„Стръмнина“ – „изгубеният“ роман на Никос Казандзакис

Публикувано:
16:07ч / 03.04.2022г
Брой прочитания:
377
Брой коментари:
0

Книгата става част от знаковата поредица на „Ентусиаст“ с всички ключови творби на писателя

Последният непубликуван роман на Никос Казандзакис, под редакцията на Здравка Михайлова, излиза за първи път на български език, половин година преди появата си в родната му Гърция. „Стръмнина“, издаван у нас от „Ентусиаст“ с превода на Николай Костов и със стилното библиотечно оформление на Яна Аргиропулос, събира в себе си емблематичните за творчеството на големия писател духовни и литературни търсения.

Доскоро книгата е напълно непозната както за академичните и литературни среди, така и за широката публика, тъй като малцина знаят за нейното съществуване. През всички години след смъртта на Казандзакис ръкописът на „Стръмнина“ се е съхранявал в музея на автора на остров Крит до своето „откриване“ през 2009 г., когато се превръща в част от постоянната експозиция. Едва през ноември 2018 г., след като е представен официално на изложба в Атина, ръкописът е разчетен, изучен в детайли и подготвен за публикация.

Написан във Великобритания в средата на 40-те години на XX век, веднага след емблематичния роман „Алексис Зорбас“, „Стръмнина“ отразява опустошителната реалност след края на Втората Световна война, болката и разрушенията, претърпени от Гърция по време на германската окупация.

Книгата проследява идеалистичната битка и страданията на един млад писател, у когото ясно се открояват чертите и духовните възгледи на самия Казандзакис. Козмас, главният герой в романа, се завръща на родния Крит след мъчителна служба като военен пилот, за да се изправи лице в лице с печалната следвоенна действителност. Разкъсван от своята вътрешна борба между мрака и светлината, между разочарованието от равнодушието на съвременниците си интелектуалци и трудностите, пред които е изправен светът, той търси пътя към мира и завръщането към човечността.

Смятан за последния голям роман на Никос Казандзакис, „Стръмнина“ носи духа на всички емблематични творби на писателя и отправя към читателите универсално послание: „В големите мигове, които преживяваме, една единствена сила може да стане пътеводна: Вярата.“

С любезното съдействие на Здравка Михайлова на сайта ни публикуваме откъс от романа на Никос Казандзакис „СТРЪМНИНА“

Издателство „Ентусиаст“, София 2022

Превод: Николай Костов

Под редакцията на Здравка Михайлова

II

Съмна се, мина ден, минаха два-три. Козмас гледаше майка си и сестра си, обикаляше старите сокаци, предишните пътеки извън града, място не можеше да си намери. Спомняше си някогашния глава на неговия род, който също се бе завърнал на острова и той не го побирал. Ниски му изглеждаха къщите, широките улици от детските му възприятия бяха отеснели, приятелите му казваха по дума-две и се изчерпваха. Онези, дето като юноши се разхождаха нагоре-надолу из тесните сокаци на Мегало Кастро по залез и по нощята и встрастено се препираха за Бог или за Платон, за съдбините на света, сега се бяха обвързали с жени, деца, с грижи за насъщния, и юношеската армада бе затънала в нощвите на домашните грижи.

Силна тревожност бе обзела Козмас. Поемаше по пътеките извън града сред природата, цикадите бяха започнали да пристъргват въздуха с триончетата си, слънцето прежуряше, лозята миришеха, от време на време прелитаха гарвани, надаваха дрезгав грак и изчезваха. Често ходеше да се разхожда из Кносос. Сърцето му се свиваше и умът му преливаше от въпроси. Бродеше из кривуличещите лабиринти на минойския дворец, изкачваше се и слизаше по каменните стълби, заставаше в просторния царски двор, унасяше се сред фреските с живи цветове, виждаше: сборище от народ, очи големи, черни плитки, дами с пъстри, падащи на дипли тоалети, с разголени, тръпнещи гърди, с плътни сладострастни устни, птици, фазани, яребици, сини маймуни; минойски принцове с паунови пера увенчаващи главите им; диви, свещени бикове, изключителни по своята сила и грациозност бикоборски сцени; жрици с преплетени около ръцете им змии; риби в зелени морета; сини момчета в цветни градини… Разкош, радост, красота и сила, един свят загадъчен, една Атлантида изплувала подобно пролет от недрата на критската земя, която ни гледа с огромни черни очи; ние я викаме, питаме я, но устните й все още са неми и не отвръщат.

