Художник, писател и поет, евреин, покръстен в християнската вяра, хомосексуалист, водещ борба с наклонностите си, бохем, избрал уединението на манастир… Ярката и противоречива личност на Макс Жакоб е една от емблематичните фигури в културния живот на Франция през първата половина на XX в. Той е роден през 1876 г. в Кемпер и още от ученическите си години се интересува страстно от литература, музика и живопис. През 1894 г. се премества в Париж, където се сближава с Пикасо, Аполинер, Модилиани, Кокто, Брак и други млади таланти. През 1909 г., след като получава божествено видение, той решава да се обърне към католическата вяра, а по-късно се оттегля в манастир. Въпреки най-новите си религиозни убеждения обаче в началото на Втората световна война Жакоб става жертва на антисемитската пропаганда. През 1944 г. той е арестуван от Гестапо и умира в лагера в Дранси. Произведенията му, сред които стихотворения, пиеси, романи, разкази, приказки, есета и картини, представляват своеобразен мост между символизма, кубизма и сюрреализма.

Сборникът с разкази „Черният кабинет“ е публикуван за пръв път по времето, когато поетът претърпява душевен прелом и напуска Париж в търсене на уединен и благочестив живот. Всяко едно от писмата, поместени в него, се характеризира със свой собствен стил и препраща към определен аспект на социалната действителност. С тези кратки повече или по-малко фиктивни текстове Жакоб се вписва в традицията на френската епистоларна литература, като същевременно я обогатява и видоизменя, експериментирайки с многообразните форми и значения на езика. Той майсторски примесва смешното със сериозното, за да представи пред своите читатели не просто блестящ синтез на различните човешки типажи, но и духовита критика на посредствеността и лицемерието в светските взаимоотношения.

(откъс)

Писмо от един сержант

по случай сватбата на приятел

Нанси, квартал „Клебер“

28 юни 1924 г.

 

Скъпи мой Пажес,

С радост научих за твоята женитба. Ето че сега можеш да използваш познанието, за което ми говореше под чинарите в Кобленц. На онази алея, която изглеждаше едновременно сякаш е в девствена гора и като на омагьосан остров. Може би си забравил за какви познания си ми говорел (или сме си говорили) тогава – за познанието как да бъдеш добър съпруг.

Всъщност, въпреки че винаги съм смятал нравствените ти стремежи за твърде чисти и фини, аз все съм си мислел, че ако беше станал католик, когато те убеждавах да го направиш, освен всичко друго ти щеше да получиш и тези познания.

Със сигурност твоята малка Берт щеше да има причина да те обикне, ако беше видяла как двамата вървяхме един до друг, развълнувани и разтреперани до сълзи при мисълта за вашето бъдещо щастие, по улиците, слънчеви като медени пити. Спомняш ли си колко се притесняваше – вече можеш да си го признаеш, друже, – че те карам да ми говориш за идеите си и за всички книги относно брака, с които изпълваше своята подофицерска стая.

Като те слушах, си мислех за приказния малък тритон, който станал рибар, понеже искал да улови в мрежата си щастието – „тази златна, тази сладкогласна рибка“.

Още чувам как, докато се връщахме от първосвещеника в Моранж, ти ми казваше: „Не, друже, твоята католическа философия е само стихове и бабини деветини. Тя става за утеха на децата. Милостивият Бог бил изпратил на земята своя син, за да даде пример на хората и да изкупи греховете им със страданието си – хората може да са вярвали в това навремето, когато са наричали небесния свод, слънцето и луната Вселена: имало е съразмерност, имало е естетика. Но днес, когато знаем, че Земята е една прашинка по пътя, а самият той – Млечният път – е капка мляко в една бездна, из която се движат невъобразими грамади, разбираме трогателната нищожност на всичко това. Не, ние не сме синове божии, ние сме микроби.“

Казваше ми също: „А знаеш ли, че аз съм страдал? Разказвал ли съм ти как? Няма значение! Сега имам едно-единствено желание – да живея спокойно с любимото момиче в полите на нашите красиви планини. Не искам да моля прошка за някакъв първороден грях, който не съм извършил; не искам да задушавам живота си, като ходя всеки месец да разказвам за него пред човек, който, докато ме изповядва, ще си мисли, че желанието да постъпвам лошо и дребнаво е внедрено в тялото ми. Ето какво: аз ще постъпвам както сам намеря за добре и ако милостивият Бог съществува, той ще ме съди според заслуженото.“

Е, ето моя отговор. Нали знаеш колко бях тъжен по времето на нашите разговори и как прегръщах девойките, които искаха да ме утешат? Нали знаеш и защо бях тъжен?

Не намираш ли, че в наше време човек има голямо желание да загребе с пълни шепи от човешкото богатство, тоест от истинското щастие. Той със сигурност си дава сметка, че може да открие това щастие само в самия себе си, в нравствената чистота и самообладанието си. Ти имаше това самообладание още в казармата и се надявам, че сега си намерил щастието в любовта – достоен си за него.

Онези, които ни наричат „практичната съвременна младеж“, ме разсмиват. Каква шега! Трупали сме пари? Да, заради спорта, а също и защото парите позволяват много преживявания, но ние сме най-вече поети. Спомняш ли си как заминахме за Рур без охота, напрегнати, ала въпреки това със смях на уста и песни? Тогава добре си пролича, че истинското богатство, което радва всекиго, са късметът и съдбата му.

Сега в радостта ти има частица страдание – във всяка съвременна радост има частица страдание. Хората като нас са учили в гимназията, че понеже нещата еволюират, те са белязани от крайна нестабилност. Казваме си, че тъй като самите ние еволюираме, докато светът се променя, и тъй като нямаме отправна точка, съществува опасност да изминем дълъг път, без да подозираме, и щастието да се изгуби от погледа ни като пристанищата или родния бряг.

Тогава не бях достоен да ти отговоря, но сега ти предлагам следното: нали знаеш, че думите не винаги се припокриват точно с Идеята? Когато нашите предци са записали откровението, те са използвали своя език и своите представи за света – забележи, че разгръщането на рамките на съдбата ни прави католическата идея единствено по-благородна. Моли се на Бога със своите собствени думи, с думите на богоотдаден, докато самият ти си свободен, съвременен човек – ще видиш колко е удивително.

А когато казваш, че сме микроби, то е, защото не мислиш за душата… ти приемаш за факт нещо, което не си доказал. Ако ние сме само тела, няма нужда да говорим за религия, но ако сме и души, ние сме част от божията природа и от Вселената, чийто простор не е твърде голям за нас. Мисли за това и недей да се чувстваш така, сякаш на света сте само ти и твоята малка Берт. В този момент Дева Мария държи в ръцете си вашия дом, също както и щастието на всички чисти, вярващи сърца. Каквито сте и вие.

Поздравявам те и ви прегръщам,

Пиер

 

С подкрепата на Фонда за централно- и източноевропейски проекти в областта на книгата, Амстердам

Превод от френски Ния Трейман

Художник Йоана Иванова

ISBN 978-619-7392-04-3

Източник: Издателство "Ерго"