Всяка година едно от хубавите събития, които нашето семейство свързва с Коледа, е Панаирът на книгата в НДК дни преди празниците. Харесва ни да сме сред толкова книги, струпването на повече хора около щандовете не ни изнервя, напротив – то е знак, че ще пребъде отпечатаното на хартия слово. Правим своите открития, радваме се да видим и творбите на автори, които отдавна сме харесали. Към това се прибавят възможностите за срещи с писатели и поети, включени в програмата от културни събития…

Точно в тази събитийна част на Коледния панаир от 4 години насам започна да се вплита едно допълнение: Софийският международен литературен фестивал. В сайта на Асоциация „Българска книга“ има статия за историята на Фестивала и в нея е описано, че „идеята му е да се провежда ежегодно и да се превърне в най-представителен форум у нас, събиращ автори от всички страни. Всяка година международното участие в събитието има различен регионален акцент.“ Ще припомня, че през 2013 г., когато този литературен фестивал се проведе за първи път, във фокуса бяха творците от Балканите, през 2014 г. – литературата на Скандинавския север. И тука започна завръзката… Защото през всяка от изброените години Софийският Коледен панаир на книгата, подобно на най-престижния си аналог – Франкфуртския, имаше своя традиционен почетен гост, който не съвпадаше с регионалния акцент на Литературния фестивал. През 2013 г. такъв почетен гост беше град Москва, през 2014 г. – Румъния. Честно казано, през 2013 г. така и не обърнах внимание, че град Москва е акцент на Панаира, през цялото време си мислех, че във фокуса са Балканските литератури. Особено силно беше объркването ми и като посетител, и като журналист през 2014 г., защото, грях ми на душата, продължавах да не правя особена разлика между Панаира и Литературния фестивал и ми беше странно да чувам, че ставащото в НДК е ту с акцент Румъния, ту – Скандинавските литератури.

Явно този разнобой беше взет предвид и през 2015 г. почетен гост на Коледния панаир на книгата нямаше, а акцент на паралелно провеждащия се Литературен фестивал бяха писателите от Испания и Португалия. През 2016 г. пък нито имаше почетен гост на Панаира, нито регионален акцент на Фестивала – този път той беше тематичен: „Миграция, идентичност, граници и принадлежност“. От това обаче не беше преодолян проблемът с трудното ориентиране в програмите и на двете събития. Често посетителят беше длъжен да избира между две прояви, които го интересуват, но се провеждат едновременно, и опитът да ги съчетае, водеше до неудовлетворението, че е пропуснал по нещо и от двете. Така стана с мен, когато отидох в Мраморното фоайе на НДК в началото и в края на разговора с хърватската писателка Дубравка Угрешич, участничка в Литературния фестивал, а междувременно отскочих до клуб „Перото“, за да чуя представянето на „Поезия“ от мексиканския поет Хосе Емилио Пачеко в превод на Рада Панчовска. И от двете прояви не добих цялостни впечатления. Разбира се, такъв риск винаги съществува, дори ако го нямаше Литературният фестивал. В рамките на Панаира на книгата също има съвпадащи по време прояви, например срещите с автограф на щандовете на различни издателства, но това е лесно преодолимо – отиваш за автограф при един автор, минути по-късно – при друг, а премиерите на книги в рамките на Панаира са обикновено на сцената на третия етаж и следват една след друга, така че е по-лесно да си направиш личния график за интересни литературни срещи. Когато обаче към тях се добави и богатата програма на Литературния фестивал, задачата на почитателя на литературата се усложнява твърде много.

Едно от най-драматичните съвпадения за мен беше при представянето на сборника със стихове „Подходящият ден“ от унгарския поет Имре Оравец в превод на издателя Мартин Христов на сцената на третия етаж на НДК. Точно по същото време в Мраморното фоайе в рамките на Литературния фестивал се провеждаше разговорът с иракския писател Хасан Бласим. Признавам, не съм го чела, но за книгите му, преведени на български, чух суперлативи в предаването „Библиотеката“ по БНТ 1, а в „Денят  започва с култура“ самият писател беше гост. Прочетох в български сайтове, че Бласим е „вероятно най–добрият жив автор на художествена литература на арабски.“ Естествено, това привлече публиката, докато на срещата с Имре Оравец злата не беше препълнена, както би трябвало да бъде за творец от такава величина. Някои ще кажат: „Ние не знаем кой е Имре Оравец“. Същото би могло да се каже и за някои чуждестранни гости на Международния литературен фестивал, но за всеки от тях е публикувана кратка информация в специалната брошура на Фестивала и от нея се разбира кой кой е, а за участниците в събитията от Панаира на книгата такива справки няма. Впрочем, така и не разбрах защо Имре не е включен в програмата на Фестивала – той напълно се вписва в темата му „Миграция, идентичност, граници и принадлежност“, защото неведнаж е бил в САЩ и Канада, където в началото на ХХ в. се заселват прадедите му. При представянето на сборника му „Подходящият ден“ в НДК той разказа за срещите си в Америка с индианско племе, което постоянно сравнявал с жителите на родното си село в Унгария. Много по-подробно тази тема той би могъл да развие в рамките на Литературния фестивал. За съжаление, присъствието в България на един високо оценяван унгарски поет не беше използвано пълноценно и той си тръгна огорчен от страната ни.

Организаторите биха ме репликирали, че винаги е възможно да се получи така, но поне що се отнася до чуждестранните ни гости, би трябвало всичко да бъде внимателно обмислено отрано, за да не допуснем те да запазят неприятен спомен от България.