Какъв ли е бил този свят, питаше се Козмас, какви ли подвизи е извършил, по кой ли път е вървял, за да изпълни дълга си и да превъплъти материята в дух?

Крит се бе оказал първата скала, огряна от светлина в цялата все още потънала в тъма Европа. И тук душата на моето поколение, размишляваше Козмас, изпълни съдбоносната си мисия: да сведе Бог до мащаба на човека. Тук на Крит огромните сковани египетски и асирийски статуи са станали малки, прелестни, съвсем живи статуетки. Човешкото тяло се е раздвижило, устните са се засмели, мраморът е бил олекотен от тежестта, а заедно с него и умът. Един човешки род е живял и разигравал битието си върху критската земя, ново, оригинално, изпълнено с подвижност и чар, с източно разточителство и корсарско хищничество.

Козмас стоеше с часове и гледаше хълмистите възвишения на Кносос, бялата земя, сребристите маслинови дървета, синкаво-зелените лозя; това място притежаваше скрита усмивка, игрива, многозначителна и мистериозна, като тази на Сфинкса. Но на един Сфинкс гръцки, който размишлява не върху отвъдземните проблеми на божественото, а върху всекидневните, изпълнени с топли подробности проблеми на човека… Цялата тази мека заобленост, която човек щеше да съзре без сърцето му да се разтупти, сега бе придобила неочаквано дълбок смисъл, понеже преди четири хиляди години и оттук бе преминала синята Птица – Духът, и бе кацнала.

Козмас се връщаше вкъщи, улавяше ръката на жена си и усещаше как разумът му се разнежва и животът ставаше много прост, и цялата вечност се побираше в един кратък миг; в мига, в който държиш ръката на човека когото обичаш и я усещаш все още топла, жива, да пърха в шепата ти. И си казваш: Така е ставало от памтивека, така ще става винаги, този миг е вечността.

Така минаха още три-четири дни. Но на следващата заран външната врата се отвори със замах, един мъжага прекрачи прага и застана насред двора. Косматите му гърди бяха разголени, миришеше на розмарин и пърчовина. Подпрял се бе на дълга тояга, която държеше в ръка. Трите жени седяха в двора, на сутрешна хладина под асмата и пиеха кафе. Козмас бе станал и се готвеше отново да хване сам пътя. Предишната вечер жена му го бе попитала плахо, прегръщайки го през нощта: – Кога ще заминем? И той бе усетил в гласа й цялата нейна сдържана притесненост. А сега Козмас излизаше, за да се сбогува още малко със старите сокаци на Мегало Кастро – и да заминат.

Мъжагата стоеше посред двора, сложи длан върху запотените си гърди:

– За много ви години, – извика той с блеещия глас, който чобаните издават, живеейки години редом с козлите и овните, – за много ви години, добре заварили, стрини! Хапвате, виждам, да ви е сладко!

– Добре дошъл, Манолиос!, – рече майката. – Влизай вътре. Седни да пиеш едно вино. Какъв хабер от село?

– Капитан Сифакас, свекър ти, умира, стрино Хрисула, няма да го бъде! И дяволът не може го отърва!, – рече Манолиос и се ухили, седна кръстато на земята насред двора, поби овчарската си гега, придържайки я с мръсната си загоряла от слънцето ръка.

