Защо ме развълнува „Моят Шабат“ на Вивиана Асса

Публикувано:
12:18ч / 20.10.2020г
Брой прочитания:
329
Брой коментари:
0

Купих си книгата „Моят Шабат“на Вивиана Асса (изд. „Факел“) скоро след излизането й и я „изгълтах“ наведнъж като вкусно ястие от думи, което засища душата и оставя в нея усещане за букет от аромати. Междувременно се появиха възторжени отзиви за книгата. Радвах се, че и други хора са я открили за себе си.

Наскоро „Моят Шабат“ беше отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за 2020 г. Виви Асса е известна като журналистка, а не като писателка, и ако някой се учуди защо точно тя, а не някой от другите номинирани утвърдени автори получи наградата, то той със сигурност не е прочел книгата й. Защото всеки, който я е прочел, ще оцени истинския талант на разказвач.

Идеята й е била да опише живота си на своите внуци, които са родени и живеят извън България и има опасност да прекъснат връзките си с корените на семейството. На пръв поглед – скромна задача, но разказът е толкова образен и колоритен, че увлича всеки, който се е докоснал до него.

Още от втората страница Виви сграбчи сърцето ми с изречението, в което описва баба си Виктория: „Помня как сновеше между печката и мивката и често въздишаше така дълбоко, сякаш мяташе сърцето си върху мушамата на масата като парено тесто, да се поохлади от непрестанните мисли в главата й.“ От този момент вече знаех, че това не е обикновено животоописание, каквото мнозина в зряла възраст се изкушават да направят, а зряла литературна творба.

И потънах сред героите на Виви: хора от семейството й, приятели, случайни познати. Едва ли някой от тях е допускал, че ще бъде описан в книга. Водели са съвсем обикновен живот с малки радости и с повечко горчилки, но докосвайки ги с вълшебната пръчица на словото си, Виви Асса ги осветява и ги превръща в неповторими персонажи. Някои от тях познавам лично, но ми беше интересно да ги видя през нейния поглед. А погледът й е изпълнен с доброта – искрена, разбираща, всеопрощаваща! Тази доброта е истински балсам за сърцето. Уморих се от сарказъм, ехидност и претенциозност в живота и в някои съвременни книги. Уморих се и от литературни героини, описани самодоволно в стила: „Ама не съм ли готина! Виж ме каква съм оригинална, непредвидима, как будя възхищение и завист!“

В повествованието на Виви няма и следа от самохвалство. Тя откровено споделя моментите, когато е грешила, дори когато е проявявала малодушие. На всеки се е случвало. Душевна сила се изисква, за да го признаеш.

Самата композиция на книгата е изключително добре замислена. Обединяващият център е Шабат – свещеният за евреите съботен ден, когато се отдават на почивка и общуване с роднини и близки. От Шабат като лъчи в различни посоки поемат мислите на авторката и след като са огрели и най-скритите ъгълчета на паметта, се връщат пак към него, към Шабат, както слънцето прибира светлината си при залез, за да изгрее на следващия ден. Така всеки спомен тръгва и се връща на терасата под клоните на едно „умислено“ дърво, населено с птици, под което Виви отдъхва, слушайки глъчката на близките си, които са етаж по-долу. Повествованието се фокусира върху едно от гостувания й в Израел, където живеят дъщеря й, зет й и трите й внучки.

С много деликатност е вплетена в разказа темата за еврейството. България с основание се гордее със спасяването на своите евреи през Втората световна война, но опазвайки живота им, в онези времена не е успяла да опази достойнството им. Законът за защита на нацията е поставял различни пречки пред еврейското население, карал го е да се чувства в неравностойна ситуация. С много житейска мъдрост и великодушие авторката осмисля онези времена, познати й от разкази на близки. Старае се да разбере всеки. Не пропуска да изтъкне, че независимо от тогавашната официална политика на държавата, съюзник на фашистка Германия, е имало българи, които са се старали да смекчат неудобствата, създавани за евреите у нас от въпросния Закон за защита на нацията. Българите не са антисемити, но кой и в наше време не е слушал вицове за евреи? В книгата е описана такава случка, преживяна от самата Виви – в едно купе, където пътниците не се познават, някакъв веселяк започва да забавлява околните с еврейски вицове. Как бихте се почувствали и как бихте реагирали, ако някой вземе да разсмива околните за сметка на сънародниците ви? Сигурно точно така, както се е почувствала и реагирала Виви. Засмяла се е заедно с другите, а после е излязла в коридора, за да изживее насаме обидата. Този кратък епизод за мен е един от най-драматичните и най-същностните в повествованието. Той обяснява защо Вивиана Асса описва с толкова обич и топлота роднините си, пламенно доказва колко достойни хора има между тях.

В книгата има и друг тематичен акцент – град Бургас. Той е постоянен фон и дори действащо лице в повествованието. Бургас – артистичен, поетичен, вдъхновяващ с колоритните си градски персонажи и с властното присъствие на морето! Една от причините „Моят Шабат“ толкова да ме развълнува е темата за Бургас. Там е преминало детството на баща ми с неговите братя и сестри. Там и досега живеят мои първи братовчеди. Бях щастлива да го почувствам и чрез написаното от Виви. Незабравими са за мен случките от детството й, разказани така живо, сякаш стават пред очите ми, като раждането на жребчето, на което като малко момиченце става свидетел, въпреки забраната на дядо си да гледа.

Особено вълнуващи са епизодите, в които разказва за своя талантлив съпруг Румен Леонидов, с когото се познаваме от студенти. Дори присъствах на сватбата им, преди повече от 40 години, но едва сега разбрах за изпълнената с драматизъм първа среща на бъдещата младоженка и родата й с македонската фамилия на Румен. Как хубаво е описала Виви хващането си на македонското хоро в деня на сватбата – това хоро се играе с ръце през раменете! Така здраво през годините е обгърнала авторката и със сърцето си роднините на любимия мъж, описва ги с обич, гордее се с тях. Очите ви може да запарят, когато четете как отиват семейно заедно със сина си да се поклонят на гроба на Руменовия дядо, воеводата Леонид Янков, роден в село Мачуково. Днес то е на гръцка територия, но народната песен за смелия Леонид и досега се пее.

В лицето на Вивана Асса родът Леонидов има своя въодушевен летописец. Живи и ярки са образите на хората от този род в „Моят Шабат“! Най-трогателен ми се стори портретът на Руменовата майка, Йорданка. Не знам в литературата да има подобно изпълнено с искрена привързаност и обич описание, направено от снаха за нейната свекърва.

Прочитайки книгата, направих своето откритие: досега мислех, че в семейството на Румен и Виви поетът е той. Оказва се, че поетите са двама, макар че Виви не се изразява в мерена реч. Колко поезия има обаче в кратките текстове, с които започва всеки от епизодите на „Моят Шабат“! По колко различни начини е описано нощното небе: „Нощта се е изтегнала върху терасата като преяла котка. Мърка в просъница и понякога проплаква… Силуети на сънени облаци се реят хаотично в небето. Закачат се. Гонят се, понякога подтичва, прегръщат се и се сливат.“

Или: „Върху софрата на нощта са разпилени милиарди златни кюлчета. Сякаш някой е извършил обир и набързо ги е изхвърлил на небето от страх.“

Заслужава си да прочетете тази книга! В нея освен житейска мъдрост и пречистваща доброта, ще намерите и много поезия.

 

Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu