Салонът на природата

Публикувано:
11:02ч / 29.11.2021г
Брой прочитания:
149
Брой коментари:
0

Борис Христов – стихове / Милко Божков – живопис, акварели и рисунки

(30 ноември 2021 – 6 февруари 2022)

Откриване 30 ноември, вторник,  18.00 часа

 

„Всеки камък е белязан по рождение

като завършена творба… Работата на художника

в Салона на природата е –

търпеливо да извае постамента.“

 

Поетът Борис Христов от години се вслушва в шепота на камъка. Първоначално размишлява върху причудливия рисунък на патините от лишеи и мъхове, опитвайки се да разгадае техния език, заключващ Времето с ключа на Мълчанието. Така се ражда Каменна книга ( изд.Elements, 2006).  След това съотнася издирени, заснети камъни и преобразуваните им различности с мисли, породени от философи и поети, оставили своите отпечатъци от думи (между V век пр. Хр. и ХХ век, от Лао Дзъ до Йосиф Бродски). Така се ражда антологията Камък и слово ( изд.Рива, 2015). Следват собствените му стихове, които редом с фотографиите вдъхновяват художника Милко Божков да коментира с езика на четката образите на камъка, окъпани от поезията. Така се ражда идеята за тази изложба – съчетание на поетично-философски и живописно-поетични творби.

Представени са 55 живописни произведения, своеобразен коментар и на фотографиите на Поета, и на неговите размишления. В повечето от случаите резултатът опровергава тезата, че художникът трябва да се ограничи с „извайването на постамента“. 42 акварела и 40 рисунки с туш подкрепят живописта.

Изложбата е придружена от изданието на Методий Петриков „Салонът на природата“ (изд.Методиеви книги, 2020) и Giclee арт принтове на живописните творби  върху хартия Hahnemühle Museum Etching

Текст към картината в началото на публикацията:

15.

Чувам нощем гласове на камъни край новия градеж –

гневят се отхвърлените, защото зидарите

ги избират не по Духът, който е вечен,

а по лицето, което умира.

 

26.

Лекомислието, с което човекът върви през живота

и събаря невинни камъни в пропастта

ме кара често да пея от страх,

сякаш минавам нощем през гробища.

 

32.

Напразно тревожиш безкрая, човече –

нима съзвездията по крилете на Калинката

не ти разкриват, че върху твойта длан

е кацнала Вселената – и вече си пристигнал…

 

33.

Ако дойдат някога, Те ще излязат откъм страната

на Камъка, в който живеят от самото начало

и от чиито тайници и пролуки така ненатрапливо

наблюдават света.

 

36.

Достигнал края на живота, нима е нужно да размисляш –

през която и врата на Камъка да влезеш,

ще намериш в него седнало в гостоприемна поза

Времето.

 

Източник: СГХГ