– Ама, Бога ми, хубав живот е имал той. Ядеше, пиеше, трепеше турци, наплоди цял двор деца, магарета, крави и волове, разора баири и ги превърна в ниви, посади лозя и маслини, построи и църква за душата си, подсигури се и по тази част. Оттам насетне, какво повече да иска от живота? Свършено е! Спретнал се е да си върви. Разбрал завчера за сина си, капитан Михалис, че е умрял. Ядосал се. „Избърза, рече, изпревари ме, мой ред беше. Но такъв си беше той открай време, на своя глава ги вършеше“. А снощи би минал един каруцар и му бе подвикнал: „Внук ти от Масър[1] бил дошъл, капитан Сифакас. Синът на капитан Михалис. Държал, разправят, перодръжка и хартия и пишел“. – Какво пише, бе?, – бе попитал старецът и бе вдигнал тоягата. Но каруцарят го бе предварил и си бе тръгнал овреме.

Обърна се Манолиос, изгледа Козмас отвисоко.

– Твоя милост ще да си този, струва ми се, или греша?, – рече и изопна врат да го огледа внимателно.

– Аз, цял-целеничък, Манолиос. Казвай какво заръча старият дядо.

– Да заповядаш, – рече, – твоя милост и да му затвориш очите. Но да побързаш, вика, че да го свариш жив. Не можел повече да чака. Доведох и едно муле, да го яхнеш. „Аз“, казва, „държах нож, синът ми пушка, а сега научавам, че внукът държал писалка; сигурно не е проходил горкият, вземи едно муле и върви да го доведеш“. Това са вестите, драга ми стрино Хрисула, а за виното, дето ме каниш, ще го изпия, да не ти строша хатъра.

Той изпи на един дъх виното, протегна ръчището си, взе комат хляб от масата, смотолеви нещо в знак на благодарност. Засмя се.

– Та, да видите, – рече, – какво повече да ви думам! Калеса го капитан Сифакас. А, бе, май ще върви до пристане жених там, на Долната земя. Няма и два дни, откак ме повика, чобанин съм при него още от невръстно дете, домашен прислужник съм му: – Хайде, Манолиос, – рече ми, – грабвай тоягата, качвай се по планинските села, да повикаш старците. Спри се в средата на селото и извикай: а, бре хора, капитан Сифакас умира. Онези от вас, дето го знаете, дето сте воювали заедно с него и все още сте живи, капитан Сифакас ви кани да заповядате в господарския му дом! А той не ще пешкеши[2], не се бойте! Ще намерите софрите застлани, ще седнете, ще хапнете и пийнете, а подир това капитан Сифакас ще ви каже една приказка. Има дума да ви дума той, взимайте тоягите и идвайте!

– Каква приказка?, – рече Козмас, който нямаше търпение да чуе.

Само патриарсите от Стария Завет са умирали с такава величавост!, – мислеше си той. Само първите стареи в първите години на сътворението. И почувства неудържима гордост, че във вените му тече такава кръв.

– Каква приказка ли?, – извика чобанинът. – Че знам ли аз. Дяволът сякаш ме сръчка и го попитах: „Какво имаш да им думаш, капитане?“- Дяволът, казвам ти, ме подкукуроса. Старецът вдигна тоягата си и ме цапардоса по главата, ето на, все още кръв има тука…

Той свали черния си чембер с ресните и високо на челото му се видя раната.

– Скочих аз и потеглих! Тръгнах по планините, влязох по селата, провикнах се. Само трима старци се показаха – капитан Мандакас, капитан Петракас и старият даскал. Море, върви да му кажеш, извикаха, дръж се капитан Сифакас, не се давай още, идем! Нахлупиха фесовете с дългите пискюли и взеха да се препасват…

Манолиос отново се засмя.

– Развалини бяха, клетниците! Бяха се схванали, целите в стари рани, едва вървяха. Тримата заедно ще да бяха на триста години. Лигите им течаха, миглите им окапали, препасаха оръжията със сребърните обкови, сякаш отиваха на война и поеха, подпирайки се един на друг, да не паднат. Сега, като отидем в селото, ще ги видиш. Обзалагам се, че все още ядат!

Той се изправи.

– Е, началство, – каза, – слагай феса и да вървим!

Козмас се обърна към жена си:

– Ела с мен Хрисула, – рече той.