Имре Оравец участва само в Панаира на книгата. Затова пък имаше някои български имена, които присъстваха и в програмата на Панаира, и в тази – на Литературния фестивал. Не ги споменавам, за да не се сведе наблюдението ми до лично заяждане, а аз нямам нищо против тези хора, повечето от тях ценя като творци. Проблемът е, че докато те се изявяваха в различни роли (като автори, редактори, водещи, събеседници) и на двете паралелни събития в НДК, други талантливи български автори напълно липсваха. Сред поетите, например, почти нямаше пишещи в класически стих. В определен момент си дадох сметка, че те не само липсват като участници в двете събития. Не ги срещнах в сред щандовете с книги в НДК, а ходех там всеки ден. Споделих тази своя констатация с един от тях, поета Георги Атанасов, постигнал виртуозност в класическия стих. Той ми отговори откровено:

„На панаира не отидох, въпреки представяния и на приятели. Нашия панаир на книгата не е онова, което искам да е. Трябва да се срещат издатели, автори и преводачи. Да се срещат с чужди издатели. А то е само търговска суматоха. Дори срещите с писатели кънтят из коридорите. Няма близост и уют. Ако ще по краката на писателите да ходят, то си остава единствено физическа близост и много по-малко духовна.

За съжаление добрите организатори често нямат широта на възприемане на съвременната литература. Не обичам тези мероприятия, защото в тях се проявява вкусовщина и нечистоплътност. Има агресия в тях, а това е неприсъщо за добрия писател. Не съм филолог, но има много примери от литературната ни история, където актуалните на деня вече и по имена не познаваме.“

Лично аз имам по-различно усещане за атмосферата на Панаира, но със сигурност бих се радвала той да бъде по-полезен и за автори, и за посетители. И се питам каква е ролята на прилепилия се от 4 години към него Литературен фестивал. В тазгодишната му брошура пише, че и той е организиран, както и самият Панаир, от Асоциация „Българска книга“. Отново се връщам към идеята му, която цитирах в началото на тази публикация: „да се провежда ежегодно и да се превърне в най-представителен форум у нас, събиращ автори от всички страни.“

Само че засега този форум не дава пълна представа за съвременната българска литература. Впечатлението е, че и на Панаира, и на Фестивала доминира определен кръг литературни съмишленици, но с тях не се изчерпва палитрата на българските творци.

За да не бъде заподозряна, че самата аз съм се почувствала пренебрегната като автор и затова съм по-критична, веднага ще добавя, че през тази година бях включена в програмата на Панаира – имах среща с автограф на щанда на издателство „Персей“, което наскоро публикува последната ми книга. За мен това беше много приятно преживяване, така че наблюденията ми не са на неудовлетворен автор, когото Панаирът с нещо е ощетил. Напротив! Точно затова си мисля, че споделените тук впечатления могат се приемат за обективни.

Не виждам защо Литературният фестивал трябва хем да се провежда паралелно с Панаира на книгата, хем да се води като самостоятелно събитие. Този фестивал само добавя допълнителни прояви към и без това наситената програма на Панаира. Известно е, че случващото се на самия Панаир се предлага от издателствата – премиери на нови книги, срещи с автограф. Фестивалът залага на разговори с творци. Само че това би могло да бъде като част от културната програма на Панаира. Такива разговори с творци стават редовно на щанда на Румъния, която през 2014 г. беше почетен гост на Панаира на книгата и оттогава, вече трета година, министерството на културата на страната организира пътувания на румънски писатели за участие в Панаира. Помня как преди 2 г. при представянето на писателя Мирча Картареску, към него се присъединиха Георги Господинов и Емил Андреев. Същата година Господинов участва и в разговор с други румънски писатели на щанда на Румъния.

През 2015 г. подобна среща с участието на български и чуждестранен автор стана пък в рамките на Литературния фестивал: с Георги Господинов и испанеца Маркос Торенте.

През тази година нещо подобно се случи на Панаира на книгата – в пресконференцията по повод 25-годишнината на издателство „Хермес“ се включиха Жозе Родригеш душ Сантуш и Георги Мишев. Впрочем, миналата година португалският писател участва в Литературния фестивал.

Изобщо, двете събития си обменят гости (понякога!), заимстват си форми за представяне на писателите пред публиката, така че за обикновения посетител е наистина трудно да разбере на проява от Панаира или от Фестивала присъства, защото особена формална разлика между случващото се и на двете паралелни събития няма, дори участниците от българска страна нерядко са едни и същи.

Разбирам амбицията на организаторите на Литературния фестивал да направят нещо интересно и мащабно – за всички възрасти, за всякакви националности. Само че, повтарям, всичко това може да бъде като част от програмата на Коледния панаир на книгата. Още повече, че организаторът и на Панаира, и на Фестивала е един и същ – Асоциация „Българска книга“. При обмислянето на един график на проявите, а не на два, както става след присъединяването на Литературния фестивал, по-лесно би се избегнало дублирането по време на срещи със значими автори. И да не подминаваме факта, че утвърденото и наложило се през годините културно събитие за софиянци в предколедните дни е Панаирът на книгата. Нормално е да се мисли как неговата организация да бъде усъвършенствана, вместо усилията да се разконцентрират заради Литературния фестивал, който би могъл да се провежда по друго време.

Автор: Гергина Дворецка

 

Източник: www.evropaworld.eu