„Шампанското“ – разказ от Галя Кларк

Публикувано:
09:35ч / 20.10.2018г
Брой прочитания:
458
Брой коментари:
0

Галя Кларк е българска журналистка и преводачка, която от 8 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска диссертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. Членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк.

Поредният неин разказ, който публикуваме на сайта ни, е

Шампанското

Галя Кларк

– Здравейте. Казвам се Джонатан... Как сте? Как е семейството ви?

Високият чернокож журналист се ръкуваше с всеки от единадесетте души в заличката, както и с преподавателя. С всеки уводните му думи бяха едни и същи. Когато на втората сутрин от курса това се повтори, преподавателят Стив усмихнато му разясни , че не е необходимо да поздравява всеки индивидуално, достатъчно е да каже „Здравейте“ на влизане.

Беше студен март в края на 90-те. Да, магнолиите бяха леко разцъфтели, но лондончани не сваляха зимните палта. По това време бе обичайно нарцисите да жълтеят навсякъде, но не и този март. Пронизващ вятър бръснеше ушите, а Джонатан идваше първите няколко дни с панталон и риза, с елече без ръкав върху ризата. Не можеше да се справи със студа, трепереше и не можеше да се концентрира какво прави, къде върви. Да си купува палто, което никога повече няма да ползва, защо ли. Една сутрин влезе в учебната стая – с дълго елегантно палто от фин вълнен плат, каскет на кънтри джентълмен. Беше потрошил голяма част от стипендията си за тези скъпи мъжки зимни дрехи. Харшани от Шри Ланка също студуваше. Нямаше затворени обувки. Тя обаче си купи сандали от „Оксфорд стрийт“. А защо не затворени обувки в това облачно, студено време – се питаше българката Катя. Не са ми нужни, никога няма да ги обуя в моята страна, отговори източната красавица. Тя носеше комбинация от европейски дрехи и шриланкийски шалове. Един ден бе прикрепила ефирния шал с невероятно красива брошка – паун с блестящи камъни.

– „Каква красота“, възторгна се Катя на глас. Със смълчана усмивка красивата шриланкийка откопча брошката си и я подаде на българката.

– За теб е, ти я харесваш и и се радваш!

Катя се притесни, нямаше какво да подари на милата Харшани в замяна, почти не носеше бижута. А камъните на пауна святкаха с разноцветни светлини, възможно е да бяха истински!

***

Курсът по бизнес и финансова журналистика беше интересен; не толкова с информацията, мнозина от дузината журналисти не бяха новаци в професията. Макар и млади, зад тях имаше сериозен репортерски и редакторски опит. Дванадесет души от дванадесет държави с различно икономическо и културно развитие, държави с различни климатични особености. Хора с различен светоглед, маниери и дори религия, попаднали в Лондон, на едномесечен курс на световна журналистическа агенция. Те бяха светски журналисти, млади жени и мъже, които бързо намериха общ език. И все пак търсеха приятелства по региони – африканците движеха заедно, хората от Източна Европа също..Интересно обаче, че индиецът Арджун странеше от красивата шриланкийка – тя бе с доста по-тъмна от неговата кожа и в кастовото общество това явно имаше значение. Арджун бе умен, преподавателите го наричаха „бъдещият финансов министър на Индия“. Бе се сприятелил с тъмнокосата българка Катя и с изрусената румънка Андреа. Тримата заедно обикаляха Лондон.

Един ден влязоха в парламента. От ложата за външни посетители виждаха парламентарната „сцена“: открояваше се силуетът и чуваше гласът на Тони Блеър – във витиевата реч британският премиер обясняваше защо трябва да се забрани ловът на лисици с коне и хрътки. Част от центъра на Лондон бе блокиран от протестен марш на кънтри джентълмени от средната класа, дошли от страната специално. Защо са толкова малко депутатите, и то и от двете основни политически партии, недоумяваха тримата журналисти. Вероятно темата не им се струваше достатъчно значима, мислеха си те с учудване. Не можеха да разберат този важен за британското общество проблем. На пръв поглед маловажен, той отразяваше класовата борба в британското общество. Левите бяха против жестокото разкъсване на лисици от хрътките при този традиционен лов, десните защитаваха вековни ценности на поземлената аристокрация.

Един влажен и мокър ден, представител на фондацията заведе целия курс в арт галерия с фотографска изложба. Адреа вървеше редом до Катя, двете с изненада видяха, че темата е Румъния. О, боже, та това ли е моята стана, мълвеше наум стройната румънска девойка, с руса къса коса, облечена в тесни дънки и рокерско яке. По снимките в галерията се мъдреха роми, с каруци или без; виждаха се копторите, където живееха… кадрите свидетелстваха за разруха, опустошение и нищета. Журналистката от информационната агенция в Букурещ онемя, сълзи се стекоха по скулестото й лице. Катя също се стресна, прие го като нападка срещу цяла Източна Европа. Така ли изглеждаме отстрани, се питаха двете момичета с изтръпнали сърца.

