Романът „Кафене Хиена” от поредицата „Дунав – обединени в литературата”

Публикувано:
15:59ч / 05.06.2015г
Брой прочитания:
194
Брой коментари:
0

Новата поредица „Дунав – обединени  в литературата” бе представена по време на пролетния панаир на книгата в НДК. Тя излиза под егидата на издателство „Гея-Либрис” и включва книги от 7 дунавски страни (Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Сърбия, Хърватия и Румъния.) Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на програма „Творческа Европа на ЕС. „Най-титулованото” заглавие в поредицата е романът „Кафене Хиена” (План за изпращанията) на младата словашка писателка Яна Беньова, който е отличен с Европейската награда за литература за 2012 г.   Преводачът Асен Милчев предлага своя анализ на книгата:  

Пространствено-времевите опорни точки на романа са четири:

Чудовищният лабиринт Петражалка,

дехуманизиран жилищен комплекс с неговите герои – истински, обикновени хора (някои от тях гротескни), а също така и сюрреалистични същества. Те обитават един свят, откъдето няма отърваване. Борбата е да не загубиш своята индивидуалност и да не се превърнеш в с безлично създание  с лице като на поничка, каквито тук изобилстват. Това е книга не само за Петржалка, но и за цяла Братислава, а комплексът е не само метафора за пространство, от което човек не може да се измъкне, откъдето няма изход,  но също така и олицетворение на объркания човешки живот и невъзможността да се ориентираш в него. Един свят, който „се нахвърля върху теб и те сграбчва в ноктите си”. Тук, скрити зад гипсокартонените стени, живеят същества, добри и лоши, за които „останалата част от земното кълбо си мисли, че вече отдавна са измрели”.

Вторият пространствен репер е:

Кафене „Хиена”

Всъщност това е познатото кафене „Виена” на централния площад на Братислава, посещавано от чуждестранни туристи и местни жители. Тук всеки ден се срещат главните герои на романа – две двойки млади интелектуалци, които уговарят стратегията си. А тя е проста: Винаги един от тях работи и издържа останалите като стипендианти, за да могат те да творят.

На пръв поглед изглежда, че във фокуса на тази творба попада единствено враждебния мегакомплекс, но всъщност тя представлява крехка изповед за партньорските взаимоотношения. Една своеобразна книга за любовта (колкото и да е странно, такава е мъжката гледна точка в романа). Или как писането на една книга може да бъде средство за преодоляване на раздвоението, когато една жена обича едновременно двама мъже. В случая  женската позиция е: писането на роман е  „история, при която малко се говори, но много се тъгува”.  Става ясно, че потопът, който вещае вездесъщата река Дунав (бях свидетел на наводнението в Братислава през лятото на 2002 г.) – още един, почти невидим, но могъщ  герой – е нищо в сравнение с разочарованието от изневярата.

Времеви опорни точки

Въпреки, че в началото на романа се казва: „Петржалка е територия, в която времето не играе роля”, то фигурира осезаема в текста. Както като сезонно-времево композиционно  разделение на романа на  15 части (условно глави): Зима. Лято. Второ лято. Пролет и т. н., така и като периоди в човешкия живот:  Детство, Младост, Край, Втори край… Така надникваме и в миналото на героите, задълбавайки до техните връзки с останалия свят. Връзките между любовници, приятели, родители, деца. Любовта и изневярата, доведени до крайности, навяват носталгия, или предизвикват усмивка. Тук се повдигат и въпросите за расовата търпимост, за неонацистката заплаха, за наркоманията. Цялото повествование е съпътствано от имената на известни личности и герои от световната литература, от митични и приказни герои – от Минотавъра до вече класика на словашката литература Рудолф Слобода, от американския поет-битник Алън Гинзбърг до Пинокио. Това поставя на изпитание интелигентността на читателя (и на преводача!)

Композицията е без дълъг, епически разказ, а е сглобена от отделни епизоди, откъси, отломки, черупчици, мигове – с други думи фрагменти в привидно хаотичен вид, които трасират житейския път на героите и в крайна сметка формират литературния свят на авторката. Потъваш в тази мозайка от наблюдения, възприятия, разсъждения и спомени…Получава се една цялостна картина на живота, на съвременността и близкото минало. Една книга за хората, техните взаимоотношения и отношенията към самите себе си в една особена градска среда. При всичките криволици на повествованието авторката остава при това, което познава. Тя е добра наблюдателка със  собствена гледна точка.  Оригиналният й почерк се проявява в играта на думи и тяхното значение. (Истински кошмар за преводача!) Тя сръчно, но не самоцелно,  борави с тях, модифицира ги, натоварва ги с различен смисъл, не се страхува да иронизира.

Четейки книгата, искате да си създадете собствен план за изпращанията. И така научаваш, че независимо дали става,че ще изпращаш отиващото си детство, обекта на зараждащите се трепети, партньора на разрушаващата се връзка, или умиращата майка, всичко трябва да се извърши с търпение и любов.

От „Физика на тъгата” до „Кафене Хиена”

Вътрешният свят на героите на Беньова е сложен, многопластов.Но те не могат да избягат от чувството си на аутсайдери, на „десперадо” (отчаяни). Ако се питате, с какво точно романът „Кафене Хиена” на словашката писателка е заинтригувал критиците и е удостоен с европейската награда за литература, бих ви отговорил така: „Защото в него са хванати и развити общоевропейските и световни литературни тенденции”. Този роман се родее например и с едно от най-сполучливи произведения на съвременната ни литература „Физика на тъгата”, което авторът му Георги Господинов определя като роман-лабиринт. В него има също и Минотавър, и нишка на Ариадна. Едва ли съвпаденията с „Кафе Хиена” са случайни. Творбата на Господинов е привлякла вниманието и на критиците от авторитетното американско списание „Ню Йоркър” (един от априлските му броеве). Коментира се лингвистичната и метафорична дилема на думата „тъга”, която няма еквивалент в английски език и обикновено се превежда като „скръб”.  Това е „хюзюн” на Орхан Памук или „тоска” на Набоков. Тази дума играе важна роля и в „Кафене Хиена”, където едно момиченце, неизвестно как попаднало в лудницата, нарежда: „ Погълни ме тъга, saudade, tristeza, hüzün … Всички тези думички на различни езици означават тъга, меланхолия…В общочовешки смисъл вероятно това е жадуването по нещо, което не се е случило. Животът си минава, а някои неща няма да ги изпиташ. По различни причини. Това се случва и с героите на Яна Беньова. На фона на рушащите се жилищни комплекси от времето на социализма, какъвто е и Петржалка. Така се вижда, че тъгата не е уникално явление за България и ние може би не сме сами в чувството си на нещастни хора (според резултатите от различни анкети). В ерата на икономически упадък е застрашена целостта на нашата Европа.  Затова е толкова важно да намериш своя път през лабиринта и да възприемеш как се живее с тъгата. На това ни учи и такива книга като „Кафене Хиена”.

Асен Милчев

Още по темата в сайта ни:

„Дунав – обединени в литературата“