Да се напише продължение на книга, постигнала огромен успех, не е лесна задача за автора. Алек Попов обаче се е справил с нея на висота във втората част от сагата за двете необикновени близначки, които преди 4 години видяхме за първи път като партизанки. Още тогава те направиха фурор. В „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ (изд. „Сиела“) двете продължават успешно да преминават през изпитанията на преломни исторически събития. В края на първата книга, „Сестри Палавееви в бурята на историята“, по стечение на обстоятелствата главните героини Кара и Яра се разделят и на финала става ясно, че след края на Втората световна война няколко години сестрите живеят от двете страни на издигнатата невидима Желязна завеса. Какво точно се е случило с тях, преди отново да се съберат, разбираме във втория роман от сагата. Перипетиите им продължават, но чрез тях девойките постепенно се превръщат в помъдрели жени, не по-малко чаровни и привлекателни, отколкото са били в най-ранната си младост.

Алек Попов е от любимите ми автори, които, каквото и да напишат, го чета с удоволствие. Харесва ми чувството му за хумор, лекотата, с която разказва, метафоричността, която никога не натежава, защото е съвсем естествена, а не плод на усилие да демонстрира богата образност. Харесва ми и умението му хем да остава верен на себе си, хем да бъде различен във всяка нова книга. Това го могат само големите таланти. Средностатистическият талант обикновено, по каквито и повествователни пътечки да те води, винаги те отвежда на едно и също място, което си му е любимо. Вече съм се отказала да чета автори, които са действително добри разказвачи, но, каквото и да разказват, се въртят около една и съща тема. С писатели като Алек Попов никога не съм сигурна къде точно ще ме отведат и в това е голямата тръпка на литературното пътешествие.

Какво, според мен, прави от втория роман за сестри Палавееви много силна книга. Освен с увлекателния стил на автора, тя се отличава с персонажи, които други наши писатели или не са описвали досега, или са го правили мимоходом. В романа има югославски партизани, предвождани от командира Пантер – славен герой, който обаче за дълго попада в плен на любовта си към едната от близначките – Яра или, както я наричат в югославския отряд – „Снежана“. А може ли Снежанка без джуджета? Те също играят важна роля в романа и съвсем не са „банда“, както ги определиха някои журналисти в интервютата си с Алек Попов, а са напълно положителни герои, участници в съпротивата срещу хитлеристите. Никога досега не бях срещала в нашата литература и толкова реалистично описан образ като бай Ангел – партиен функционер от онези, които преди 9 септември 1944г. са били и политзатворници, и „шумкари“, но след тази дата заемат важни позиции в държавата. Досега такива персонажи винаги са представяни с героичен ореол, а бай Ангел в „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ съвсем не е ангел.

В романа има и хитлеристки офицери, и английски пилоти, и български войници, воюващи на страната на Германия. След войната идват и съветските другари. В повествованието не са пропуснати горяните – хора, решени да се борят докрай срещу комунистическия режим.

В някакъв момент за цвят се мярка и пророчицата Ганга, в която е лесно да се разпознае легендарната леля Ванга.

Нито един от образите не е схематичен, всеки е описан така, че можеш да си го представиш, да чуеш гласа му.

Сред паноптикума от персонажи в романа лично за мен голяма находка на Алек Попов са слугинчетата, които се появяват не само епизодично, а понякога и като важни фигури в действието. Писателят майсторски е успял да покаже как големите исторически катаклизми се отразяват върху тази почти невидима прослойка от населението. Момичета от близките села, изпратени от родителите си още като деца да работят по богатските софийски къщи, те си изграждат особен вид самочувствие, обикновено по мярката на дома, в който слугуват. Развиват усет как се оцелява, как тихомълком може да се извлече максимална полза от господарите, както и от всяка ситуация. Например, ако имаш възможност да предадеш в полицията някой, за когото е обещана награда, това си е късмет – не че му мислиш лошото на човека, ама пък като дават пари за него! Само дето в полицията не са склонни да компенсират с парични награди слугинчета, което кара една от тези героини да вдигне юмруче и да прошепне през сълзи: „Смърт на фашизма!“ Както се казва – несправедливостта революционизира угнетените!

Специално място е отредено в романа на компанията от „домашни помощнички“ и при представянето на събитията след 9 септември 1944 г. Както в една водна капка се вижда многоцветната дъга, така и в малката общност на бившите слугинчета се отразява ставащото в първите години на народната власт. Първоначално, когато семействата, при които са работили, биват изселени от столицата, те се събират като бездомни котки в една съборена от бомбардировките сграда. После всяка поема по свой път – пак като обслужващ персонал или като част от работническата класа, но верни на традицията да се събират редовно и да си споделят. Вместо да описва празни магазини, изнервени опашки за стоки от първа необходимост след войната и първите стъпки на новият строй в България, Алек Попов е предпочел да покаже как бившите слугинчета при всяка своя среща обменят помежду си продуктите, които са успели да отмъкнат от новите си работни места. Вместо да разказва за разрасналата се през следващите десетилетия система на взаимно дебнене и донасяне кой какво е казал, писателят просто споменава, че за една от някогашните слугинки, Миката, „се беше разчуло, че каквото си казват пред нея, не си остава само между тях.“ Прочетете предпоследната глава от романа и ще добиете представа за комичните ситуации, до които е довеждал страхът да не бъдеш заподозрян в симпатии към предишния строй! Само някоя от дружките да изпусне репликата: „На маймуни ни направиха!“, а провокаторката Мика да подхвърли, че „май преди си беше по-добре“ и веднага всички ще се сепнат и ще закимат: „Как да не ни е добре!“ „Добре ни е, добре ни е!“ Знам от баба си и майка си за онова време. Те също говореха за него след години с чувство за хумор. Може и да е виц, но ми разказваха, че след установяването на народната власт една бабичка отишла на лекар и се оплакала, че я боли „петолъчката“. Не смеела да каже „кръстът“, защото комунистите са атеисти.