Но Манолиос тропна с тоягата.

– За какво са ти притрябвали жените, – извика. – Голяма беля са те. Ти им викаш напред, а те – стой. Или пък ги обзема честолюбие, опитват се да тичат и те клетниците, но се задъхват. А ти ги съжаляваш – да ги оставиш на пътя, грехота е, но и с теб да ги вземеш, пак белята ще си намериш. Ама ти си началство, както искаш тъй постъпи. Аз се произнесох и толкоз.

Той направи крачка напред, отвори външната врата, застана на прага, зачака…

– Прав е Манолиос, – рече майката. – Не я взимай, ще се умори.

– Вземи я с вас, – каза сестрата, която не можеше повече да я гледа.

А Хрисула я обзе страх, че ще остане сам-сама в тази къща, беззащитна.

– Идвам, – каза, – ида и аз, да видя Крит.

– Върви и хич да не се връщаш дано!, – промърмори сестрата и я погледна накриво с очи пълни с омраза.

Не можеше повече да я гледа, стаяваше дъх, когато тя минаваше покрай нея, бе отделила за нея чаши и чинии, ножове и вилици, за да не зарази къщата. Усещаше толкова силно миризмата на еврейско във въздуха, че завчера през нощта чак бе повърнала от нея.

– Нека да се маха! Да се маха и хич да не се връща. Господи! – помисли си тя и се обърна към Манолиос.

-Не се бой, Манолиос, – рече, – държелива е тя.

– Държелива съм, – каза Хрисула и стана да се приготви. А очите й се напълниха със сълзи.

Когато излязоха извън Мегало Кастро и поеха сред маслиновите гори и лозята – Козмас отпред, жена му подир него, Манолиос крачеше с овчарската гега през рамо – вече бе станало пладне.

Застинал, неподвижен час – пладне; сенките се свиваха като подплашени покрай корените на дърветата, камъните се топяха в зноя. А насреща, далеч отвъд, спокойната планинска верига Псилоритис[3] поемаше дъх, цялата обляна в светлина.

Тежко бе на сърцето на Козмас. Когато отдалеч си мислеше за Крит, един глас се надигаше вътре в него, строг, безмилостен и го питаше. Не те ли е срам? А той навеждаше глава и мълчеше. Какво си правил толкова години, на колко си станал?, питаше го. Не се ли срамуваш? Толкова време се бориш, водиш битки с въздуха, изливаш гнева си с думи, зарязваш месото, храниш се със сянката, не те ща! Това бе Крит, който викаше към него, а той навеждаше глава и мълчеше. И една нощ не издържа повече. Загърби спокойния живот, затвори книгите и ръкописите и отплава за Египет. Стана летец, залагаше живота си, понеже се бе засрамил. Прелиташе над Крит, гледаше го от самолета, протягаше ръка, поздравяваше го. Да, залагам си живота, викаше му, не ме упреквай. Зарязал съм безплътната сянка, ям месо!

А сега се разхождам по неговата земя, късам листа от дърветата му, навеждам се, стривам в ръце мащерка и ям зрели маслини. Огледа се наоколо, безмълвен. Места голи, зли, безотрадни. Сериозно е, мислеше си той, лицето на Крит, хиляди мъки е видяло то. Има нещо прадревно, свято, горчиво и гордо в тези попарени от смъртта, родили юнаци, майки.

Обърна се към Манолиос:

– Говори ми, каза, за дядото, за капитан Сифакас.

– Какво да ти река, началство?, – додаде Манолиос. – Ние живеем, той умира, Бог да го прости! Добре , чак превъзходно, ти казвам, е минал животът му, не го жали. Когато идваше на мандрата, хапваше два залъка и една пита с извара, мяташе гегата си, утрепваше някой заек и ми казваше: – Опечи ми го, Манолиос! И го изяждаше. Ядеше, пиеше, а когато виждаше някоя девойка да отива на чешмата, взимаше камък, стискаше го и го смачкваше от яд. Чувал съм, че три кревата бил строшил през първата си брачна нощ

Той млъкна, взе отново да се смее.

