Спас Крайнин – рицар на словото и на доброто

Публикувано:
05:47ч / 24.03.2015г
Брой прочитания:
559
Брой коментари:
0

Спас Крайнин

Спас е от младите хора, които понякога се държат така зряло, че се чудиш не те ли лъжат очите за реалната им възраст. Запознахме се преди около 2 години при едно негово участие в предаване по програма „Христо Ботев” на БНР, на което бях редактор. Спас разказа тогава за току-що излязлата си авторска книга. После започна да сътрудничи на различни предавания, предлагаше теми и събеседници, правеше интервюта. И веднага се усещаше: това момче има талант! Умее не само да задава умни въпроси, но и да разказва сладкодумно.

Покрай приятелството ни във Фейсбук научавам какво се случва в живота му. Спас винаги има своя позиция, поема отговорност, иска доброто да побеждава. Дори  сподели мечтата си да създаде войска на Доброто. Напоследък все повече се посвещава на благотворителни каузи – организира събиране на средства за лечението на хора със сериозни здравни проблеми.

Самоопределя се така: „Мисля, че всеки млад човек трябва да бъде амбициозен, а за себе си мисля, че все пак имам амбиции и се опитвам да следвам целите си.”

Когато го помолих да се представи за рубриката „Таланти” на сайта ни www.evropaworld.eu, си направи следния лаконичен автопортрет:

„Казвам се Спас Крайнин, студент 2-ра година по журналистика съм в СУ. Имам сестра, близначка… все по-рядко се виждаме с нея, но е хубаво човек да има сестра. Мислите, споделяте общи неща и най-интересното – сънувате често общи сънища. Още не сме вдигали някого във въздуха с телепатия…”

Кога за първи път осъзна, че думите са твоята сила – за да разказваш увлекателно, да убеждаваш? За какво друго чувстваш, че имаш талант, освен за белетристика?

„Първите пъти, когато почувствах, се събирахме с приятели и разказвах някакви странни истории или ако щете вицове, разни забавни истории. Всички започваха да се смеят и смехът, забавлението ме зареждаше. Все още търся разни скрити неща в себе си, но иначе мисля, че писането ми е страст. А обикновено у нас всички разбират от всичко. Нямам кой знае колко таланта, но непрекъснато си казвам, че човек трябва да хваща бика за рогата и да прави, каквото трябва, а да става каквото ще. Иначе непрекъснато да разказваш истории на някого – това харесвам. Спомням си няколко от мъдрите изречения на великия Радичков… да вметна, между впрочем, с такива хора ми се иска да разговарям. Неговите разкази са скъпоценни камъни, които, ако човек се докосне до тях, ще го направят по-добър. Та Радичков цял живот разказваше за своите хора, за селото… и там някъде той казваше, че преди години слушал старците как разговарят по между си, все едно златни монети разменят. Историите били като съкровище, което избрани хора могат да открият… Мисля, че имам талант да продължа разказването на подобни истории. Иска ми се все повече да вниквам, да разсъждавам върху думите, делата, живота на обикновения, трудолюбив човек на селото, защото там живеят истинските и мъдри хора. В градовете живеят всякакви хора, но отидете на село и там ще усетите нещата от живота. Влезте, например, в дома на оня свещеник, дето водите от придошлите води от наводненията три пъти му заливат къщата, и разговаряйте с него. Но друга тема е това…”

Ти вече имаш една издадена книга, още като ученик, каква точно е тя и как я приеха връстниците ти?

„Това беше една авантюра. Реших да описвам училищния живот такъв, какъвто е – без маски и без грим. Да разкажа за езика, който използват младите, за отношенията учител – ученик, за всичко. За съжаление, ако човек прочете книгата ми, няма да остане очарован от образователната ни система. Имайте предвид, че книгата е за едно от елитните училища в Пазарджик – МГ „Константин Величков“, а какво се случва в т.нар. неелитни?! Страшното е, че все по-посредствени хора стават учители, младите са съвършено объркани и бъдещето за България все по-неясно. Това се опитах да споделя с читателя. Но важното е да се заговори, да има дискусия, а когато започне да се говори, мисля, че ще започнат и проблемите да се решават.”

Мечтаеш ли за славата на голям писател в бъдеще? Как мислиш, че се става известен автор в България в наши дни?