Споменавам този личен спомен, защото у хората от моето поколение книгата ще предизвика немалко спомени и различни асоциации. Не сме били родени по времето на описваните събития, но сме чували за тях от близките си. Забавно е, когато неочаквано в романа се натъкваме на имена, които сигурно са напълно непознати за младото поколение: Славчо Трънски, Добри Терпешев. Или пък, когато в нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. за кратко в действието се включва другарят Янко, както е било нелегалното име на Тодор Живков. Той изниква в ключовия момент, когато в потайна доба различни групировки се озовават в Дирекция на полицията, за да търсят досиетата на политическите затворници. Който притежава досиетата, има власт над хората! И в наши дни е същото.

Още едно достойнство на романа е, че е напълно откровен. Нищо от историческите факти за онези години не е спестено – нито ужаса от бомбардировките над София от британски и американски самолети, нито това, че в Царство България в полицията са изтезавали жестоко политическите затворници, нито пък, че след установяването на народната власт по-заможните семейства без много обяснения са изселвани от столицата, а в хубавите им богато обзаведени апартаменти се настанява комунистическата номенклатура.

Как се вписват в така представената реалност главните героини сестри Палавееви? Отговорът е: по свой начин. Успяват да излязат невредими от всяка ситуация. Но това не е изневяра спрямо реализма. С помощта на автора Кара и Яра влизат в роли, вдъхновени от любимите им американски комикси. Когато човек открие този ключ към двата образа, вече няма да се учудва как така момичетата винаги се спасяват и надвиват враговете си, които са физически по-силни от тях. Те са непобедими супергероини като Батман! Четейки как Яра стреля по германците от разпадащия се британски самолет, си представям ясно лицето й като рисунка от комикс – то си остава красиво, въпреки усещането за заплаха. Представям си нарисувани балончета с изписаните реплики, които си разменят тя и Ралф, нейния бъдещ съпруг, докато самолетът им пада. Но може ли такива герои да загинат? Не! Спасяват се! Няма да ви кажа как, за да ви е интересно, когато четете, но не мога да не отбележа намигването на Алек Попов към света на комиксите, където няма невъзможни неща.

Пак по същата логика в края на войната повечето основни герои се озовават в Лондон – някои са на дипломатическа служба, едната близначка пък се е омъжила за лондончанин.

За онези, които може би предвкусват, че в тази част на романа ще открият нов вариант на „Мисия Лондон“, ще кажа веднага, че при Алек Попов повторения на сюжети и образи няма! Дипломатите, български и съветски, се появяват само за кратко, макар че пак оставят ярък спомен у читателя: българският посланик – с плахостта си пред съветския колега, когото възприема като свой началник, а съветският – с тревогите му около промените в СССР след смъртта на Сталин. Тук не мога да не спомена епизодичния, но много ярък образ на катерицата Крупская (какво ли говори това име на днешното младо поколение?), душеприказчица на съветския посланик в Лондон, която в даден момент той заподозира в шпиониране.

Не мога да не спомена и еротичните елементи в повествованието. Те са пробен камък за таланта на всеки автор, който е решил да ги вмъкне в творбата си, защото винаги крият риск от опошляване на текста. В „Сестри Палавееви 2“ Алек Попов и в това е показал висш пилотаж. Във втората част от сагата близначките губят девствеността си при различни обстоятелства – при едната от сестрите тези обстоятелства са почти комични, а при другата – поетични. В единия случай читателят ще се разсмее, а в другия – ще си помисли колко красиво може да бъде описана една еротична сцена. Особена тръпка внася и драматичният фон – всичко това се случва, когато войната все още вилнее наоколо.

Сложни и противоречиви времена описва Алек Попов, а успява да го направи и сериозно, и с усмивка.

За да проблесне светлина в тунела на онези мрачни времена, в края на романа, отново по логиката на любимите американски комикси, има хепи енд: двете сестри се събират в Ню Йорк! Очаква се към тях да се присъединят съпругът на Яра, Ралф, и тяхното синче. Един екип, който оттук нататък ще посреща предизвикателствата на света на 50-е и следващите десетилетия на ХХ век. В интерес на истината, чакам с нетърпение развитието на историята, макар писателят да сподели в едно интервю, че се е поуморил от перипетиите на близначките и иска малко да си почине от тях.

Накрая ще споделя само няколко думи с колегите журналисти. Много си личи, когато някой води разговор с писател, без да е чел книгата, за която го интервюира. От видяното досега си направих извода, че единствено водещият на „Библиотеката“ по БНТ 1 Георги Ангелов беше изчел романа на Алек Попов от кора до кора. Пролича си от въпросите му към автора. Пиша това не само защото би ми се искало ние, журналистите, винаги да бъдем добре подготвени по дадена тема, а и по друга причина – да не би някой колега да си помисли: „Аз вече интервюирах Алек Попов за „Сестри Палавееви 2“, защо я чета?“ Има защо и не я пропускайте!

Автор: Гергина Дворецка

Още по темата в сайта ни:

Ретро парти със „Сестри Палавееви 2“ и Алек Попов

Източник: www.evropaworld.eu