***

Едно-единствено момиче от групата се вземаше насериозно, източноевропейка, от Босна. Не дружеше с почти никого, тъй като имаше огромно мнение за себе си. Журналистите бяха обсипвани на курса с нови и нови задачи – за работа във вестник, информационна агенция, радио, телевизия, където екипността е от огромно значение. Мария се провали на задачата да работи в телевизия, не искаше да бъде в екип, а индивидуално. Тя гледаше отвисоко на повечето курсисти, особено на другарчетата си от Източна Европа. Със самочувствие босненката си мислеше, че говори английски най-добре. Още първият ден отиде на кино… сама… Тя почиташе западната култура и естетика, защо й бе да другарува със себеподобни от източноевропейските страни и от третия свят, носители на изостаналост и старомодност.

***

Преподавателят Алън, обичаше курсистите си. От собствените си средства купуваше награди за изявилите си по време на задачите, които им даваше. Лекциите му бяха всичко друго, но не и скучнимакар че на пръв поглед се отнасяха за движението на акциите на фондови и стокови борси. Всичко го обичаха, защото усещаха, че и той ги обича. Не всичко му се разбираше, малко фъфлеше, но карай – той им беше подарил книгата си и който имаше сериозен интерес, би могъл да я прочете.

Алън беше бесен на Стив, главен преподавател на групата курсисти. Всичко се случваше заради старото напрежение и конкуренция между Кеймбридж и Окфорд, университетите на двамата прeподаватели. По програма Стив заведе групата в Кеймбридж, показа им всичко, както се полага на новоизлюпени туристи, че и повече: колежите, каналите с лодките, пъбовете. Дванайсеторката обядва в пъб с типични английски ястия. Разговаряха с донове (1) в огромни зали, от чиито стени надничаха портрети на преподаватели още от Средновековието. Младежите бяха във възторг, слънцето блестеше върху водните площи, потъмнялото дърво в старинните сгради на колежите говореше за изминалите векове на натрупване на академични знания… като се върнаха, разказаха на Алън за видяното. Той взе решение – ще покани неколцина от групата, с които се бе сприятелил, и ще им покаже къде е истината. Разбира се, че в Оксфорд! Та това е неговият университет, със славна история. Да, ще трябва да плати солидна сума от собствената си банкова сметка, но какво пък… струва си. Иначе курсистите ще си мислят, че Кеймбридж е каймакът на учеността в Англия. Е, не, няма да допусне това. Та те са журналисти, сигурно ще пишат статии само за Кеймбридж, ужасно!

Алън заведе част от групата в Оксфорд. Почерпи ги с фантастични блюда в прекрасен ресторант на брега на Темза по пътя към града. С класи над пъба в Кеймбридж, платен от парите по проекта за квалификацията на журналистите. Пътуването до Оксфорд бе кулминация на този чудесен лондонски месец, си мислеха курсистите. Някои бяха идвали в Лондон в командировка, знаеха основните забележителности. Но да видят прекрасния музей Ашмолиън в Осфорд не се и бяха надявали.

– Хайде да останем тук, Катенка, искаш ли? Ще си наемем квартира под наем, заедно ще търсим работа – попита я засмяно Жана от Белорус, докато хапваха десерта – apple crumble. Фондацията, която организира курса, ги бе предупредила в документите: оставане не е разрешено. Катя се запали, та Лондон толкова й харесваше. Велик град с прекрасна атмосфера! Но какво ще кажат в нейния вестник в София? Бегълка. А какво ще преживеят родителите й, брат й? Особено баща й, чието мнение Катя ценеше високо. Без съмнение, щяха да бъдат разстроени… Не, определено ще й е много мъчно за тях. И после, макар че с Жана знаят английски, ще им е трудно да си намерят работа. За журналистическо назначение – абсурд. Ясно е, че фондацията няма да им помогне, никой няма интерес от нелегална емиграция.

– Добре, Жана – нека опитаме. Но за нас е важно да проверим дали ще намерим подкрепа – от познатите ни в Лондон – познавам хора от българското посолство, колеги от местната секция на БиБиСи..

– Да, става… и аз познавам нашия посланик, на Белорус. Ще проверим дали някой може да ни помогне за квартира или работа и тогава ще вземем окончателно решение, избърбори на английски със силен руски акцент Жана, отмятайки едрите вълни на светлaта си коса.

След няколко седмици двете източноевропейки си споделиха, че идеята им се е провалила с трясък преди още да се оформи. Проверките им показаха, че никой не би се ангажирал да им помогне. Напротив, познатите и приятелите им всячески им бяха показали колко прибързано, недообмислено и в крайна сметка глупаво е намерението им . Товар се смъкна от плещите на Катя, всъщност тя харесваше много Лондон, Сити-то, британската култура, но не би искала да живее там като нелегална емигрантка, нито пък да се разделя с близките си.

