„Самбата – този празник на народа“ от Пенка Караиванова

Публикувано:
13:24ч / 03.05.2018г
Брой прочитания:
154
Брой коментари:
0

PENKA KARAIVANOVA ZLATNIAT MIRAZ KORITSA_Easy-Resize-1Поредният откъс, който публикуваме на сайта ни от книгата на проф. д-р Пенка Караиванова „Златният мираж“ (изд. „Народна младеж“, 1970 г.) е посветен на шеметната бразилска самба. В тази книга, превърнала се отдавна в библиографска рядкост, известната политоложка, журналистка-международничка, латиноамериканистка и дългогодишна преподавателка във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“ разказва за своето пътуване в Латинска Америка през далечната 1968 г. и за срещите си с едни от най-големите творци, родени там. Наскоро проф. д-р Пенка Караиванова ни напусна (1931-2018 г.), но части от книгата й отново се връщат при читателите, благодарение на дъщерята на авторката – талантливата преводачка и журналистка Здравка Михайлова, която любезно ни ги предоставя за публикуване.

За съжаление, от пътуването на авторката преди 50 години не са останали снимки на танцуващи самба, затова илюстрираме този откъс от книгата й със снимка, която екипът ни направи по време на краткия си престой в Рио де Жанейро през ноември 2017 г.

ПЕНКА КАРАИВАНОВА

САМБАТА – ТОЗИ ПРАЗНИК НА НАРОДА

Из пътеписната книга „Златният мираж”

– Жалко, че не пристигнах в Рио де Жанейро за февруарския карнавал на лятото – съжалява всеки чужденец.

– Тук всеки ден е малък карнавал … едно натрупване за февруари – го успокояват бразилците.

– Така се случи и с мен. От разменените подобни реплики с приятелите ми всъщност ни хрумна идеята. Още тогава Соарес и Енрике ми обещаха вечерта със самбисти. Затова сега трябваше да напуснем уютното ресторантче на крайбрежната улица, стаили съжалението си за приятните разговори около блюдата с раци и пикантни червени сосове. Обилните светлини на Копакабана загатваха за много още примамливи места. Ние тримата търсехме измежду тях „Театро опиниао”. Соарес и Енрике твърдяха, че там танцуват и пеят най-подбраните изпълнители от школите по самба в Рио де Жанейро.

– Започва в  девет – опита се да уточни някакъв час Соарес.

– На касата казаха девет и половина – прекъсна го Енрике.

Скърцащите крила на входната врата се размърдаха едва в десет часа. Без това да беше предшествано от припрени настоявания или протести за разваленото настроение на публиката. По простата причина, че тя още не беше дошла. Бразилецът никога не се измъчва от предразсъдъци за точност. Най-много десетина души преминаха веднага след отварянето на вратата. Трима от тях бяхме ние. В скромното, дори бих казала, овехтяло салонче, столовете бяха наредени амфитеатрално в кръг. На тях можеше да седнат не повече от двеста души. Още двадесетина минути зрителите прииждаха без никакъв признак на бързане. Момчета и момичета заемаха местата си, обгърнати от мълчанието на влюбените. По малките масички около подиума поднасяха разхладителни напитки. Зимната задуха на юлската вечер проникваше и тук.

Ленивата атмосфера изведнъж се раздвижи от избухването на светлини, от отсечените удари на инструменти, от жизнелюбивите звукове на едва започващото веселие. Яркостта на вечерта пристигаше с много шум и лъскави сребристи материи, от които бяга ушити дрехите на изпълнителите. Личеше си, че увлечението на африканските прадеди по крещящи украшения  не беше избледняло и до днес. Магията на самбата открадна спокойствието на публиката. Тази магия вече трептеше във всяка фибра на черните лица. Превръщаше изопнатите мускули в одухотворен абанос. В нея като че ли още живееха езическите божества на африканската прародина. Само техните заклинания можеха да направят реални бързината и огнения ситнеж на едни девически крака, които едва се докосваха до дъсчения под, които сами обясняваха защо в школата „Мангейра” наричаха това момиче „Пеле на самбата”…