„Не мечтая за слава, защото и фолкаджийките са известни, пък вижте какво представляват. Днешната известност не е нищо друго, освен една голяма лъжа. Знаете ли кой е известен, понеже това не е лесно призвание, не всеки може да носи тоя нелек товар – Лили Иванова, например, или Георги Черкелов. За мен тези хора и още доста от тяхното поколение мога да нарека известни и легенди. Хора, които ще останат в най-новата ни история. Защо казвам всичко това? Известността и славата не зависят от желанието на някого. Те се печелят, за тях се воюва и човек се лишава от доста хубави неща в живота. Например, да седне някъде и да пие една ракия спокойно с приятел в някое заведение. Как мисля, че се става известен автор в България? Лесно! У нас всеки втори издава книга и на ляво и на дясно твърди, че е най-добрият автор. Известността не е критерий за качество. А велик се става, когато не си тук, отишъл си в по-добрия свят и след себе си си оставил преди всичко нещо за хората – картини, книги, музика. И изкуството ти издържи на клещите на времето – тогава си велик, само тогава. Само тогава ще бъдеш популярен и вечен.”

Какво е мястото на таланта в професията на журналиста, според теб? Кои други качества смяташ за важни в тази професия?

„Журналистиката е преди всичко занаят. И тук се иска талант. Да познаваш добре хората, да усещаш кои от събеседниците ти са искрени, добронамерени или лъжат в името на някаква изгода. Защото журналистът помага на тези, които интервюира, и обикновено политиците добре знаят това. Най-важното качество, според мен, е да отсяваш семето от плявата. Да отстояваш позициите си и да говориш и пишеш това, което мислиш. А ние сме резултат от нашите мисли – тук е свободата, ако страхът за кариерата е по – силен от страха за правото на избор, сме свършени като журналисти. Както казваше професор Здравка Константинова в една от лекциите ни, Журналистите, колеги, са и ще продължават да бъдат бити, а понякога и убивани в името на своя труд… „

Ти си амбициозен, имаш много ангажименти. Същевременно се отдаваш на благородни каузи. Как ти стига времето, след като трябва и да учиш?

„Времето не ми стига. Поставям си някакви приоритети. Животът на студента не е само учене и Университет. Само дипломата, за която всички се борим, не е най-важното. За жалост у нас повечето колеги не мислят така. Стоят си, кротуват си за дипломката и като завършат – проблем! Не могат да си намерят работа. Не са подготвени за пазара на труда, не са ходили по стажове и не са пълнили достатъчно CV-та си.”

Как мислиш да организарш войската на Доброто, за която мечтаеш, и за какви каузи работиш в момента?

„Каузи, като тези, които организирахме с приятели. Мечтая за тази войска и мисля, че България ще тръгне напред, когато започнем все по-често да използваме онези качества, които ни отличават от другите народи– добротата, искреността и човещината, състраданието, които все още смятам, че сме запазили в себе си. Вярвам в това!”

За да добиете представа как разказва Спас, тук ви предлагаме нещо, написано от него:

„Питат ме мене хората, като ида на село, „Чо си дете?“. Отговарям им от Томевия род. Прапрадядо ми, по бащина линия, едно време бил голям чорбаджия, от най-заможните хора на село. Замогнал се бързо след Освобождението. До ден днешен една от кориите край село носи неговото име – Томевата кория. Като седна на поляната и вторача поглед в далечината, все за миналото си мисля и за дядовата история. Като се разхождам по брега край реката и стигна края на селото, все зидовете на мелницата, която я няма вече, са пред погледа ми. Била на дядовия ми род. По онова време да имаш мелница, било въпрос на чест. Да мелиш брашното, свещена работа е тая, да даваш храна на хората. Разни легенди се носят из село за дядовия ми род. Как е забогатял, не зная, но и приказки за прокълнати съкровища, пендари и други бродят из улиците на селото, стане ли въпрос за Томевите. Знам само едно, че пра пра дядо ми прибрал един беден човек при себе си, да живее вкъщи. Казвал се Раде. Нямал нищо. Гол като пушкал дошъл у нас. Захванал се да помага като пасе воловете ни. Един ден на свечеряване се върнал и носел със себе си дълга лула от казан за преваряване на ракия. В лулата – жълтици, много жълтици и по тях разни арабски надписи. Прапрадядо ми много се чудел дали да прибере съкровището и решил, щом жълтиците са намерени в неговата нива, на късмет ще да е. Купил къща на Раде и много земя от бягащите турци. А синът на прапрадядо ми, тоест моят прадядо, пръв си купил седло за кон и пръв турил панталон. Не знам дали трябва да се гордея с това, понеже парите, спечелени по тоя начин, на късмет, носят след себе си много проблеми и нещастия. Прадядо ми умира от туберкулоза, ратаят Раде умира сам, без семейство в къщата, построена с пари от пендарите. А дъщерята от Томевите, която била гласена за снаха у друг чорбаджийски род в селото, изведнъж полудяла и за да не я връщат пак у Томевите, прапрадядо ми, да не става за срам пред селото, броил едно гърне с жълтици. И след някоя година умрял. На края на живота си, заръчал на близките си: „Намериш ли пари на пътя, съкровища в земята, остави ги… не знаеш откъде са дошли и на къде са отивали. Щом са оставени значи има защо… Те не са твои!“

Спас Крайнин

Интервюто взе Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu