Преди 2-3 години при представяне на книга в Чешкия център в София един от присъстващите ми направи силно впечатление с интелигентните си въпроси. След време го срещнах отново на събитие в същия културен център и веднага му казах, че съм го запомнила заради въпросите му. Усмихна се и ми обясни, че е журналист. Така се запознах с Красимир Проданов. По-късно открих, че е и отличен преводач от чешки език, че умее да пише много хубави ревюта за книги, че е в чудесен емоционален и творчески тандем със съпругата си Деница Проданова, която пък е талантлив фотограф. Двамата заедно са създали във Фейсбук страницата „Слънчева храна“. В нея има хубави думи и красиви снимки. Думите са от Краси, снимките – от Дени, а цялостната си идея са формулирали така:  „Вярваме, че колкото повече хармония има около нас, толкова по-светли ставаме самите ние. Затова ви поднасяме идеите си за това да сме добри, начините да видим всичко хубаво наоколо, нещата, които са ни вдъхновили. Дано СЛЪНЧЕВА ХРАНА ви засити!“

Както цветето постепенно разцъфтява пред очите ни и с всеки изминал ден все повече ни удивлява, така, опознавайки Дени и Краси, с моите близки откривахме колко богати и многобагрени са душите им. Двамата, освен един в друг, са влюбени и в родния град на Краси, Бургас, същевременно много обичат и Чехия, чешкия език, чешката култура. Вегетарианци са, защото не могат да си представят, че същество, у което е било сърце, може да им служи за храна. Веднъж попитах Краси ядат ли риба, той отговори „Не!“ и когато се поинтересувах защо, обясни: „Има очи!“

Обичат да се грижат за бездомни животни и изживяват съдбите им,  като че ли става дума за човеци. Изобщо, обичат всичко, което се ражда на тази земя – плодове, зеленчуци, цветя. Дори псевдонимът на Краси във Фейсбук е Капитан Лилек, само че не идва от „люляк“! На чешки същата дума означава „патладжан“, тоест, в буквален превод би звучало Капитан Патладжан, но е хубаво и българското тълкувание, напомнящо за люлякови цветове. За всичко това става дума в интервюто.

Решихме да представим Краси Проданов – Капитан Лилек – в рубриката ни „Таланти“, защото е от хората с много дарби, които не държат да привличат чуждото внимание, а заслужават да се знае за тях.

Сред достойнствата му не мога да не спомена и чувството му за екипност. От години той работи всеотдайно за издателствата „Персей“ с директор литературния критик Пламен Тотев и „Изида“ на издателката Светлана Янчева. Участвал е и в съвместни събития на нашата фондация “Европа и светът“ и тези издателства – представяния на техни книги. Освен това подготвя новини и информации за книгите, които се продават в книжарници „Хеликон“, и те звучат по радиоуредбите в тази верига. Помага да съществува клубът на мечето Падингтън, вдъхновен от книжките на Майкъл Бонд – чете на децата откъсчета, старае се да им разказва неща, които не само да са им интересни, а и полезни – например, колко е важно да ядем зеленчуци (снимката вляво). Подготвя и бюлетина на софийското студио Йога Дивали. С Дени организират акции за почистване на софийския квартал, в който живеят – „Младост“ (снимката вдясно). Вярно, че в тези акции засега се включват само те двамата и кучето пред блока им, но това не ги обезсърчава. Горди са, че при двете почиствания миналата пролет са събрали общо 40 чувала боклук .

С други думи, Краси е човек, който охотно подарява на другите нещо изключително скъпо – времето си!

Основната причина да го поканим в рубриката ни „Таланти“ обаче е поредицата от фрагменти, които той сподели във Фейсбук през последните месеци. Причината е, че в тази наша рубрика представяме хора, които са добри, но имат и талант в определена сфера. Краси Проданов определено владее тайната на въздействащото слово. Бих сравнила кратките му текстове с малки капчици свежа роса, в които се отразява дъгата. Те напомнят колко ни е нужна добротата в делника. Може би след време ще ги събере и издаде в книга.

Но дадем думата на самия Капитан Лилек!

Какво би разказал самият ти за себе си?

– Че съм дълга история! Напоследък искрено се възхищавам на изобилието, с което ни дарява животът. Твърде често опитваме да наложим своите представи за нещата и когато се окаже, че съдбата е решила друго, губим много сили да страдаме, защото онова, което сме си намислили, е трудно или дори невъзможно за постигане. Ако в този момент обаче прогледнем за посоката, която ни дава животът, наистина ще застинем от удивление. И аз така се уча да се вслушвам в шепота му – направо е ангелско да правя неща, които до едно ме изпълват с енергия и вдъхновение. Имаше период, в който все страдах колко съм зает и уморен, а сега успявам да подредя в един-единствен ден писане на текстове и йога, готвене и преводи, редактиране и часове, които посвещавам на другите. Когато започнеш да влагаш енергията си точно там, където ти сочи животът, се случва още нещо невероятно. Вместо да се уморяваш или изтощаваш, ти си в едно особено себеобновление! Черпиш един чист потенциал, който – повярвайте, придава енергията си на всичко, до което се докоснеш. И тази сила се усеща и привлича останалите. Много ме радва да откривам мъничките й отпечатъци и в нещата, с които аз съм се захванал…

Имаше ли си голяма детска мечта?

