Жоржи Амаду. Затова го попитах кое така го сближава със социалната трагедия на народа, коя от неговите книги е най-дълбоко пронизана от демократични идеи и борчески традиции.

– Известно е, че съм се родил в семейство на дребен плантатор, производител на какао. Но в страни като моята е нещо обикновено за творци, произлезли от по-заможните класи, да се бунтуват срещу тях. Писателите от моето поколение въведоха в произведенията си икономическите, социалните, просто човешките проблеми на бразилеца. Те отхвърлиха и осъдиха в творчеството си латифундистката система за притежаване на земята. Преди нас селският бразилски роман беше изцяло идиличен. Ние скъсахме с тази лирическа измислица. Може би значение за това има творческият афинитет и влиянието, което оказваха върху нас творците от първия период на съветската литература: от Горки до донската епопея на Шолохов, и такива книги като „Конармия” на Бабел, „Разгром” на Фадеев, „Железният поток” на Серафимович. Ценя Еренбург като един от най-големите летописци на епохата.

– Близкото съседство на североамериканската литература не играе ли важна роля за оформянето на бразилските творци?

– Творческите концепции на редица североамерикански белетристи реалисти също действаха благотворно за избистряне на литературната физиономия на писателите от моето поколение. Между тях бих отбелязал Теодор Драйзер, Хемингуей, Колдуел, Стайнбек от първия период. Комплексът от тези влияния, както и решаващите вътрешни причини вероятно са обусловили органичната връзка на творчеството ми с бразилския живот, с всичко най-ценно, което носи у себе си моят народ. Многобройните пътувания по света, срещите с чуждестранни интелектуалци само обогатяваха моя литературен опит, допринасяха за задълбочаване на бразилския дух на творбите ми. Колкото по-национален е един писател, толкова по-значителна е стойността му в световната литература.

Ролята на интелигенцията в живота на народа обикновено не е спорен въпрос в тази страна. Най-талантливите й представители винаги са били заангажирани в усилията за нейното културно издигане и политическо съзряване. И тази вечер сеньор Амаду твърдеше, че интелектуалците трябва да стимулират народните слоеве към духовно и политическо извисяване, да спомагат с идеите и труда си за разрешаване на техните проблеми. Той конкретизира мисълта си с примери от културния живот на страната.

– В днешните сложни условия, при правителство дошло на власт в резултат на държавен преврат, на интелигенцията се пада отговорна роля в борбата за защита на народните права. Въпреки крайно тежката и заредена с напрежение обстановка, в бразилската култура нахлуват нови, интересни явления. За най-симптоматично от тях се смята бурното развитие на театралното изкуство. През последните години бяха създадени много театрални трупи – както професионални, така и полупрофесионални. Те обикновено дават представленията си на открито, при докерите, при рибарите… Подготвят пиеси на млади драматурзи с ярко политическо съдържание.

– Кои, според вас, са най-изявените творци в областта на театъра?

– Няма да изреждам имената, които са известни далеч зад нашите граници, като Гилерме Фигерейдо и Диас Гомес. Между младите се открояват Жианфрансеско Гуарниери, който за пръв път показа образа на бразилския работник комунист, Аугусто Боал и други. Тях ние признаваме за основатели на новия бразилски театър. Буржоазната критика често ги ругае, че не се занимават с изкуство, а с гола политика. В отговор на подобни нападки Аугусто написа: „Беше време, когато критиката смяташе, че театърът не бива да се докосва до политиката. Този страх пред „забранената тема” винаги е бил порочен. Политиката е такъв прекрасен материал, както и всеки друг. От нея произлиза изискването за идейност на пиесата. Ако авторът изразява солидарност и съчувствие към негъра, работника, самоотвержената жена – това вече е достатъчно, за да се отнасят със сериозност към неговото произведение.” Своите концепции за театъра Аугусто Боал претворява най-ярко в нашумялата си пиеса „Революцията в Южна Америка” – смел художествен разрез на политическата атмосфера в Бразилия.

Останалите гости започнаха да проявяват настойчива любезност да се върнем при тях. А никак не ми се искаше да нарушим атмосферата на нашия разговор – натежала вече от златистите плодове на какаото, от суеверията и примитивния живот в амазонската джунгла. В нея плющеше жестокият бич на плантатора, който със силата на човешка кръв осъществява настъплението на крехките какаови дървета срещу дивата и необуздана плетеница на тропическия гъсталак. Цветистите описания на Жоржи Амаду, сполучливите му остроумия създаваха в нашия по-отдалечен ъгъл малка галерия от тукашни живописни характери. Такива характери можеш да откриеш само в прочутата „Баиа на всички светии”, както я е нарекъл писателят. Гостите, които бяха дошли на улица „Итаперуна”, за да вдъхнат аромата на интересното общуване със сеньор Амаду, не издържаха. Сами се наместиха между плантаторите и работниците от какаовите гори, между жените с цвят на канела. Приобщиха се към нашия разговор, разлят между широките байански хоризонти.

Звънецът на тъмнокожия портиер отдавна беше престанал да звъни.

* * *

Екипът на сайта ни изказва благодарност на Здравка Михайлова за предоставения откъс от книгата „Златният мираж“ на майка й Пенка Караиванова.

Източник: Здравка Михайлова