– Знаеш ли как се е оженил за баба ти?, – рече.

– Не, казвай, Манолиос.

Родителите й не искали да му я дадат. Беден бил, казвали, пък те – богати. Луд за връзване бил, казвали, кибритлия, дума не давал да му се издума, все революции вдигал, а те били смирени стопани. Не искали да му я дадат. И така една нощ дядо ти станал, метнал се на кобилата и влязъл в селото на булката. Носел само една тенекия нафта и кибрит.

– Ей, селяни, – викнал, – ще ви подпаля! – За Бога, капитан Сифакас, не се занимавай с нас. – Дайте ми Леньо!, изкрещял той. – Не се ли боиш от Бога?, казали му селяните. – Не забърквайте Бога в моите работи!, – отвърнал дядо ти. – Дайте ми Леньо! Ето, нося годежен пръстен.

Свалил от главата си чембера, развързал възела, извадил годежния пръстен: – Огън или годежен пръстен?, – извикал отново дядо ти. – Смили се над селото. – Огън или годежния пръстен? – Ще ти я дам, безумецо,- рекъл стопанинът, – върви си! Отишла майката, ридаейки, и я довела. Дядо ти се навел, грабнал я под мишниците, метнал я на седлото. – Следвайте ме и доведете поп! Пришпорил кобилата и изчезнал. Зад него задъхани тичали селяните с попа и някъде призори влезли в селото, станала сватбата. – Сега си вървете, – казал дядо ти, – а другата неделя трапезите ще са подредени. – Искам да остана насаме с булката! Та, тогава, дето ти думам, били потрошени трите кревата!

Манолиос извади иззад ухото си цигара и я запали.

– Ето така трябва мъжете да взимат жените, – рече.

Ноеми слушаше за примитивната корсарска сватба и очите й искряха.

– Така ме взе и ти мен…, – рече тя тихо на Козмас. -Така ме взе и ти, Козмас, в онази нощ в Йерусалим, по съвършено същия начин…

– Не, – отвърна Козмас огорчен. Внукът беше бледо копие на своя прародител, страховитата сила на дядото бе сведена у внука до умозрителност и реторичност.

– Така ме взе и ти мен, – повтори Ноеми, – така без никаква разлика. Ти не знаеш това, аз го зная и се радвам затова.

Минаваха през прекрасна планинска долина, поточе лъкатушеше сред белите скали; вдясно и вляво от водата разцъфнали олеандри, а вятърът ухаеше с горчива миризма на бадем. Корените на два чинара бяха потопени във водата, а листата им леко прошумоляваха. Шепотът на листака сякаш разхлаждаше въздуха.

– Жадни ли сте?, – попита Манолиос.

– Не, – рече Козмас, – да вървим.

– Аз съм жаден, почакайте.

Той легна по очи върху камъните, потопи клиновидната си брада и мустаците във водата и започна да пие, примлясквайки с език, като звяр.

– Сега реката ще пресъхне, – каза Ноеми, любувайки се на свирепия мъж.

Козмас мълчеше, гледаше гордо, сякаш бяха негови здравите прасци, тънкия кръст, черната къдрава глава, която пиеше от потока.

С един скок Манолиос се изправи, откъсна цвят от олеандър и го закичи зад ухото си.

– Точно оттук една нощ отвлякохме, – рече, – германския генерал Крайпе[4], сигурно сте чували за него. И оттогава съм дал клетва: всеки път, когато минавам оттук, жаден-нежаден, да пия вода.

– Ти ли го отвлече Манолиос?, – попита Козмас, който неведнъж бе чувал за това легендарно отвличане.