– Имах много мечти, защото четях много книги… Всъщност любимият ми номер беше да се захващам с няколко наведнъж. По едно време взеха да ме връщат от библиотеката – мислеха си, че само ги взимам и ги нося обратно, без дори да ги разтворя. Обаче аз измислих своя собствена система как да се справя с недоверието им – просто се записах на още няколко библиотеки! Така имах кажи-речи достъп до неограничен брой заглавия, пък и неограничени мечти!

Кога и защо реши да станеш журналист?

– Просто съм много впечатлителен – постепенно откривах, че виждам неща, на които другите не обръщат внимание, пък като ги навържеш, стигаш до изводи, които са интересни! Някак свързах това с професията на журналиста… Иначе обожавах вестници – сега трудно можеш да обясниш как си чакал да ги доставят от София (в Бургас), че да си купиш примерно „Поглед“, понеже кварталният РЕП получава само три бройки… Но имаше магия и в чакането, и в сладостното удоволствие просто да стискаш след това вестника – давах си време да му се насладя, преди да го разтворя, попивах аромата му… А защо именно реших да стана журналист? Сигурно заради големите майстори от онези времена, чиито материали изпълваха страниците и правеха от вестниците вестници…

Какво мислиш за развитието на журналистиката у нас?

– Тук ще се натъкнем на една яма, която надали ще можем да запълним с няколко изречения. Нашите медии смениха предназначението си. Развиха изкуството да манипулират. Чрез тях се продава абсолютно всичко – от влияние на политическо равнище, интереси на едро или пък на дребно. Лично аз много често се натъквах на тотално неразбиране от страна на собствениците по отношение на професионалните критерии, към които съм се опитвал да се придържам. Един пример – съжалявам, ако конкретен човек се разпознае в него… В едно от списанията, на които бях главен редактор, собственикът опитваше – при това с добри намерения, да редактира интервютата така, че да придобият неговото мислене и ценностна система. Точно такова поведение обяснява донякъде и положението на журналистиката – в наши дни тя се прави повече, за да придобие една предварително зададена форма. Изводите са налице още преди да сме чули какво мисли другият. Съответно, занаятът линее. Онзи, който му се е посветил – също.

Откога обикна Чехия и чешкия език?

– Това вече е от друг живот! Обаче пък колко любов сме вложили с моята Деница в него… Точно тя ме заведе дотам – сякаш усещаше, че предстоят големи неща, преди двайсетина години. Накратко казано, почувствахме се на мястото си. Преди десетина вече години пък решихме да се посветим и на езика, който също много ни изкушаваше. Първият план бе да го знаем дотолкова, че да можем да четем надписите на улицата. Речено-сторено: записахме се в Чешкия център и взехме да учим къде се слагат дългите гласни и къде „и“-то е твърдо… Тук, може да се каже, много ни помогна софийският градски транспорт. Тогава метро до „Младост“ още нямаше и прекарвахме в претъпканите 76-ици сигурно и по три часа дневно. Естествено, уплътнявахме ги с чешки!

Колко чешки автора си превел и имаш ли любим сред тях?

– Вече станаха шест – значи липсва един, че да са „великолепната седморка“! Държа да отбележа, че това са писателите, които оформят визията на съвременната литературна сцена в Чехия. С други думи, и са най-награждавани, и са най-продавани… Нещо като шест Георги-Господиновци накуп! И в шестимата се влюбих под някаква форма – всеки има стил, който го прави необикновен. Искрено се възхитих преди няколко месеца на Мартин Шмаус, чиято книга „Момиче, разпали огънчето“ предизвиква фурор в Чехия преди 13 години. Като се запознахме в София по повод българското издание миналата година, авторът взе да споделя разни неща за себе си – например това, че едва ли ще напише друга книга и че иска всъщност да остави след себе си нещо много по-различно… Затова купил голямо парче земя – една част от него била овошна градина, а другата пък гора. Със собствените си ръце – и с помощта на най-близките си, без помощи, без шумни пиар кампании, той просто възнамерява да засади няколко хиляди дървета върху тази земя. Това ще е неговата книга на живота, така да се каже – при това жива… Целият настръхнах от възхищение, докато ми го разказваше! Иначе и аз имам покана да се включа в саденето!

Как се роди идеята за страницата във Фейсбук „Слънчева храна“, която има над 5 хиляди почитатели?

– А, „Слънчева храна“ е просто едно малко кътче, което направихме с Деница, за да можем да се лекуваме, когато сме напрегнати или някой е постъпил лошо с нас… Искаше ни се да съберем на едно място снимките, които прави тя, и думички, написани от мен. Опитваме се да отправяме послания към хората – да са добри, да се вглеждат в очите на всяко друго същество, да се учим взаимно от грешките си и да си прощаваме. Затова и така се казва – като стремеж да нахраним душата с нещо красиво. Със снимки и думи.

Ти си от малцината, които са успели да открият сродната си душа – съпругата ти Деница. Как би описал хармонията помежду ви?

