Галилео Галилей – предаван, преследван и боготворен
Предаден от папата, покровителстван от Медичите, неразбран от съвременниците си, признат за гений от потомците. Това е бащата на съвременната наука, на който е посветена биографичната книга „Галилео Галилей. Когато Земята стоеше неподвижно“ от Атле Нес (издание на „Изида“, превод Ростислав Петров).
Вълнуваща книга за един гениален мъж, който има смелостта да отрече древните догми и да се превърне в бащата на съвременната наука. Това е историята за живота и времето на Галилео Галилей, за епохалните му открития и експерименти, за упоритостта и гордостта му, за покровителите му от фамилията Медичи, за неговите приятели и врагове в диренето на истината, за продължителната вражда с Католическата църква – всичко онова, което го превръща в един от най-великите мъже в историята на Европа.
Атле Нес разкрива непознати страни от живота и делото на Галилей, като показва и чисто човешката страна от образа на великия учен: трудният му характер и изостреното му чувство за чест, които предизвикват множество остри спорове с опонентите му и усложняват отношенията със собственото му семейство и с Медичите. Силно драматичен е чутовният му сблъсък с Католическата църква, който оставя своя отпечатък върху модерната история. Картината на това бурно време, в което науката тепърва трябва да утвърди своята самостоятелност и неподвластност на църковните канони, оживява в тази книга, хвалебствено приета от критиката и отличена с най-престижната норвежка награда „Браги“ за документална литература.
Макар че днес Галилей е всепризнат като баща на днешната наблюдателна астрономия, физика и съвременна наука, дълги години, като резултат от съдебния процес от 1632 г., най-важните му трудове са включени в Индекса на забранените книги, а самият той е обречен на затвор и изолация. Само неуморните усилия на неговите ученици и последователи успяват да доведат до успешен край тази нескончаема битка за запазването на неговата памет и чест, за да може името му да получи заслужена слава и той да се нареди след най-големите личности в историята на човечеството.
Норвежкият писател Атле Нес събира на едно място много подробности за епохалните експерименти и открития на Галилео, за изключително проницателните му и сериозни изследователски трудове, както и за преподавателската му дейност в различни университети. Великият учен скъсва с дотогавашната традиция на безкритично приемане на теориите на Аристотел и Птолемей и поставя логиката, наблюденията, точните изчисления и експерименталните методи в основата на новите научни изследвания. Цели глави са отделени на подробно описание на експериментите, свързани със свободното падане на телата и тяхното ускорение, и на наблюденията на Луната и другите небесни тела, довели до редица важни открития като неравността на лунната повърхност, слънчевите петна, спътниците на Юпитер, както и до доказването на Коперниковата теория, че Земята се върти и не е център на Вселената. Важно място се отделя и на техническите изобретения на Галилео – макар и оригиналната идея за направата на телескоп да не е негова, той е този, който я развива до все по-голямо съвършенство, като впоследствие създава едни от най-точните телескопи, пригодени за небесни наблюдения; също така именно неговите наблюдения върху функциите и устройството на махалото са основополагащи за изобретяването на първия часовник.
Освен това обаче не е пропусната и чисто човешката страна от образа на великия учен. Галилео е роден на 15 февруари 1564 г. в Пиза, Тоскана, в семейството на скромен флорентински музикант, което и определя постоянната му житейска борба да утвърди социалния си статут и да оцелее в една крайно неблагосклонна към малкия и беден човек среда. С неуморни усилия Галилео успява да изгради мрежа от високопоставени контакти, сред които са неговите благодетели Медичите (особено Великият херцог Козимо II и синът му Фердинандо II), осигурили му почетен пост в двора на Тоскана, както и принц Федерико Чези, създателят на Академията на рисовете. Но непрестанният стремеж на Галилео към все по-голямо величие често го вкарва в остри конфликти с опонентите му, в които той пламенно и дори фанатично защитава идеите си. Той има изключително тежък характер и силно развито чувство за чест, затова и невинаги е способен да се отдръпне дипломатично или да замълчи. Именно тези му характеристики подклаждат жестокия сблъсък с кардинал Роберто Белармино, един от най-изтъкнатите ръководители на Ордена на йезуитите, и се стига до решението от 1616 г. Галилео да не защитава, проповядва или поддържа идеите на Коперник (въпреки че и тук Атле Нес има интересна теория за същината на проблема). Всъщност този катастрофален сблъсък с Римокатолическата църква и последвалият съдебен процес крият една изключително лична трагедия за самия Галилео. Не просто е забранен най-значимият му труд, с който ученият се надявал да остане в световната история и в паметта на бъдните поколения – става въпрос за „Диалог за двете главни системи“. Не, предателството е лично и твърде болезнено: Галилео познавал тогавашния папа Урбан VIII много добре, нещо повече – преди Мафео Барберини да стане папа Урбан VIII, двамата с Галилео били близки приятели и се отнасяли един към друг почти като братя, а Барберини дори подкрепял пламенно и открито идеите на Галилео. Затова и последвалите събития и наложената изолация нанасят още по-силен удар на самочувствието на Галилей, който не може да приеме властващата несправедливост и лицемерие. Въпреки това обаче силите на вече остарелия учен, страдащ от редица болежки и започнал да губи зрението си, не секват напълно и той продължава да твори с помощта на своите последователи. През 1638 г. е публикуван последният му научен труд „Двете нови науки“, въпреки неодобрението от страна на Църквата. Галилео Галилей умира на 8 януари 1642 г., като дори след смъртта му духовенството и бившият му приятел папа Урбан се опитват да заличат делото му, като забраняват да се издигне величествена гробница в негова чест. Неговият ученик Винченцо Вивиани обаче си поставя като мисия да опази честта и името на учителя си живи и да му отдаде заслуженото му място. Макар и самият Вивиани да не успява да изгради физически паметник на Галилей, той запазва духовните му постижения и дори написва негово животоописание. След смъртта на Вивиани настъпват други времена и новият папа Климент XII Корсини, който е с флорентински произход, решава най-накрая да реабилитира името на Галилео и да изгради полагащата му се гробница в „Санта Кроче“, точно срещу гробницата на друг велик флорентинец – Микеланджело. С това се целяло възвръщане и утвърждаване на някогашната слава на Флоренция като център на науката и изкуството.
Източник: Издателство "Изида"