– Не аз сам, за какъв ме мислиш, да не съм хала? Бяхме четирима критяни и един англичанин. Здравеняк юнак, но пиеше; Михалис му викахме. Причаквахме скрити ето тук зад тази скала. Виждаш онзи път каменистия. Знаехме, че оттам ще мине, устроихме засада. И ето на, една вечер, колата на генерала се задава. Движеше се бавно, бяхме сложили и камъни на пътя, намали скоростта. И изведнъж надавам вик, извадих ножа, скочих в колата, убих шофьора и го хвърлих в оврага. Другите бяха сграбчили генерала и му бяха вързали ръцете и краката. Англичанинът седна на кормилото, върнахме се обратно. Извади от джоба си бутилка коняк, отпи половината, изпихме и ние другата половина. Дойдохме на кеф. – Какво мислиш?, викам на англичанина и му соча генерала, който мучеше, да извадя ли ножа? – Не, рече англичанинът, да вървим да го натоварим на кораба. – По-добре да го очистим, казвам аз, не те ли е жал за селата през които ще минем? Ще дойдат онези псета немците да ги изгорят. – Не, рече, англичанинът, ще го натоварим на кораба.

Манолиос въздъхна.

– Проклет да е часът, когато го послушах. Германците ни проследиха, всички села през които минахме бяха изпепелени. Сега ще ги видиш тези села и ще ти се скъса сърцето. Война е, ще ми кажеш. Сватба без заклано агне не става. Двайсет дни го влачихме с нас този генерал от село на село. Закарахме го чак на другия бряг на острова, дойде един английски кораб, прибра го и го отведе в Масър. Той бе звяр, неопитомен, избил беше шейсет и двама мъченици в Мегало Кастро в деня, в който го заловихме. Ама се пръждоса по дяволите!

– А ти, Манолиос, излезе ли в планината партизанин?, – попита Ноеми.

– Не съм ли и аз мъж, драга ми госпожо? Не нося ли и аз душа? Излязох и аз в планината. Борих се и аз за отечеството, рискувах живота си, загубих всичко, което имах и което нямах, раздадох заради англичаните чеиза на сестра ми, да се облекат и завият. А завчера англичаните си спомниха за мен, извикаха ме в Мегало Кастро, там бил и англичанинът „Михалис“. – Здравей, капитан Манолис, рекоха ми, юначно воюва ти, стори голямо добро за борбата и ето го сега твоето възнаграждение. Извадиха и ми дадоха лист хартия, на който пише: „Капитан Манолиос от село Нимбро, от Сфакия, многократно рискувал живота си, отвлякъл като заложник немския генерал Крайпе, спасил англичани, дал цялото си състояние за борбата. Даваме му този документ, за да го сложи в рамка, за да го притежава той, децата и внуците му…“

Манолиос хвърли цигарата, изплю се.

– И какво направи ти с този документ?, – попита Ноеми.

– Какво да направя, госпожа?, – отвърна Манолиос. – Скъсах го. За този лист стара хартия ли съм се борил? Борих се за историята.

Той преметна тоягата през рамо и се разфуча.

Козмас не говореше, слушаше, такива са те големите души, – размишляваше, – които не приемат малка отплата, работят за големия бисер –  безсмъртието.

Сенките започнаха да се удължават, стигнаха до първото село, влязоха в него. Две-три къщи все още стояха цели, от руините се показваха дрипави жени, едно момиче ни хвърли стръкче босилек.

– Добре дошли!, – извика то.

– Ето на; първото село през което минахме, – рече Манолиос. – Заради нас го принесоха в жертва, Бог да ми прости! След няколко дни дойдоха немците, събраха накуп жените и ги затвориха в църквата, събраха и мъжете на харманите. – Минаха ли оттук партизани с генерала? – Минаха. – Накъде отидоха? – Не знаем. – Ще ви очистим, говорете!  – Не знаем. Избраха четирийсет, най-личните юнаци от селото. Откараха ги на гробището, изправиха ги до стената, вдигнаха пушките. Един охтичав гърбушко минаваше оттам, нещастникът. Засрами се. Извика на немците: – Срам ме е да живея, аз, клетникът, а вие да убивате тези левенти. Убийте мен, та да се отърве един от тях! Немците се засмяха, грабнаха гърбушкото, изправиха и него до стената с четирийсетимата…

Ноеми проговори едва-едва, трепереше.

– Замълчи, – рече Козмас, – мълчи Манолиос, стига!