– Всъщност искрено се надявам да са много тези хора, които са се намерили така! Аз го виждам и във вашето семейство, между другото. Вибрирате и се усмихвате еднакво – положително и от сърце! Колкото до нас, усетихме, че наистина сме си лика-прилика, както се казва, когато хората взеха да ни питат дали сме брат и сестра. Според мнозина връзка, в която партньорите са прекалено еднакви, е трудна и дори спорна, но в нашия случай се оказа хармонично и вълшебно. Във всеки случай, продължаваме да научаваме много неща един за друг и днес!

Какво ти дават заниманията с йога и вегетарианството?

– Двете неща са някак като различните страни на една и съща монета. Всички ние се стремим да сме честни спрямо себе си, да сме добри към другите – да развиваме талантите си и да живеем в мир с всички. Вегетарианството беше просто първото парченце от този пъзел, парченце, чието място открих в себе си. Наистина красиво изживяване, а то сложи и начало на един дълъг и много наситен откъм усещания път. Помогна ми да виждам хората откъм най-добрата им страна. Защото вегетарианството прави именно това – позволява ти да си мек и благ, да реагираш с любов на всичко и всички. И те превръща в невероятен готвач освен това! А йога се появи в един много труден за мен момент. Позволи ми да продължа в ситуация, която ми се виждаше безнадеждна. Безценна е, защото дава възможност да погледнеш отстрани докъде си стигнал, да смениш гледната точка и фокуса. Помага ти да се обичаш такъв, какъвто си, и да раздаваш същевременно от сърце.

Как би определил миниатюрите, които публикуваш напоследък в личния си профил и предизвикваш възторжени реакции?

– Нашата култура днес е твърде много повлияна от визията. Веднъж бях драснал няколко реда във Фейсбук и един от приятелите ми там реагира веднага доста сбито: „Снимка?“ И в този момент си дадох сметка колко губи въображението ни от това, че приемаме цялата информация за едно събитие, за една случка единствено чрез погълнатото от очите. Затова реших да опитам да правя обратното – да създавам „снимки“, които обаче са от думи, от усещания. Кадри, които всеки да възприема в зависимост от своята моментна емоция.

Кое те кара да се чувстваш щастлив?

– Дългите разходки в парка. Да нахраня гълъбите на прозореца в Младост или лебедите във Вълтава. Усещането, че животът те води в своята посока. Също и миговете, когато случайно улавям любовта между хората – поглед или жест, прегръдка, целувка. Тогава ми се струва, че имам всичко.

Как си представяш бъдещето на този свят?

– Всъщност цялата ми лична философия е изградена върху това, че има един свят отвъд този – колкото повече усещаме проявлението му в нас самите, толкова по-хубав ще става и нашият, в който се срещаме, запознаваме, усмихваме…

Как реши да си избереш псевдоним Капитан Лилек?

– Тук пак са се оплели във възел две от нещата, които са ми най-мили и скъпи… Някак имах нужда да подскажа на всички, които ме търсят във фейсбук, че това там хем съм аз, хем не съм… и се роди въпросният Капитан Лилек! Вдъхновението за името дойде от един от най-хубавите чешки детски филми, който в България е имал само няколко прожекции – „Kuky se vrací“ (Куки се връща). Там един от главните герои, старият пазител на гората, носи името Капитан фон Хергот. И прилича малко на морков, изваден от земята! Е, в моя вегетариански мироглед се превърна в Капитан Лилек – което ще рече Капитан Патладжан!

Накрая те моля да подбереш някоя или някои от миниатюрите си, които да предложим на читателите на сайта ни.

– Сега ще работим за отваряне на сърдечната чакра, казва Мартина, преди да затворим очи в мъничката зала. Мислите се блъскат известно време в главата ми, но сега съм спрял да им обръщам внимание и те една по една изчезват.

Замества ги топла вълна – залива ме, завладява ме, но така е винаги, когато се почувствам на мястото си. Много отдавна съм открил, че правиш ли нещо от сърце, то стига по-лесно до хората. Само като си сърдечен, можеш да разведриш другия, да го накараш да се усмихне, да се замисли…

Ето, примерно в пражките автобуси има залепени такива послания: „Благодарим ви, че не разговаряте с шофьора!” Или пък: „Благодарим, че не запречвате видимостта на водача”. Веднага се сещам за нашите: „Говоренето с шофьора забранено!” „Не стой на вратата!”

Много се зарадвах веднъж като се качих от предната врата на някакъв софийски автобус – по навик казах на шофьора „Добър ден!”, а той ме погледна, усмихна се и поздрави на свой ред…

А това съм го наблюдавал много пъти – даже да отстъпиш място някому, да му направиш път, и веднага лицето му грейва. Защото сърцето е сантиментално и в него се запечатват малките неща. Онези, които ни правят щастливи.

Между другото, Мартина е много грижовна – изгася лампите в края на всяка практика и като една добра фея оставя до всеки от ангелските си карти във форма на сърце. Последния път на моята пишеше: „Решиш ли да виждаш доброто, Вселената ще ти го даде!”

Интервюто взе Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu