В Унгарския културен институт в София беше открита изложбата „Пиксели“ – Фотографски паралели с фотосите на Имре Кински и Ото Кайзер. Събитието е посветено на Международния възпоменателен ден на Холокоста, 27 януари, и е организирано със съдействието на Организацията на евреите в България „Шалом“. Представени са 28 черно-бели фотоса, половината от които са на Имре Кински, намерил смъртта си някъде по пътя към лагера Заксенхаузен през януари 1945, а другите фотографии са на неговия сънародник Ото Кайзер, който е заснел същите места от Будапеща, но 70-ина години по-късно.

Изложбата беше открита от домакина на събитието, директора на Унгарския културен институт г-жа Дьорди Димитров. В привествието си към посетителите Н. Пр. г-жа Текла Харангозо, посланик на Унгария у нас, сподели, че в нейното семейство често се е говорело за съдбата на евреите през Втората световна война. Припомнянето на събитията от онова време е залог, че те няма да се повторят.

Говорейки за Имре Кински, г-н Йосиф Меламед, главен секретар на Организацията на евреите в България „Шалом“, изтъкна факта, че независимо от покръстването си, семейството на фотографа не е избегнало съдбата на милионите евреи, загинали в нацистките концлагери. Единствено дъщерята на Имре Кински се е спасила и на нея до голяма степен дължим  спомена за изкуството на нейния баща.   

 При представянето на изложбата директорът на Еврейския исторически музей в София г-н Владимир Пауновски обърна внимание върху новаторството на Имре Кински – играта му със светлосенките, която прави неговите фотоси напълно съвременни и днес. Фотографиите на Ото Кайзер са реплики към неговия колега и умишлено търсят препратки към неговия стил. Г-н Пауновски се върна и на темата за геноцида на еврейството през Втората световна война, когато хитлеристкият режим си е поставял за задача да унищожи всички евреи, дори е имало идея в Прага да бъде създаден музей на една изчезнала нация.

Присъствалите на откриването получиха екземпляри от книгата на д-р Тошо Дончев „За делничните добродетели“, посветена на спасяването на българските евреи, която е на три езика – унгарски, български и английски.

Повече информация за двамата автори на фотографиите предоставя Унгарският културен институт в София:

Имре Кински (1901-1945)

Имре Кински, талантливият унгарски фотограф, очакващ своето откриване и признание. Докато чуждестранната специализирана литература поставя него и неговото незавършено заради Холокоста творчество редом с Брашаи, Кертес и Мохой-Над, в родината си той е почти неизвестен.

Кариерата на произлизащия от асимилирало се еврейско семейство на интелектуалци Имре Кински е прекършена от numerus clausus (ограничителна квота). Между двете световни войни обаче той успешно развива многостранния си талант като организатор и активен посредник на аматьорската фотография.

В началото снима децата, семейството, средата си и по-тясната си родина – будапещския квартал Зугло. Новаторството на Кински се крие не в избора на теми, а в новия поглед на неговия специфичен език на формите, в композирането на предметните, уличните и битовите му фотографии, в боравенето със светлосенките, с особено внимание към напълно новаторската и нетрадиционна оптика „поглед отгоре”.

От началото на 1930-те години неговите фотографии, както и статиите му, свързани с фотографската техника и природните фотографии, излизат в специализираната литература, редовен сътрудник е на „Вашарнапи уйшаг”, „Бувар”, а от време на време публикува и в National Geographic и American Photography. Член основател е на Групата на модерните унгарски фотографи и организатор на успешната изложба „Дагер”, представяща 100-годишната история на фотографията, състояла се през 1937 година в будапещенската концертна зала „Вигадо”.

Съдбата на Имре Кински е специфичната съдба на унгарски евреин. Зад привидно идиличните градски и жанрови фотографии се проявява и все по-заплашителната обществена и политическа действителност на ежедневието. За последно е видян през януари 1945 година в една унгарска рота за принудителен труд, придвижваща се към лагера Заксенхаузен.

Ото Кайзер (1953)

Ото Кайзер е роден през 1953 година в малкото унгарско градче Папа. Завършвайки училище, се опитва да изучи тайните на фотографията в ателиетата на възрастни фотографи, но скоро малкият град се оказва тесен за него. Във Филмовото студио в Будапеща изучава съзнателната употреба на осветлението и на играта на светлосенките. За да осигури препитанието си, работи към столични списания, където наред с фотографирането, се учи на книговезко майсторство.

През изминалите десетилетия работи като фоторепортер, графичен дизайнер и главен редактор, основава специализирано фотографско списание, многократно организира изложби „Унгарска журналистическа фотография“. Издадени са близо четирсет негови фотоалбума, главно за унгарски местности и градове, както и за представители на унгарската култура в страната и зад граница. По време на дейността и изложбите си посещава близо петдесет държави, но колкото повече места по света опознава, толкова повече се привързва към местоживеенето си, към Будапеща. В архива му всеки ден се появяват нови и нови снимки от Будапеща.

Често работи с писатели, поети, музиканти, с които изготвя есета, кратки филми, и тази междужанрова „дружба” води дотам, че преди няколко години посещава унгарски по произход творци, живеещи в далечни краища на света, за да им направи портрети. С подкрепата на издателство „Александра” посещава близо двеста и петдесет творци в петнайсет страни заедно с постоянния си сътрудник, своята съпруга. Обикновено работи паралелно по няколко книги, понастоящем предстои издаването на сбирката му, разглеждаща унгарските архитектурни и предметни паметници от Карпатския басейн.

Самостоятелни изложби:

Лондон, Щутгарт, Белград, Коложвар (Клуж-Напока, Румъния), Уйвидек (Нови Сад, Сърбия), Флоренция, Анкара, Любляна, Будапеща

Изложбата ще продължи до 20 февруари 2017 г. Още снимки от откпиването й може да видите тук.

Източник: www.evropaworld.eu и Унгарски културен институт