Но Манолиос вече не можеше да се спре.

– Дадоха откос и четирийсет и едно тела паднаха възнак. После отидоха и подпалиха църквата. Искате ли да видите костите им?, – попита.

– Не, да си вървим оттук!

Уморих се, – промълви Ноеми, – нека поспрем за малко, искам чаша вода.

Бяха стигнали до площада на селото, кафенетата наоколо, църквата, училището, в развалини. Селяните се събраха, всички те старци, дойдоха и няколко жени, застанаха отзад. Един висок, кокалест старец, свали шапката си, пристъпи напред:

– Нямаме стол да ви сложим да седнете, – рече, – нямаме и чаша да ви дадем вода да пийнете, ако сте жадни; няма хляб, ако сте гладни. Нямаме нищо, нищичко! Всичко ни взеха и го изгориха немците.

– Нямаме дори един мъж да поприказва с нас, – каза една старица, ето все старци и старици сме останали.

Само тези мъже ни останаха, – рече една друга старица, посочвайки няколко бебета, които сучеха в пазвата на майките си. – Ако и те умрат, свършено е със селото!

– Те стигат за семе! Пепел ти на устата, кира Калио, как щяло да умрат. Кураж, бре, жени!, – каза старецът, първенец на селото. – Не ни ли сполетя същото и по време на въстанието от 1866[5]-та? Аз бях малък, ама помня. Две-три бебета пак бяха останали и от тях селото тръгна наново! Докато има мъжко и женско, не се бойте! Отново ще се напълни Крит.

 

[1] Масър (араб.) – името на Египет на арабски. Топонимът се използва и в Гърция, особено по времето когато се развива действието на романа – бел.ред.

[2] Дарове, подаръци (тур.) – бел.ред.

 

[3] Псилоритис – планински масив в Централен Крит, с височина 2456 м. Има пет върха надхвърлящи 2000 метра – бел.ред.

[4] Отвличането на генерал Хайнрих Крайпе (Heinrich Kreipe), командващ германските окупационни сили на Крит, е проведено на 26 април 1944 г. от смесена група бойци от критската съпротива и командоси от британското Управление за специални операции (British Special Operations Executive), сред които и известния, и като автор на многобройни книги, Патрик Майкъл Лий Фермър (познат и като Пади Фермър) (англ. Patrick Michael Leigh Fermor; 19152011), когото критяните наричат „Михалис“. Устроена е засада на преминаващия автомобил на Крайпе, той бива завързан и принуден да легне на задната седалка, докато похитителите му застават вместо него и шофьора му на предните седалки, за да преминат през германските постове за проверка. Колата скоро бива изоставена и всички продължават пеша през високите критски планини, избягвайки германските издирващи отряди изпратени подире им. Накрая на 14 май заложникът и неговите похитители са качени от южното крайбрежие на Крит на каик и транспортирани до Египет, който е под британски контрол. Епизодът е извор на противоречиви мнения; при все че няма стратегическа стойност, защитниците му го изтъкват като огромен пропаганден удар. Оспорващите го отбелязват заместването на ген. Крайпе с бруталния, по онова време вече военнопрестъпник Фридрих–Вилхелм Мюлер (Friedrich-Wilhelm Müller), наредил наказателни операции срещу мирни селяни, особено в селата в долината Амари. От своя страна Лий Фермър поддържа тезата, че знаейки че губят войната, германците така или иначе са щели да извършат същите зверства – бел.ред.

 

[5] Критското въстание от 1866-1869 г. е едно от най-значимите през деветнайсети век на острова, срещу османското владичество, за освобождаването и присъединяването му към Гърция. Въпреки че не се увенчава с успех, взривяването на манастирската обител Аркади, предизвикало смъртта на приблизително 300 обсадени и на 700 мирни жители, има голям отзвук сред световното обществено мнение като един от аспектите на Източния въпрос. Елинофили мобилизират усилията си в защита на критяните, организирайки комитети и набиране на средства. – бел.ред.

Източник: Издателство "Ентусиаст"