Война и мир в българския царски двор

Публикувано:
14:00ч / 08.06.2020г
Брой прочитания:
357
Брой коментари:
0

Романът „Спомни си за царя” от словашкия писател Антон Хикиш (изд. „Ерго”, 2019 г., превод от словашки Людмила Котарова) е умалено копие на великото произведение  на Лев Толстой. В него се преплитат съдби и постъпки на високопоставени личности, близки до двореца и на самия цар, а така също и на хора от народа. За нас най-важното е, че тази книга обхваща периода от възкачването на княз Фердинанд на българския престол, обявяването на независимостта на България и войните за обединение на отечеството през погледа на един чужденец. В романа се разказва както за исторически събития, които малко или много са ни известни, така и се дават съвсем нови, скрити зад кулисите, интриги и дипломатически постъпки, а също така и се разкрива характерът и съдбата на българския владетел. Но защо точно  Антон Хикиш, един от патриарсите на съвременната словашка литература, се е заел с тази нелека задача?

Той е роден е през 1935 г.в Банска Щявница, в чиито околности се намират именията, горските масиви и ловният замък „Свети Антон” на Кобургите. По схемата на династичните обвързаности те са ги наследили от унгарския благороднически род Кохари.

Като ученик Антон Хикиш прави неуспешен опит да избяга от комунистическа Чехословакия в Западна Германия. Завършва икономика в Братислава и работи на различни държавни служби, свързани както със стопанския живот, така и с културата. През 1962 година постъпва в литературната редакция на чехословашкото радио в Братислава. Но поради политическите му позиции спрямо събитията през 1968 г. (нахлуването на войските на Варшавския договор и задушаването на „пражката пролет”) го принуждават да напусне и продължително време след това му е забранено да публикува. След промените в източна социалистическа Европа през 1990 г. той става главен редактор на издателство „Младе лета” в Братислава. Навлиза и в политиката. През 1990-92 г. е депутат в парламента, а от есента на 1992 г. е изпратен за посланик на Словашката република в Канада. В литературата влиза с новелата си „Мечтата пристига на гарата” (1961), която е драматична история на хората, работещи за електрификацията на железниците. (Самият  той се е трудил в този сектор). Дебютният му роман „Крачка в неизвестното” е написан още в края на петдесетте години, но след издаването му веднага го изземат и унищожават по нареждане на цензурата. В него се разказва  историята на млад икономист, който постъпва на първото си работно място. Следващата му книга е сборникът с разкази „Срещнах те” (1963), където се третират сложните емоционални и екзистенциални  проблеми на младите хора на прага на зрелостта. Новелата „Надя” (1964) е любовната история на една гимназистка,  в която се поставя ударение върху психологията на героите. Върхът на първия етап от творчеството му е романът „Площадът в Мехринг” (1965). Това е книга за поколението, преживяло в детството си войната и поради това мечтаещо за по-добри времена, най-вече за чист човешки живот през настъпващия дългогодишен мир.

Антон Хикиш има изключително широко творческо амплоа – от исторически разкази и романи до проблемите на ежедневието: репортажи, пътеписи, дори популяризация на техническия напредък (книгата за микроелектрониката „Бъдещето е още днес” (1987) за младежката читателска публика). Пише и литература за деца. С голям успех се ползват историческите му романи, повечето от които са преведени и в чужбина. Особено внимание заслужава пространният  двутомен роман „Часът на майсторите” (1977). Действието му се разиграва през XV и XVI век в родния град на писателя Банска Щявница, но на фона на важни обществено-икономически събития достига до цяла Средна Европа. Популярност добиват и „Обичай кралицата” (1984) и „Мария Терезия „ (1999) – романи за австро-унгарската императрица, новатор в образователното дело, както и своеобразното продължение на предходните два романа ”Вярвайте на императора” ( 2016), посветен на сина на великата кралица, неуспешния реформатор император  Йозеф II. Хикишовите исторически романи са за страстите и мечтите за власт, хроника на съдбите на хора, които се стремят да променят живота около себе си. В този дух е сборникът с историческа тематика „Защита на тайните”  (1990), в който се прави сондиране на способността и възможностите на човешкото мислене в дадени исторически условия да прави грешен избор.

Така стигаме и до историческия роман „Спомни си за царя” (2007), чийто превод на български е вече на българския книжен пазар.

София 1906 г. В княжеския двор пристига младият словак Антон Х., възпитаник на Академията по ориенталистика във Виена,  с амбиция за дипломатическа кариера. По онова време владетел на България е Фердинанд I от рода Сакс-Кобург-Гота, една от куриозните личности в тогавашна Европа – образован, естет, католик, окултист, твърди се, че е бил бисексуален (тази негова страна е описана подробно в романа), хитър политик и всепризнат учен – ботаник и биолог, изследовател и колекционер. Трябва да се подчертае,  че  Фердинанд има особена сърдечна връзка със Словакия, която е била негов любим оазис за почивка и лов.

