„Пролог. 1941 г.“ из романа „Еврейската принцеса“ от Саулюс Шалтянис

Публикувано:
10:29ч / 26.11.2018г
Брой прочитания:
91
Брой коментари:
0

Привечер високо в небето се рее ято врани – една стара врана размахва крило с наполовина издърпано, отскубнато перо, от движението на крилото въздухът тихо свисти, сякаш скрипти.

От небесните висини се открива необикновена земна красота: гората синее, езерата блестят от розовеещото вечерно слънце, островите, обрасли с дърветата, изглеждат като полюшващи се върху водата спотаени детски корабчета, украсени с треви, завоят на реката искри и само в единия край в небето са скупчени заплашителни черни облаци. Но слънцето чудодейно позлатява черната небесна ивица. Враната гледа надолу със зоркото си немигащо око и изведнъж се спуска към нещо, което проблясва като скъпоценен камък на широката закътана горска поляна. Наоколо витае сънлив покой. Върху белия пясък има маса, покрита с бяла покривка.

Това, което блести като скъпоценен камък, е само парче стъкло от бутилка водка.

Навсякъде има разхвърляни още много бутилки, останали като че ли след някакъв излет сред прекрасната родна природа или як запой на гимназисти с тежък махмурлук, понеже има разхвърляни не само стъклени парчета, отпадъци и огризки – захвърлена е дори дамска обувка и на поляната, между изровения пясък и изпотъпканата трева, върху един изсъхнал клон от глог виси забравена гимназиална барета с емблемата на гимназия „Светлина“.

Враната кълве с клюн парченце сланина с полепнал по нея пясък.

Едно куче с ранен крак, със залък между зъбите, куцука подскачайки нанякъде по изровената от колела горска пътека.

Залязващото зад боровете слънце удължава сенките, широките, надве-натри прекопани, неизравнени пусти градински лехи потъмняват – сред невероятно белите пясъчни хълмове гущерчето изглежда като костенурка, притиснала се към пирамидите в пустинята. Гущерът се стрелва от голите пясъчни лехи към полянката и се скрива под един стар клонест глог.

Враната тревожно се оглежда, отлита с парченцето сланина. Кучето спира, подвива ударения си заден крак, подушва въздуха и върти уши на всички страни. Пясъкът отново се раздвижва като че ли нещо наскоро засято е започнало да прораства в широката ослепително бяла пясъчна леха – и наистина сякаш някакъв корен или приведено стъбло се протяга към светлината. Показват се тънките, мръсни, изпоцапани с нещо пръсти, цялата китка, след това лакътя – голото момиче със засъхнала кръв и полепнал по тялото й пясък, се опитва да стане, подпирайки с ръка главата си, премигва, изправя се, коленете й се подкосяват. Сяда с отпусната глава, поема си дълбоко въздух, внимателно опипва тялото си и вече с широко отворени очи се оглежда наоколо.

Полека-лека се стъмва, червеното небе и тъмните облаци обещават, че денят утре ще е ветровит.

Сянката вече напълно скрива масата, покрита с платно, само клоните на глога все още се къпят във вечерното слънце.

Момичето забелязва гимназиалната барета върху клона на глога – с вперени в нея очи упорито пълзи, успява да я достигне, с последни сили откачва баретата, тежко дишайки се изправя, пада отново и, влачейки крак, пълзи по пясъка към гората, към тъмния и сигурен здрач, понеже някъде далеч бучи кола, чуват се приближаващи се мъжки гласове. Някой весело разказва нещо и с противно свистящ глас често-често кукука – ку-ку, а другите кой знае защо неудържимо се хилят…

Момичето с последни сили изпълзява дълбоко в гъстата елхова гора и изтръпва от всяко „ку-ку“, а окървавената й глава затреперва.

Превод от литовски: Антония Пенчева 

За романа, автора му и преводачката може да прочетете на сайта ни:

„Дневникът на еврейската принцеса“

Източник: Издателство "Наука и изкуство"