Ранчото Санта Сусана в провинция Буенос Айрес се намира се близо до село Лос Кардалес в пампата. През XIX в. тук се заселва Франсиско Кели, аржентинец от ирландски произход, и дава на ранчото името на своята съпруга Сусана. Стопанството е на площ от 1200 хектара. От 25 г. насам мястото е обект на селски туризъм и то по толкова атрактивен начин, че е станало известно по цял свят и си заслужава да разкажем по-подробно за него.

При пристигането ни в Санта Сусана един мъж в костюм на гаучо (местният вариант на североамериканските каубои) ни посрещна с чаши вино и плодови сокове. Девойка в дрехи от епохата, когато Аржентина е била колония на Испания, ни почерпиха с емпанадас – аржентински пирожки с месо, сложени в кокетна кошница. Междувременно на големи скари се печаха месата за обяда ни. Домакините ни обясниха, че в даден момент ще чуем звън на камбанка, с която ще ни приканят в ресторанта, а дотогава разполагаме с време да разгледаме парка на ранчото, къщата- музей в колониален стил или пък да пояздим коне и да се повозим на селска каручка. Възползвахме се от всички тези възможност и изцяло се потопихме в атмосферата на ранчото.

В парка веднага забелязахме красивото аржентинско дърво сейба, покрито с ярки алени цветове. Всъщност, има го и на други места по света, но аржентинските го смятат за свой символ. Сред обширните поляни се издигат нарядко засадени палми и широколистни дървета, но все пак пампа е синоним на степ и като цяло преобладава по-ниската растителност, предимно треви -такива, каквито има и у нас, но и характерните треви на пампата, напомнящи житни класове, но изненадващо меки при докосване. Пред къщата-музей имаше красиви керемиденочервени цветя, които по форма също напомняха житни класове. За съжаление, местното момиче, което попитахме как се казват, не знаеше името им. Тези красиви червени цветове на пипане са изключително меки, както тревите на пампата. С известна изненада открих, че наоколо има и нашенски цветя – например, гергини!

Самата къща-музей е обзаведена с мебели от XIX и първата половина на ХХ в. Има колекции от рокли, от ретро шапки, от ветрила. В голяма зала, която може би е била трапезария (вляво), силуетът на момичето с дрехи в колониален стил, което ни посрещна при идването ни в ранчото, се мержелееше край прозореца като видение от много далечна епоха. Страниците от каледнара на стената обаче ни връщаха към по-нови времена… 1945 г. с портрети на местни герои, някои от които индианци.

Не мога да не спомена изобретателно направеното, но доста шокиращото столче от кости на животни пред външния вход на къщата-музей. Едва ли местните хора възприемат това като нещо злокобно. По-скоро тук всичко влиза в употреба, дори останките от добитъка. Цял комплект такива костени столчета бяха разположени до входа на ресторанта, където обядвахме (снимката вдясно). 

В ранчото има и семеен параклис.

Сега настъпва моментът, когато ще разкажа за едно от най-вълнуващите ми преживявания в ранчото. В живота си се бях качвала на гърба на слон – в Индия пред 5 г., по-късно и на камила – в Мароко, но едва преди 2 седмици за първи път яздих кон. Това историческо за мен събитие се случи точно в Санта Сусана, провинция Буенос Айрес. Когато един от гаучосите ме попита искам ли да яздя, веднага предупредих, че ще ми е за първи път. Той явно познава добре нрава на питомците си, защото отиде специално да доведе едно конче като за начинаещи. То се оказа много кротко, макар че после при колективната езда на групата ни все гледаше да е сред първите в колоната. Моят любим Владимир Дворецки (вляво) се пожертва за пореден път заради мен и се качи на своя кон, натоварен с пътната ми чанта, която му тежеше и не му позволяваше да заеме много добра стойка, яздейки, но се справи отлично. Самата аз никак не изглеждах героично, когато се качвах на моето конче, направо ми се струваше невъзможно да го възседна. Домакините обаче помагат на всички, и когато с чужда помощ успях да прекрача седлото, се почувствах така, като че ли това е най-нормалното място за мен.