– Самбата – това е африканската душа на Бразилия…

Търговците на роби не са подозирали, че докарват в Новия свят и такова богатство- с добросъвестните си пояснения Сораес и Енрике се стараеха да ми покажат, че боравят с познати неща. Освен духовното съприкосновение със самбата, човек се нуждае и от много знания, за да я почувства истински, за да разбере какво значи за бразилеца познатият на всички рефрен „Музиката е веселие”. Самбата е стихията на негрите и мулатите. Това вероятно зависи от нещо, което те „носят” в кръвта си. Може би е „дуенде”-то за което говорят испанците. То прави от негрите най-добрите изпълнители. То е ослепителната усмивка на лицето, невероятната черна извивка на гърба, подлудяващата подвижност на тялото. Отсечените удари на дървените инструменти завладяват бързо и публиката: готвачки, шофьори, продавачи от зеленчуковите магазини, всички ония, които създават добрата ритмичност на охолния живот в Копакабана. Магията на самбата увлича не по-малко и белите бразилци, но стигне ли се до изпълнение, те не издържат в сравнението с чернокожите им сънародници. Нейната дълготрайност през годините се обяснява не само с ярката й заразителност. А преди всичко с многочислеността на негърското население в страната. Някога то е било два-три пъти повече от белите заселници. Но в увеличаване на имигрантския поток от Европа и масовото измиране на робите сега тъмнокожите представляват около петнайсет процента от бразилците. Африканското потекло на самбата днес се е развило в чисто местна насока. В нея пулсира бразилският ден.

Тъмнокож, бял или потомък на индианец, жителят на Рио де Жанейро е преди всичко кариока. И кариоката не може да не изпее на такава вечер самбата за своя град, поетична и ефирна като красотата на Рио де Жанейро. Тази самба започва с литналата сянка на статуята на Христос, уловена в бели мраморни очертания над хълма Корковадо- Сянката следва моряците в океана дълго след като е изчезнал пясъчният сърп на залива Гуанабара. Пао де Асукар, Леблон, Маракана, Фламенго – всяко от тези названия на хълмове и квартали е трайно преживяване за кариоката. Пао де Асукар е скалисто възвишение, почти потопило нозете си в океана, което затваря залива Гуанабара от единия му край. Червеното лифтово вагонче прорязва пространството в стремлението си към този връх. То пътува безразсъдно над пропастта, обрасла с растения прилични на огромни зелени гребени. Широката му стъклена кабина създава минутите за пълно зрително поглъщане на „най-красивия” град на света. Изящните водни извивки на океана си съперничат с очертанията на притихналите затворени лагуни, динамичният ритъм на гигантските крайбрежни магистрали – с припряното надбягване на архитектурата и новото време по авенида Президенте Варгас. Разноцветните паралелепипеди на небостъргачите поддържат така необходимото равновесие между зеленото на хълмовете и синьото на водата. Те потискат с архитектурното си изящество масивните тромави сгради на банките по „Рио Бранко”. Макар че всъщност се раждат и съществуват чрез тяхната сила – парите. Сякаш повдигнати от гигантската длан на незнаен подводен цар, десетки островчета в залива Гуанабара създават илюзията за навлизане на живота навътре в океана. Някъде в далечината те изчезват между белите опашки на мъглите, противопоставяйки на динамичното ежедневие на брега своето спокойствие и самота.

Всичко това еднакво може да се съзерцава и от хълмовете, натежали от бедност. Социалното карантиниране в големите градове на света се осъществява обикновено чрез изблъскване на бедняшките бордеи в покрайнините им. Тук оскъдността на терена ги е изтласкала нагоре по стръмните възвишения. (Дори летището на Рио е разположено на остров и пътниците изпитват неприятното усещане, че се приземяват във вода.) Сто осемдесет и три фавели на Рио пълзят по хълмовете като налепени лястовичи гнезда или накачени един над  друг кафези за птици, с изрязани в дървото прозорци без стъкла. Често фавелите се спускат до шумна централна улица или луксозен плаж. В тези бедняшки лабиринти без вода и електричество дори полицията избягва да упражнява професионалното си любопитство. Всеки външен поглед там се посреща с враждебност. При силни дъждове понякога фавелата тръгва надолу заедно с мътните порои. Разкъртва големите пъстри пана, наковани в пространството между високите здания, за да скриват тягостния й пейзаж. И умирайки, фавелата плисва на просторната луксозна улица заедно с повлеклите я жълти порои.

