ИТАЛИЯ – КОГАТО ИМАШ ХИЛЯДОЛЕТНА ИСТОРИЯ

(Част 3)

На майка ми Христина, която възпита у мен любов към красивото и тайнственото

Амалфийското крайбрежие

Още съм под впечатлението от автобусната ни разходка покрай Амалфийското крайбрежие в южната част на залива. Срещал съм определението, че това е най-дългият и живописен балкон на Италия, надвесен от склоновете на планината над Тиренско море. Трудно ни беше да откъснем очи от смайващия пейзажна предизвикващия световъртеж път до Амалфи, невероятна 50-километрова отсечка с остри завои. Шосето има две платна и се вие като змия надолу към крайбрежието. Шофьорите тук са истински факири. Карат с нормална скорост по тесния криволичещ път. На места трябва да спират, да се изчакват, дори да се връщат назад. Спокойно, без да се ядосват и ругаят. Съвсем другояче си бяхме представяли темпераментните италианци. Днес изглежда невероятно, че миниатюрният живописен град Амалфи е бил някога сърцето на най-старата и една от най-мощните италиански морски републики. И че през ІХ век това не особено удобно микропристанище на входа на дълбока клисура е владяло търговията с Ориента.

Минахме през красивите градчета Позитано и Равело. Почвата наоколо е от застинала лава. Векове местните хора са водели битка за всяка педя земя. Лимонови дръвчета растат по терасовидните парцели. Видяхме и любопитна картинка – как магарета се катерят по стълбите, вдълбани в стръмните склонове. Видяхме и укрепени с камъни в цепнатините свлачища. Италианците са прочути строители. Спомням си историята, която ми е разправяла моята баба –  за един италиански инженер, който за да докаже здравината на построения под негово ръководство мост у нас, застанал с цялото си семейство под него.

За повечето хора у нас името Позитано е познато като улица в центъра на София. По-любознателните знаят и че Вито Позитано е бил италиански дипломат, взел участие в спасяването на бъдещата ни столица от опожаряване по време на Руско-турската освободителна война през 1887-88 г. Днес това е живописно селище на амалфийския бряг, което след масова емиграция през средата на XIX в. почти се обезлюдява и влиза в XX в. като разорано рибарско селище. Това се променя едва през 50-те години благодарение на големия американски писател Джон Стайнбек, който написва есето „Позитано ме порази дълбоко”. В него авторът изказва възхищението си от красотите на района и това привлича високопоставени посетители, между които и Мик Джагър и Кийт Ричардс от „Ролинг Стоунс” . Те написват песента си Midnight Rambler (Среднощен скиталец) в едно тукашно кафене. (Дали в момента не бяхме седнали точно в него?)

Забележителност на градчето е църквата „Санта Мария Асунта” (на снимката вляво), чийто купол се извисява над всичко наоколо. В нея  се съхранява византийската икона на Черната Мадона. Според легендата тя е била открадната от Византия и пренесена през Средиземно море от пирати. Зловеща буря едва не потапя кораба им, а моряците чуват глас, който им заповядва да пуснат иконата във водата. Така те се спасяват, а тя достига до бреговете на Позитано.

Слязохме да разгледаме градчето и оттам се спуснахме към крайбрежието. Пред нас се откри живописна гледка от разноцветни постройки, разположени стъпаловидно по стръмния бряг. Вече не е толкова уединен, както когато е бил достъпен само по море или с товарно животно. Вкопчилият се в скалите град Позитано е все още последното убежище от шума и суетата в останалия свят – благословено затворен за автомобилно движение, с преобразени варосани и в пастелни цветове рибарски къщи, пръснати из лабиринт от тесни улички . Удоволствие беше да разгледаме малките бутици, магазинчетата, предлагащи сувенири и красотата на очароващия ни град. Тук се върви или нагоре, или надолу. Равен е само чакълестият бряг с плажни чадъри, единствената плоска ивица в града.

Автор: Асен Милчев

Пътеписът е вдъхновен от пътуване на автора до Италия през лятото на 2019 г.

На сайта ни може да прочетете и първите му две части:

Върни се в Соренто!

Виж Неапол и умри!

Източник: www.evropaworld.eu