30 години минаха, откакто актьорът Моше Дворецки напусна този свят, но все още има хора, които си го спомнят с добро. За да почетат паметта му, в годишнината от смъртта му група негови близки и колеги се събраха в офиса на фондация „Европа и светът“ в София. Немалко от колегите му, с които е работил, също вече не са сред живите или са в тежко здравословно състояние, затова срещата беше в тесен кръг, но изпълнена с много емоции. 

Моше Дворецки е роден в Хасково на 18 април 1922 г. в бедно еврейско семейство. От баща си Яков – потомствен шивач, озовал се в България като руски пленник от Първата световна война, той научава една професия, която дълги години упражнява с успех паралелно с актьорството. Както разкри актрисата Наталия Бардская, Моше Дворецки е ушил първия костюм на покойния й съпруг, актьорът Илия Раев, с когото са играли заедно в Димитровградския и Хасковския театър.

По време на Втората световна война младият шивач се включва в съпротивата, като реакция на антиеврейския Закон за защита на нацията. Единствената акция на оглавяваната от него петчленна група е скъсването на плакати на пропагандна нацистка изложба. Той е заловен и подложен на ужасяващи инквизиции, които значително съкращават живота му. Заплашвала го е смъртна присъда, но тъй като е бил непълнолетен, Моше Дворецки е осъден на доживотен затвор. След като бива освободен през септември 1944 г., той се посвещава на идеята за създането на един по-справедлив строй. Моше Дворецки е един от малкото хасковлии, включили се в бригадирското движение за изграждането на Димитровград. В „Града на младостта“ той участва в самодейна театрална трупа, която на първо време играе представленията си в бившия Винпром. Там сцената е от дъски, наредени върху бъчви. По-късно Моше Дворецки получава уникалния шанс да участва в строителството на сградата на театъра, в който ще блести дълги години.

Димитровградският театър, който е създаден през 1953 г., бързо се налага със своите новаторски постановки. Салонът му винаги е пълен не само с местни работници, но и с хора от околните градове и села. Моше Дворецки създава там запомнящи се роли като сър Андрю Чикчирик от „Дванадесета нощ“ на Шекспир. Възходът на Димитровградския театър обаче е прекършен през 1964 г., когато Тодор Живков нарежда този храм на Мелпомена да бъде закрит. Партийният и държавен лидер е подразнен от постановката на пиесата „Грешката на Авел“ от Емил Манов, дело на режисьора Асен Шопов, в която се водят спорове между стари и млади комунисти. Наталия Бардская разказа как актьори и публика са плакали на последното представление преди закриването на авангардния театър.

След това Димитровградският театър е „придаден“ към Хасковския, но местната публика не се примирява с това посегателство. Незнайна ръка драска по афишите на новата театрална структура, а зрителите в бригадирския град започват да бойкотират нейните представления. Самостоятелността на Димитровградския театър е възстановена едва девет години по-късно. Той възвръща духа си с идването на младия режисьор Иван Добчев. Оказа се, че няколко души от присъстващите на възпоменателната вечер са гледали прочутата му постановка на пиесата „Иванов“ на Чехов, в която участва и Моше Дворецки в ролята на граф Шабелски. Добчев сътвори и новаторски спектакъл по „Тази малка земя“ на Георги Джатаров, в който бе включил прожекцията на свои документални кинокадри от Димитровград и бе извадил на сцената истински дънер, създавайки невероятен ефект на присъствие. В тази постановка Моше Дворецки се изяви в ролята на идеалиста, защитник на околната среда, проф. Радев.

Една от най-популярните пиеси в края на 70-те и началото на 80-те години бе „Човекоядката“ на Иван Радоев. Главната роля – на бившето партийно величие Топузов, озовал се в старчески дом, дълго време бе едно от коронните изпълнения на Тодор Колев. Той сам постави тази пиеса в Димитровградския театър, където „неговата“ роля бе поверена на Моше Дворецки. В своята автобиография Тодор Колев споменава за „възрастния“ актьор, който тогава е бил около 60-годишен, но вече със съсипано здраве. Синът му Владимир Дворецки обаче разказа за интересния анализ на образа на Топузов, който баща му е развил пред него. Той базирал противопоставянето си на тероризиращата обитателите на старческия дом чернокожа медицинска сестра, като си превел нейното фамилно име. Майчиният език на Моше Дворецки е шпаньолски и за него Перес и Пералта означава „круша“ и „крушова супа“. „Ще се дам аз на някаква си крушова супа!“, коментирал той, работейки над образа на Топузов.

Моше Дворецки получи шанса да изпълни и ролята на отец Лоренцо в „Ромео и Жулиета“ в постановката на Маргарита Младенова в Димитровградския театър в началото на 80-те години. Синът му Владимир, който случайно присъствал на репетициите, разказал на режисьорката как изглежда балконът на Жулиета във Верона, тъй като неотдавна бил минал оттам.

Впечатления от спектакли, в които е гледала актьора, сподели журналистката Зелма Алмалех. Тя дойде на вечерта в памет на Моше Дворецки със своя съпруг Стефан Джамбазов, с когото заедно правят популярния сайт за култура www.въпреки.com. На честването присъства и театралната преводачка и дъщеря на актьорско семейство Снежина Русинова-Здравкова. Неин баща е известният със своите роли в театъра и киното Християн Русинов, а майки й, Ира Кунделова, се е снимала във филма „Шибил“ на Захари Жандов. Снежина се върна към свой детски спомен, когато заедно с трупата на Сливенския театър, в който тогава е играел баща й, е пътувала с автобус до Димитровград, за да гледа постановка на режисьора Иван Добчев с участието на Моше Дворецки.

Актрисата Наталия Бардская добави и щрихи към портрета му като човек, който подкрепял младите таланти и се стараел да тушира всякакви професионални и личностни конфликти. Самата тя е от белогвардейско потекло, но въпреки различията в произхода им, заяви, че винаги е уважавала Моше Дворецки за неговия идеализъм.

На възпоменателната вечер бяха представени и откъси с участието на Моше Дворецки във филмите „Боянският майстор“ на режисьора Захари Жандов, „Баш майсторът на екскурзия“ на Петър Б. Василев и „Дом за нежни души“ на Евгений Михайлов. Последният бе особено интересен, тъй като е заснет на сцената на Димитровградския театър и в него актьорите се покланят пред публиката след края на спектакъла. Тази сцена беше и символичен финал на възпоменателната вечер за един живот, отдаден на изкуството.

Повече снимки от събитието може да видите на страницата на фондация „Европа и светът“ във Фейсбук.

Източник: www.evropaworld.eu