В свой репортаж за фавелите бразилското списание „Маншете” отбелязва, че в тях „скъсяват живота си” около един милион кариока, предимно негри и мулати.Почти петдесет на сто от бедните фавеладос са деца и юноши. До старост там рядко се достига. Ако не се смята преждевременно състареният вид на младите. „Фавелите са разсадници на престъпност. Нечовешките условия на живот тласкат мнозина по пътя на престъплението” – никой в Рио не би оспорил това твърдение на „Маншете”. Бих казала дори, че по-скоро „Маншете” само предава едно общоприето в града мнение.

Но в самбата тези бордеи са предимно романтичен декор за гореща любов. Фавелата в песента – това е момичето с избеляла рокля, което грациозно крепи по стръмните пътеки съд с вода на главата си. Това е нежността под храстите, обсипани с червени тропически цветове. В песента няма място нито за евтино бельо, което се ветрее между разкривените дървени балкончета, нито за босоноги деца с изскочили от панталонките коремчета. Тези подробности всъщност не се виждат отдалече. Огромните рекламни пана, които нескопосано ги прикриват, напомнят за последния американски уестърн или предлагат да ви отведат в близкия магазин за елегантни тоалети.

Всеки може да открие себе си в самбата. Затова в Бразилия са така привързани към нея. Тя е любов и протест, нежност и социална присъда. Разказва за минали страдания и поддържани с кръвта на робите независими негърски републики, за самоотвержена съпротива срещу португалските завоеватели или за съвременна гериля. Самбата е наивност и чистота, импровизации и творчество. Струва ми се, че всеки трети човек в тази страна е съчинител на самба. Школата по самба не е за избрани. В нея се събира цялата улица , домакините, продавачите, едва разцъфтели момичета и застаряващи вече жени. Всеки репетира, всеки съчинява. Дойде ли карнавалът, всеки е изпълнител. Най-голямо съвършенство в това самобитно народно творчество представляват поразителните импровизации по случайно подхвърлена тема. Пред къщния праг привечер присядат често неграмотни, но с вродено чувство за ритъм и поезия народни певци, изпълнители на така нареченото „о партидо алто”. Първият подхваща една тема, например „очарователната жена”. Вторият веднага продължава със стихове и песен на същата тема и т.н. Така се редуват мнозина и се ражда едно ново  произведение.

До следващия карнавал имаше още доста време. А се знаеше, че вече над 3000 песни са създадени за неговия музикален конкурс. Това време обикновено принадлежи на рекламата. Тя в повечето случаи решава благоприятния изход от конкурса, популярността на една или друга песен. През останалите до карнавала месеци всеки автор се стреми да изкара своята песен в ефира. Нищо че вече я разучават в някоя школа. Ако я предаде в музикалната си програма една от осемнадесетте радиостанции на Рио, това има къде-къде по-голямо значение. Карнавалната психоза подхранва и търговията в ефира. Предишната година за изпълнение на една песен по радиото авторите получавали по две и половина крузейрос в делничен ден и три – в неделя. Но последвалата инфлация на многострадалния крузейро повишава цените и на предкарнавалната търговия. Понякога се случва дискжокеите (съставителите на програмата) порядъчно да ограбват своите клиенти. Често дори най-популярните автори на самба при успех в карнавалния конкурс получават много по-малко от това, което са платили предварително на дискжокеите. Когато авторът е талантлив, но неплатежоспособен, бутилка ракия е достатъчен хонорар за песента му. Нищо че след това организаторите могат да изкарат стократно повече.