***

Курсът напредваше, поредната задача бе да „играят“ на журналисти от четири различни информационни агенции, които са в конкуренция при отразяването на годишна среща на Международния валутен фонд и Световната банка. В продължение на три дни всеки от групата трябваше да влезе в ролята на шеф на екип и на редови член. В качеството си на репортер Катя нямаше проблем, изпълняваше заданията и толкова. Още повече, че в реалния живот бе отразявала годишна среща на акционерите на двете световни институции от Бретън Уудс.

Обаче в момента, в който трябваше да оглави екип с двама мъже в него, словак и кениец, светът й опротивя. Словакът беше безукорен. Но Джоузеф от Найроби й се опря. Отначало Катя помисли, че става дума за мързел, за нежелание на младежа да изпълни задачата навреме, в поставения срок. Но не. Той просто, напълно съзнателно я бойкотираше. Срокът мина, а той не предаде текст. Умишлено саботьорство. Унизена, Катя изтича в тоалетната, където нямаше кой да види сълзите й. Очевидна бе причината за саботажа – чернокожият младеж от Кения не можеше да бъде командван от жена. В никакъв случай! Не и в неговата култура. Шокирана, Катя почти до последните дни не можа да му прости.

***

Преди да дойде в Англия на този курс по бизнес журналистика, Катя бе чела книгата „Светата кръв и свещеният Граал“ – даваше си сметка колко е изсмукана от пръстите си, авторите са търсили доказателства за тезата си, като са препускали през вековете и поспирали ту тук, ту там избирателно. Подходът им бе антинаучен, вместо от конкретен период на изследване да стигнат до заключение след проучване на различни разнородни по характер извори, то при тях първо имаше идея, която си бяха поставили за цел да докажат със случайно намерени факти. И все пак, книгата бе занимателна. Катя реши да намери мистичния кръгъл храм на тамплиерите в Лондон, за който се споменаваше в книгата. Един ден, в обедната им почивка, тя слезе на спирката на метрото Blackfriars – знаеше, че там някъде трябва да е храмът. В онези години интернет бе слабо развит, хората още не си разменяха имейли масово, а гугъл не бе роден. Катя попита едно момиче на нейна възраст къде се намира този храм. А момичето заяви, че и тя го търси, че специално за целта е дошла от градче в Дорсет за ден в Лондон..Невероятно! Катя и Ейми си помислиха, че това съвпадение напълно съответства на мистичния дух на книгата, в която има толкова знаци и знамения. Тръгнаха наоколо и след минути го откриха. С разочарование констатираха, че е заключен и няма никой наоколо, който нещо да им покаже. Отправиха се да пият кафе наблизо. На раздяла новата, английска, приятелка на българката я прегърна дружески и обеща да й пише. Докато се върне в учебната зала, обедната почивка бе свършила и Катя бе упрекната за закъснението си. Приключението обаче си струваше.

***

Джонатан, тихият, умен и възпитан нигериец, се оказа, че без да е бил и ден в телевизия, (беше вестникар) има най-добри данни за работа пред камера. Той беше изключително благороден човек, не се самоизтъкваше. С лекота спечели скъпо френско шампанско, награда от преподавателя Алън, за упражнението по предвиждане как ще се движат инвестициите в акции за година напред. Неговите математически, икономически и прогностични умения бяха за завиждане. Джонатан знаеше, че бил бил добър финансист, но не го влечеше идеята да е инвестиционен банкер или брокер в хедж фонд, а да е добър, честен пред себе си и обществото журналист. Най-неочаквано и Катя получи награда, макар не и първа – бутилка вино. При нея имаше интересно съчетание от силна интуиция и познания. Оттам идваше и неочакваната дарба за предвиждане. Тя пазеше френското вино да го изпият заедно вкъщи, домашните й да се зарадват на наградата и да се гордеят с Катя. Та нали френско вино в България почти не се срещаше през 90-те. Последната вечер бе отредена за празнуване.

Мама ко, мама са, мама коса, макоса“, се носеше гласът на Ману де Банго в чудесен африкански ритъм. Африканските журналисти поканиха колегите си от курса на парти в тяхната хотелска стая. По пътя част от групата подгони Джонатан със смехове, сборичкаха го и му отнеха бутилката скъпо френско шампанско с идеята да го изпият дружно на партито. Докато в Англия бутилка Бoлинджър струваше към 30 и повече лири, то в неговата родина в Африка шампанското стигаше към 200 паунда и отгоре. Дружинката момци разбиха мечтата на нигериеца да покаже наградата в редакцията на вестника си и да почерпи най-близките. Литовецът, индиецът, пък и всички останали, сякаш бяха останали без националност, бяха просто щуреещи момци, отиващи на купон. А Джонатан от Нигерия страдаше, плачеше му се. Разбира се, на парти като на парти – усмивката не биваше да слиза от лицето му.

Катя извади тефтерче от черна кожа, елегантно, с позлата на страниците и предложи на приятелите си да й напишат някакви мисли за спомен. На сбогуване.

  1. Донове – авторитетни преподаватели в Оксфорд или Кеймбридж

„Статуетката“ – разказ от Галя Кларк

„Окото на фазана“ – разказ от Галя Кларк

Източник: www.evropaworld.eu