Нашумелият датски писател Якоб Йония пристига в София в качеството си на член на престижното международно жури на кино-литературния фестивал Синелибри. На 1 ноември от 19:15 ч. в Дома на киното той ще представи лично романа си „Най-далечната граница“. Премиерата на книгата ще бъде последвана от официална премиера на едноименната екранизация.

Книгата излиза на 9 октомври т.г. с логото на издателство „Колибри“. Преводът е дело на Росица Младенова. Художник на корицата е Живко Петров.

Понеделник, 29 август 1927 г.

Вестерпорт беше истинско стълпотворение от пешеходци, велосипеди в многочислени редици, мотоциклети с кош и автомобили. Цяло чудо бе, че не се блъскаха един в друг – хората в големия град бяха развили нов инстинкт, благодарение на който се разминаваха безпрепятствено по улиците. Малцина се спираха да разменят някоя дума, повечето вървяха забързани в различни посоки, устремени незнайно накъде. Знамена и клони плющяха на вятъра, а грамадни реклами по покривите на сградите се бореха за вниманието на минувачите с огромни букви, които можеха да събудят любопитството и на някой недовиждащ бог.

Забързаното движение се дължеше основно на факта, че лятото и отпускарският сезон бяха отминали, в дрехите отново доминираше черното и кафявото, с много малко светли и почти никакви шарени окраски. Въздухът беше наситен с изгорели газове и тютюнев дим, по улиците кънтяха стъпки и тропот на копита, просвистяваха колелета, а двигателите не спираха да бръмчат.

В един тъмен „Форд Т“ седеше Ото Химелструп, който, както обикновено, се бе прибрал у дома за обяд. Не само защото като началник на новосъздадения отдел
в Държавната полиция разполагаше със служебен автомобил, но и за да провери дали всичко бе наред с момчето. А и разбира се, да поеме глътка въздух в минутите, докато шофираше, когато не трябваше да е нито баща, нито главен инспектор.
Малко преди два следобед той паркира отново на обичайното място пред централата на Държавната полиция във Вестерпорт.

Членовете на екипа му – осем разследващи полицаи, седяха на бюрата си в тясното помещение, което не бе предназначено за постоянен, а по-скоро за временен престой в редките случаи, когато не бяха на път. Мъжете бяха на възраст между трийсет и шест и петдесет и три години, всички носеха костюми с малки вариации – вратовръзка на точки, кърпичка за сако, жилетки със или без джобен часовник, ризи с пречупена или права яка, някои бяха с пооплешивели темета, други с пригладени назад коси. А зад външността си всеки криеше специална дарба, която го правеше незаменим за новосъздадения отдел. Имаха специалист по пръстови отпечатъци, експерт във воденето на разпити, бивш студент по психология, някогашен банкер с усет към числата, оръжеен специалист, който умееше и да стреля. Задачата на Химелструп бе те да се сработят. Всеки от тях виждаше отделни фрагменти от света, а той трябваше да
ги сглоби в картина.

Химелструп не знаеше много за хората си – наясно бе дали са женени, или живеят сами, но никога не обсъждаха какво правят, когато не са на работа, къде ходят вечер и какво мислят един за друг, за света, живота и началниците си. Всеки беше господар в своето малко царство и бе най-добре човек да не се натрапва там.

Разследващите полицаи поздравиха Химелструп сдържано, за втори път този ден, и той затвори зад себе си вратата на кабинета, който на практика представляваше две преградни стени, издигнати перпендикулярно в единия ъгъл на помещението. В качеството си на началник трябваше да спазва известна дистанция, а от друга страна, хората от екипа му можеха да негодуват дискретно, когато нещо не им допадаше.
Химелструп седна зад бюрото. На зелената подложка го очакваха предварителните доклади по делото в Корсьор, но той нямаше никакво желание да се запознае
с тяхното съдържание, защото вече му беше ясно какво е заключението: неразкрит случай.
Както толкова много пъти през последните месеци, той се вгледа внимателно в снимката от местопрестъплението в Йортсхой, на която дрехите на трупа бяха
прилежно сгънати, а до тях бяха положени цветя. Вероятно дело на човек, който е държал на момичето. Или пък тя самата бе подредила всичко по този начин, защото е очаквала някого?

Шумът от уличното движение отвън звучеше приглушено, а гласовете на хората и потракването на пишещите машини се носеха приспивно откъм канцеларията, където неговите подчинени се правеха, че работят.  Химелструп знаеше, че те знаят, че той знае, че всичко това бе само театър. В момента нямаха достатъчно работа.
Телефонът на бюрото иззвъня силно и неочаквано като аларма и той се сепна, но се бе научил да го прави незабележимо – просто застиваше и оставаше в това положение няколко секунди, преди да реагира.

– Химелструп – изрече авторитетно в слушалката.

– Господин Менсен иска да говори с вас. В четири часа.

Секретарката винаги говореше така по телефона, без встъпителни думи и без да се представи.
– За какво става въпрос?

– Моля да сте точен.

И затвори. Химелструп не знаеше кое го ядоса повече – дали това, че не получи информация относно повода за срещата, или фактът, че отлично знаеше какъв е той.

Можеше да види отражението си в стъклените врати на шкафа срещу него. Външно нямаше някакви недостатъци, но въпреки това не харесваше образа, койтo виждаше, защото дълбоко в него се таеше нещо грозно, за щастие невидимо за околните. Никога не му личеше дали кипи от гняв, или е изпълнен с възторг, дали е изнервен до краен предел, или е в добро настроение.

Мустаците му бяха широки едва няколко сантиметра, косата – късо подстригана и щръкнала право нагоре, което подчертаваше високото му чело, а бръчките край очите под гъстите вежди го правеха да изглежда ту весел, ту вглъбен, може би всъщност имаше нужда от очила. Вдлъбнатата му брадичка бе чест обект на коментари, особено от страна на бившия му шеф – началника на полицията в Ерхолм, според когото тя бе белег на нерешителност. Химелструп се държеше така, сякаш нищо не може да го засегне, и понасяше всичко с мълчание, поради което околните често го смятаха за арогантен.
Той премисляше наум какво да каже в своя защита, как да получи удължаване на изпитателния срок на отдела поне до края на годината. Беше готов да работи едва
ли не без пари.

Скоро щеше да празнува юбилей – с тържествени речи и поздравления. Но за какво? Не можеше да се похвали с някакъв успех или геройства, не бе постигнал нещо значимо. Изпитваше силна и неудовлетворена нужда да бъде забелязан – че даже обожаван и обичан. Но не от суета, а от желание да забрави за изгарящото го чувство на празнота и усещането, че нещо с него не е наред, което не го напускаше и за миг. На младини се надяваше, че една добра служба ще реши проблема, че семейството може да запълни дупката, но те му донесоха предимно тревоги и провали. Затова му трябваше някакъв успех, такъв, какъвто друг не бе успял да постигне – да спасява човешки животи, да разкрива тайни, да внася светлина и в най-тъмните кътчета на земята, така че всички да живеят в мир. Не – така че той да живее в мир със себе си.
Затова днешната среща беше от значение не само за Националния следствен отдел и разследващите полицаи, но най-вече за главен инспектор Ото Химелструп, на четиресет и девет години.

Когато излезе от кабинета и мина покрай екипа, лицето му си беше възвърнало обичайното неутрално изражение, макар и вътрешно да усещаше, че работата
му виси на косъм.

Още по темата на сайта ни:

Якоб Йония представя романа си „Най-далечната граница“ в София на 1 ноември

Източник: Синелибри