По разбираеми причини в страха си от всевъзможни атентати Фердинанд избира най-близкото си обкръжение предимно сред млади хора от Словакия. Един невероятен епизод в романа потвърждава, че опасенията му не са били излишни. След едно от пребиваванията си в Словакия монархът довежда оттам още един млад момък – Юлиус, когото свойски нарича Жул. Назначават го за интендант и заедно с адютанта Антон Х придружава царското семейство в двореца Евсиноград. Докато царят, царицата и децата им се разхождат по плажа, Жул е изпратен да провери храстите. Изведнъж оттам изскача един разтреперан млад мъж с пистолет в ръка и потънал в сълзи обявява, че е италиански анархист, който имал за задача да убие царя. Както знаем, по онова време е бил разпространен такъв начин на съпротива срещу поробилата северната част на Италия австро-унгарска империя. (Да не забравяме как на 10 септември 1898 г. австро-унгарската императрица Елизабет (Сиси) Баварска загива на брега на Женевското езеро, прободена с пила от италианския анархист Луиджи Лукени). Но когато атентаторът видял прекрасните деца на Фердинанд, се отказал. Молел да го убият, защото отсега нататък няма да има живот за него. Сърцето на монарха се трогнало и той помилвал атентатора, дали му българско гражданство и останал да работи в страната. Кой е предполагал, че този размекваш се самодържец съвсем скоро ще вземе сурови, жестоки решения и ще тласне страната си в кървавата баня на Балканските и Първата световна война, където заедно с  десетките хиляди жертви ще изтлее и мечтата на поколение българи за обединение на Отечеството. От случката в Евсиноград  Жул става Талисмана на монарха и го придружава навсякъде…

И така, в романа се проследява съдбата на двойката напълно противоположни герои – от една страна, амбициозният български цар, който мечтае да покори Цариград  и да стане цар на възобновената византийска империя, и от друга страна, никому неизвестният словашки младеж Антон Х. (всъщност чичо на автора на романа) от областта по горното течение на река Хрон, адютант и дясна ръка на Фердинанд. Заедно с тях проследяваме миговете на успехи и лични трагедии, придворни интриги и истории за любов и омраза, както и зараждането и процъфтяването на една нова европейска монархия – Третото българско царство, чак до националните катастрофи от Междусъюзническата и Първата световна война. Вината на Фердинанд за вземането на погрешни политически решения е огромна. Но да не забравяме, че той е бил принуден да маневрира между интересите на Руската империя, към която българския народ изпитва чувство на благодарност и признателност, и към германския император, с когото го свързват династични връзки. А при това е трябвало да се зачитат интересите и на другите велики сили. Не е лесно да удържиш желаещите да се докажат генерали и окичените с бойна слава при Лозенград, Люлебургас и Одрин български войници, когато под прозорците на двореца тълпата скандира „Съюзници разбойници”…

А всичко е започнало толкова обещаващо при обявяването на независимостта на България на 6 септември 1908 г. Ето разсъжденията на адютанта Антон Х. по този повод:

„Най-голямото коварство на политиката е невероятната й способност да погълне всички инак нормални дейности, страсти, емоции, амбиции. Наблюдавах моя господар – как неговата естествена човешка несигурност и нерешителност се превърна в нещастие за милиони хора от една далечна страна.  Как за много поданици неговата лична амбиция се превърна във въпрос на престиж. Не само България щеше да счупи оковите на васал на Османската империя и щеше да стане независима, моят господар също щеше да се издигне по стълбицата на властта и с още малко щеше да се приближи до Всемогъщия.

И изведнъж един малък народ, българите, се разбраха в парламента и в кабинета на министрите техният владетел да се нарича не крал, а цар. Убеждаваха самите себе си, че са прави. Фердинанд засия. Някой бе открил в университетска библиотека, че още през X век римският папа е признал българския владетел за цар, кесар. И така е било дотогава, докато турците не бяха унищожили българската империя.

Един малък народ може да се договори за каквото си поиска, дори може и да е прав. Само че шепата цезари, начело на големите империи, щяха да се почувстват засегнати. Можеше да се очаква, че българската игра на цар щеше да предизвика всеобщата съпротива на съществуващите имперски глави. Това можеше да очаква и Фердинанд. Но той играеше ва банк”.

Съдържанието на романа е изградено върху исторически документи, умело комбинирано с художествена измислица. Авторът предлага почти постмодернистичен  изказ, в който различните планове на повествованието са равностойни, и то не само разкрива и припомня исторически събития в европейския контекст, но и търси философския смисъл на случилото се. Надниква се в почти всички европейски дворове и се разкриват най-вълнуващите моменти от епохата. Чертаят се историческите постъпки и причините за тях, надниква се откъм чисто човешката същност на владетелите, стигайки до остра критика на европейската аристокрация. Така вникването в книгата от обикновено четене се превръща в повод за размисъл.

Автор: Асен Милчев

Източник: www.evropaworld.eu