Тази вечер в „Театро опиниао” публиката едва дочака антракта, за да заеме подиума. Късополи момичета раздаваха покани за представления на други школи по самба. Тогава изпълнителите от „Мангейра” неспокойно ще потръпват на столовете, а артистите ще бъдат може би от „Портела” или от някоя друга школа. Момиче с руса коса и тъмно лице на мулатка се понесе наоколо. Край него се завъртяха и други. И вече нямаше антракт. Във втората част вече никой не можеше да накара публиката да не пее заедно с изпълнителите. Тя довършваше докрай дори просторната като старинно житие самба за големия бразилски художник Портинари. Може би защото всичко в неговите платна е Бразилия: едрите червени слънца, увиснали над червеникавата земя на кафето, танцуващите негри с груби крака, момчетата подгонили топката, мъжете приведени под тежки чували, пастирите от сухия североизток, рибарите. В този песенен портрет на художника горчивината на кафето е примесена със страданията на войната. Така те вървят заедно и в монументалната му картина „война и мир”, която се намира в сградата на ООН в Ню Йорк. Само дълбоко бразилският дух на неговото творчество е могъл да предизвика това спонтанно и чисто преклонение на обикновените хора.

Докато ударните инструменти за малко си отдъхваха, две момичета се изправиха пред микрофона. Разказваха за продължителната стачка на учениците от гимназиите в Рио де Жанейро. Търсеха обществена подкрепа за усилията си да наложат заедно със студентите демократизиране и държавно осигуряване на образованието. Кутиите, които поднасяха момичетата, бързо се изпълваха с измачкани банкноти.

– Сюжет за нова самба – подхвърли от реда зад нас млад човек с издължено слабо лице. Бяхме забелязали шумната група младежи още когато седнаха. Тогава Соарес ми обясни за единия от тях:

– Ферейра Гулар – автор на много стихове и на пиеси за живота на президента Варгас. Тя с успех обикаля сцените на Рио. Но за пръв път е изпълнена от школа по самба. Песните на този спектакъл и днес продължават да се пеят.

След подхвърлената реплика Соарес заговори приятелски с поета. Представи и мен. Младият мъж съвсем естествено протегна ръка през столовете. Започна да ни разказва оживено за Испания, откъдето се беше върнал само преди няколко дни. Соарес ту му задаваше въпроси около испанското пътешествие, ту ми предаваше думите на едно от популярните стихотворения на Гулар за тревожната бразилска атмосфера от първия месец след преврата през 19674 година. Стиховете носеха копнежа за „правото да бъдеш на света, да имаш две нозе и две ръце, едно лице, надежда и желания за всичко”. Смисълът на този копнеж е заложен в честното противопоставяне на политическата атмосфера, която прави невъзможна радостта от обикновеното съществуване. Как ли биха звучали тези стихове, в които „тъмнеят затворнически килии и играят безприютни пролетарски деца”, ако слаболикият мъж сам ги декламираше?

По-късно спорихме кои посещават спектаклите по самба.

– Идват първо тези, които ги тегли насам африканското в кръвта им. И други, които смятат присъствието си тук за реакция срещу бразилския вариант на битълсовото „йе,йе…”Идват тезие, които обичат атмосфера, заредена с веселие, с движение, с проблеми.

Затова с преклонение, което напомняше за старинен езически обред, цялата публика накрая изпя популярната песен за раждането на ”самбата” – този голям празник на народа”. Затова два часа след полунощ не си отидоха шофьорите, продавачките, готвачките, дребните чиновници, студентите. Сякаш в земята на слънцето беше са разразил шумният карнавал на февруари. Сякаш пак бушуваше с простите си човешки стихии най-големият празник на народа – самбата.

* * *

Екипът на сайта ни изказва благодарност на Здравка Михайлова за предоставения откъс от книгата „Златният мираж“ на майка й Пенка Караиванова.

 

Още от книгата „Златният мираж“ на сайта ни:

„Камбаните на Исла Негра“

„При плантаторите и жените с цвят на канела“

„Мирните конкистадори или наричат ме бразилейро“

„Футболният вулкан „Маракана“

Източник: Здравка Михайлова