Вече на конете, изчакахме пред затворената дървена врата към полето, докато се събере цялата ни група от любители ездачи и един гаучо поведе колоната. През цялото време яздеше пред нас и даваше съвети, когато се налага. Всъщност, кон се управлява лесно, стига да е добре обучен. Ако искаш да завие наляво, скъсяваш малко юздата от лявата страна, така че главата му да се обърне в тази посока. Добре е юздата да не се дърпа прекалено назад, защото животното се изнервя. Както се казва, не бива да го държиш изкъсо. Не трябва обаче юздата му да е и много отпусната, защото ще забрави, че има ездач на него. Няколко минути след качването ми на коня, вече имах чувството, че цял живот съм яздила. И през ум обаче не ми мина да препусна в галоп, както правеха гаучосите наоколо. Яздехме из полето, а то ухаеше на свежест и екзотични треви. Язденето в ранчото Санта Сусана не беше като качването ми на гърба на камила за фотосесия. Тогава направих само едно малко кръгче. В ранчото обаче ни предложиха истинска разходка на коне, която продължи около 20 минути. На снимката вдясно се виждат водачката на българската група Жаки Пирева, Ваня Георгиева от Odans Travel и аз, на моято кротко конче. После се повозихме и на селска каручка, карана от Сирило, доайенът на Санта Сусана, винаги усмихнат и голям майтапчия.

След като са се разходили из парка на ранчото Санта Сусана, провинция Буенос Айрес, пояздили са коне, возили са се на селска каручка, в даден момент посетителите чуват звън на камбанка, който ги приканва на обяд. Междувременно на големи скари са се пекли различни видове меса и предстои да бъдат опитани. На дългите маси вече са сервирани напитките – вода и хубаво аржентинско вино – и сервирането започва. Гаучосите, които допреди малко са ни помагали да възсядаме конете си и са следели разходката ни с тях да бъде безопасна и приятна, сега влизат в ролята на келнери и то много любезни! Сервирането на бюрбекю е специален ритуал и в Аржентина, и в Бразилия. Келнерът минава покрай всеки на масата и го пита иска ли късче от съответното месо. В Санта Сусана първо ни предложиха печени наденички, после традиционната аржентинска пържола от говеждо месо, накрая – пилешко. По време на десерта започна артистичната програма от гост изпълнители – една певица и танцьори. Певицата имаше забележителен глас, а танцовите двойки изпълняваха танга. Единият от мъжете обаче се прояви и с типичното за тези места изпълнение с болеадорас – две тънки въженца, на чийто край е завързана по една топчица от камък или метал. Някога това приспособление се е използвало от гаучосите за ловене на животни, но сега е станало предмет на изуството. Майсторство е да завъртиш въженцата с тежестите в края им така, че те да изглеждат като пръчки в ръцете ти. Умелият танцьор прави различни фигури с тях, като същевременно почуква по пода с коменните топчета и се получава ефект като при танцуване на степ.

По едно време доайенът на ранчото Санта Сусана, неуморният Сирило, поведе към дансинга една от посетителките. Това беше знак, че започват общите танци. Ние с Владо също се включихме в тях, че и в песните. На импровизирания дансинг настана истинско гъмжило.

Важно е да уточня, че компанията ни беше мултинационална. Певицата обяви една по една държавите, чиито представители се намират в ресторанта. Оказаха се двадесетина страни почти от цял свят. На масата на българската група се хранеха двама канадци от Сидни и една от мелбърн, младо американско семейство с две малки деца и семейство филипинци, живеещи в Канада. 

Последната аткракция беше с коне. Гаучосите ни ги демонстрираха на една от просторните поляни. Не приличаше на дресура, просто по даден сигнал конете се подреждаха в редички или под ъгъл. Имаше и друг възлов момент: в края на три пръчки, провесени на голяма дървена рамка насред полето, се окачва по един метален пръстен. Гаучосите трябва, препускайки в галоп под рамката, да успеят да грабнат някой от пръстените с метална пръчица за пиене на мате. Който успее да прониже пръстен, го подарява на някоя жена от публиката и получава правото да я целуне. За чест на българската група, от 6 жени в нея, четири бяха удостоени с пръстен.

Накрая ще добавя, че с тези свои атракции и с гостоприемството си хората от ранчото са станали известни по цял свят. Неслучайно на места в ресторанта могат да се видят изрезки от публикации за Санта Сусана, снимки и възторжени отзиви от доволни посетители. В заключение: селският туризъм на световно ниво не се състои само от обстановка във фолклорен стил и местна кухня, а и в осигуряването на преживявания за туристите, за които те ще си спомнят с удоволствие и ще им се иска отново да се върнат.

Автор: Гергина Дворецка

Повече снимки от ранчото може да видите на страницата на фондация „Европа и свтът“ във Фейсбук.

Източник: www.evropaworld.eu