Романът „Вилево“ и картината на света, в който живеем

Публикувано:
10:16ч / 30.05.2018г
Брой прочитания:
99
Брой коментари:
0

Ако е възможно да съществува физически място, на което високите честоти могат да оказват влияние от небето върху преживелите катастрофата, то това място се нарича Вилево… 

Спечелилият Наградата за литература на Европейския съюз роман „Вилево“ на Лука Бекавац (изд. Персей, превод Таня Попова) изисква внимание, търпение и аналитично мислене от страна на читателя. Авторът предизвиква, поставя сложни въпроси и поражда сериозни съмнения и дилеми. Води ни по грешни следи и криви пътеки, оставя ни без достатъчно информация или поне такава, която в определена ситуация е от решаващо значение за разбирането ѝ, отменя принципа на причинно-следствената връзка, преобръща представите ни за пространството и времето, повдига въпроса за паралелните светове и възможностите за транскомуникацията и изцяло дестабилизира картината на света, в който живеем.

Романът се състои от три напълно разнородни части: „Август“, „След полунощ“ и „Маркович“. „Август“ е точен препис на четири монолога, свалени от повредена магнетофонна лента. Монолозите произнася момичето Теа, което заедно с по-голямата си сестра Елиза живее в изоставена къща във Вилево, недалеч от Осиек, през 2009 г. Втората част на романа е представена във вид на диалог на двете сестри с трима събеседници от друго време, чиято самоличност не знаят. Третата, заключителната част е научен труд за неидентифицирани сигнали по време на паравоенните радиовръзки, написан през 1947 г., посветен на темата за инструменталната транскомуникация. Този труд описва как трима нелегални водят предаванията на партийната радиостанция в Осиек през лятото на 1943 г. и по необясним начин установяват (и губят) комуникацията със сестрите, вероятно същите Теа и Елиза.

Като разгледаме цялостно романа, става ясно, че има три гледни точки за едно и също събитие, които се допълват, но читателят, опитвайки се да възстанови описаните неща, остава без ясни отговори, губи логиката на пространствено-времевите и причинно-следствените връзки, с които сме свикнали да боравим в ежедневието си и които могат да се открият в последната глава на романа. Тази фрагментация в известен смисъл е израз на разделението на света (тревожната атмосфера на унищожената Земя), в която се намират двете сестри.  Според разказаното може да се предположи, че тази катастрофа е резултат от някакъв нелеп технически проект, причинил ужасни разрушения и предизвикал огромни човешки жертви в Осиек и Славония, а и в цяла Европа.

„онова най-висшето, което дава смисъл на всичко, като Слънцето… как да се скриеш от онова, което никога не залязва?, то блести най-ярко след полунощ и най-добре се вижда, за жалост, със затворени очи… не знам защо копията винаги са ми изглеждали като огнестрелно оръжие… не знам какво означава, но чувам този пламък, ако затворя очи мога да видя златните нишки, които се простират от него до мен, тънки влакна, обшиващи Земята (смущения 12 секунди), разтопени капки живак или лава, но те ще се стабилизират, ще се оформят нови нишки, вериги, пръстени, пашкули, а после ще станат листове, безкрайно големи, гладки и тънки, от хартия или коприна… там се съхранява онова нещо (смущения 1 минута и 24 секунди) сърцето на лятото, сърцето на света, сърцевината на живота на Земята, от която, в случай на катастрофа, всичко ще може да се възстанови отново…“

Източник: ИК "Персей"