Понеделник, 29 август 1927 г.
Вестерпорт беше истинско стълпотворение от пешеходци, велосипеди в многочислени редици, мотоциклети с кош и автомобили. Цяло чудо бе, че не се блъскаха един в друг – хората в големия град бяха развили нов инстинкт, благодарение на който се разминаваха безпрепятствено по улиците.
През зимата на 2012 година, противно на здравия разум и по причини, които не са изцяло свързани с писането – колкото и да твърдя, че са – и които и досега не са ми съвсем ясни, посетих лагера „Охама“ в Япония, където навремето е бил затворен баща ми. Беше студен и тежък ден, а оловното небе придаваше злокобен вид на Вътрешно японско море, под което навремето баща ми беше полагал робски труд във въгледобивна мина.
Докато се ровех тези дни в стари вестници, за да подготвя доклада си за отразяването на Априлското въстание, попаднах на едно стихотворение от Вазов, което направо ме слиса. То е от стихосбирката „Какво пее планината“ от 1917 г.
Стиховете на Пенчо Славейков и създадените за тях илюстрации на Харалампи Тачев се сляха 120 години по-късно. Това стана чрез изложбата „Несбъднатият „Сън за щастие“, която бе открита на 28 май 2026 г. във Високото пространство на Националния литературен музей в София.
Представяме по едно стихотворение от кипърските поетеси Авги Лили, Εлени Кефа̀ла, Евтихия Панайоту, Ерина Хараламбус в превод от гръцки на Здравка Михайлова.
Пътешествието на английския поет и художник Едуард Лиър (1812-1888) през населените с българи земи от Османската империя в средата на 19-и век.
Томас Ман – из „Изповедите на авантюриста Феликс Крул“: „Като посягам към перото, в пълно спокойствие и уединение – впрочем съвсем здрав, макар и уморен, много уморен (така че ще мога да напредвам само с малки стъпки и при чести почивки), значи, като се каня с присъщия си ясен и красив почерк да доверя на търпеливата хартия своите самопризнания, в мен се прокрадва беглото съмнение дали все пак съм дорасъл до това духовно начинание според своето образование и знания.“
В серия от публикации на сайта на Фондация „Европа и светът“ разказах за „българския“ период от живота на новозеландския поет и преводач Кевин Айърланд (1933-2023). Той е пребивавал у нас през 1959-1961 г. и за кратко през лятото на 1969 г. Айърланд е описал своите преживелици в своята мемоарна книга „Назад-напред“, която преведох от английски, а Фондация „Европа и светът“ я издаде през м. г.
Елина седеше на леглото, преглъщаше. Бавно се увери, че наистина е във Вуопио. Стана и отиде в кухнята с къси старчески стъпки. Усещаше вътрешностите си втечнени. Тя знаеше, че това е второ предупреждение.
Липсата на преки доказателства за контакти с България съвсем не означава, че в мислите си Гунаропулос е прекъснал своята връзка с родното си място си. През 1956 г., на прага на своето седмо десетилетие, той споделя в интервю, че според него „изкуството не може да бъде рационално дело, защото то е душевна потребност“ и „колкото повече остарява човек, толкова повече той се връща към своите детски видения“ .
Новозеландският писател Морис Шадболт (1932-2004) е един от най-известните автори в родината си през втората половина на 20-и век. Интересното за нас е, че животът му и литературната му кариера са свързани с България.
Ако потърсите в интернет стихотворения на Христо Ботев на …